Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Тайни и загадки на "Тихия фронт" - истинските истории на големите български разузнавачи (I част)

НОВА КНИГА ОТ КНИГОМАНИЯ

"Тайни и загадки на "Тихия фронт" - истинските истории на големите български разузнавачи (I част)

Венелин Митев представя в книга живота на легенди като Радан Сарафов - агент на четири разузнавателни служби (откъс)

Резидентът на Абвера в София д-р Делиус (вдясно в гръб). В средата е полк. Карл фон Шьонебек, аташе на германските военновъздушни сили (Снимка: Книгомания)

Издателство "Книгомания" пусна на книжния пазар "Тайни и загадки на "Тихия фронт" от Венелин Митев - дългогодишен кореспондент на БТА в Париж и Москва и главен редактор на списанията "Паралели" и "За жената".  Автор е на книгите: "Големите любови на български поети и писатели" (2012), "Големите любови на български артисти, музиканти и художници" (2014), "Големите любови на български царе, министри и авантюристи" (2015), "Прогонените гении на България" (2016), "Българи, за които говори светът" (2017), които се превърнаха в бестселъри.

Новата книга на Венелин Митев  - "Тайни и загадки на "Тихия фронт" представя живота на 15 легендарни български разузнавачи и контраразузнавачи:
Никола Гешев - суперполицаят на цар Борис III
Андрей Праматаров - легенда в шпионския занаят
Димитър Генчев - организаторът на модерното царско разузнаване
Първан Драганов - най-довереният човек на монарха
Васил Зикулов - най-дългогодишният шеф на военно разузнаване в цяла Европа
Владо Тодоров - единственият генерал от ДС, лежал и във "фашистки", и в "демократичен" затвор
Ангел Марков - с черен печат от турската държава
Пеньо Пенев - разменен срещу девет турски шпиони
Тодор Бояджиев - разузнаването е повече бъдеще, отколкото минало
Димитър Вандов - 40 години във външнополитическото разузнаване
Димо Станков - човекът, взривил много от представите за българското разузнаване
Пеню Костадинов - единственият български разузнавач, лежал в американски затвор
Иван-Асен Георгиев става шпионин на ЦРУ "от яд и злоба"
Радан Сарафов - агент на четири разузнавания
Хенрих Шпетер - 27 години информатор на ЦРУ и Мосад

Ако прочетете "Тайни и загадки на "Тихия фронт", ще разберете защо най-великият литературен и филмов шпионин Джеймс Бонд не става за разузнавач. Животът на агент 007, изпълнен с ръкопашен бой и романтични истории с красиви жени, няма дори далечно сходство с дейността на истинските разузнавачи - мъже на дълга, надарени с остър ум, стоманени нерви, бързи и точни реакции и безпогрешна интуиция. Героите на тази книга - известни български разузнавачи и контраразузнавачи - имат висока степен на емоционална интелигентност, ценят работата в екип, винаги спазват закона и не страдат от липса на морал, за разлика от филмовия герой.

Много страници са посветени и на топченгетата на Царска България, сред които особено се откроява митичният Никола Гешев, както и на трима от разкритите в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век шпиони, работили срещу България.

Откъси:

Предговор

Преди да започнеш да четеш тази книга, уважаеми читателю, бих искал да споделя, че идеята да се захвана с нея, зрееше у мен от доста години, така че не можех да не я напиша. И то по две причини. Първата е, че цял живот съм се вълнувал от забуления в тайнствено-романтичен ореол живот на разузнавачите, изпълнен с толкова приключения и опасности. А втората е, че през последните години на българските специални служби бяха нанесени непоправими щети, които представляваха сериозен риск за националната ни сигурност. Размахването на досиета, поставянето на знак за равенство между оперативното понятие "сътрудник" и моралната категория "доносник", непрекъснато внушаване на обществото, че разузнаването и контраразузнаването са мръсни думи и ненужно зло. Едва ли има друга държава по света, която така безотговорно и безнаказано да се е отнесла към съдбата на своите разузнавачи, които са ѝ служили достойно зад граница, и на своите контраразузнавачи, които са пресичали шпионската дейност на чужди държави.

В продължение на близо половин век журналистическата ми професия ми даде възможност да се срещна у нас и по света със забележителни мъже, посветили живота си на разузнаването. Някои го смятат за втората най-древна професия, но според мен то е дори първата, защото знанието за това къде се намира врагът, и нуждата от самосъхранение и оцеляване са над всички останали потребности.

Други наричат разузнаването "тих фронт", "малка война", "вечен бой", "противоборство между умове", "изкуство за мъдреци", "професия на максималните усилия за получаване на минимални резултати", "политика плюс конспирация", "нещо като учени под прикритие", "денонощен, опасен, изнурителен, непосилен човешки труд", "игра без правила и норми" и т.н., но никой не е успял изчерпателно да дефинира що е това разузнаване. Факт, който сам по себе си говори, че то е много сложна материя.

Рицарите на плаща и кинжала, както традиционно наричат разузнавачите още от древността, са с остър ум, стоманени нерви, бързи и точни реакции и безпогрешна интуиция. Те са много добри психолози и великолепни актьори, но не са словоохотливи и обикновено отнасят най-големите си тайни в отвъдното. Затова, когато разказвам в тази книга за някои от тях, си давам сметка, че съм се докоснал само до малка част от техния живот. Надявам се обаче да ви увлека в техните приключения и да ви накарам да се уверите, че тяхната професия заслужава огромно уважение.

В историята на шпионажа, както във всички тайни служби по света, обаче има и хора, които се поставят в услуга на чужда държава или чужда организация, за да събират и издават информация, представляваща държавна тайна за страната, в която живеят. Причините? Главно идеологически. Но много често и съвсем банални - пари. Нерядко - жалка авантюра, в която проиграват на дребно съдбата си с едно погрешно хвърляне на зара. Предателите на родината винаги намират оправдание за своето падение.

В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век у нас бяха разкрити петима големи шпиони, работили срещу България. И понеже предателите винаги се наказват по-сурово, отколкото явните врагове, всичките бяха осъдени на смърт. В тази книга разказвам за трима от тях, най-интересните - Иван-Асен Георгиев, Радан Сарафов и Хенрих Шпетер. Чрез тях искам да отдам своето уважение към българското контраразузнаване, което е действало много професионално, за да разкрие и неутрализира шпионската дейност на тези предатели.

Надявам се, уважаеми читателю, да ти бъдат интересни и страниците, посветени на топченгетата на Царска България, сред които особено се откроява митичният Никола Гешев.
Книгата е предназначена за широк кръг читатели и най-вече за младите хора.
Приятно четене!
Венелин Митев

Андрей Праматаров - Легенда в шпионския занаят

"Тайни и загадки на "Тихия фронт" от Венелин Митев , Андрей Праматаров (Снимка: Книгомания)

Началникът на отделение "Б" в Дирекция на полицията предава на новата власт цялата картотека с агентурата си.

Андрей Праматаров (27.05.1901, Стара Загора - 28.10.1963, София) е един от най-високопоставените полицейски началници до 9 септември 1944 г. Освен външното разузнаване той ръководи шпионажа и контрашпионажа, наблюдава чуждите легации в София (без съветската). Негов агент е бъдещият митрополит на Българската епархия в Америка, Канада и Австралия Андрей Велички. През декември 1949 г. е основен свидетел в процеса срещу Трайчо Костов. Осъден на смърт от Народния съд през 1945 г., но е помилван и през 1959 г. излиза от затвора.

Към личността на Андрей Праматаров ме насочи писателят Георги Данаилов. В книгата му "Спомени за градския идиот" (1997) попаднах на нещо, което силно ме заинтригува. "В средата на петдесетте години - пише той - по улиците на София се появи призрак, по-старите софиянци го познаха и не скриха удивлението си и дори безпокойството си. Този възкръснал се наричаше Андрей Праматаров и преди Девети септември беше началник на отделение "Б" към Държавна сигурност. Във всички случаи това бе един от хората, които не би трябвало да избегнат гнева на обвинителите и съобразно техните разбирания, куршума на възмездието. Праматаров е завеждал контраразузнаването и следователно е преследвал руските и изобщо антифашистките разузнавачи у нас (за такива люде думата шпионин не се употребяваше и аз оставам верен на традицията) и въпреки всички предположения този човек се оказа жив и здрав, всеки ден се разхождаше спокойно по улиците на града, сядаше в сладкарница "Прага", пиеше си кафето и така необезпокояван дочака смъртта си на свобода."

Георги Данаилов има основание да се учудва защо този високопоставен полицейски началник е пощаден след Девети септември и къде е бил в продължение на много години.

Отговорът е прост: Андрей Праматаров знае твърде много, а такъв източник на информация не бива да бъде ликвидиран. Неговите шпионски игри се разучават и до днес не само в Академията на МВР в Симеоново, но и на "Лубянка" в Москва.

Представителен, интелигентен, диалогичен, през 1939 г. той е издигнат за шеф на отделение "Б" на Държавна сигурност, което следи агентите на чуждите разузнавания, без съветското -то е запазена територия за ръководеното от Никола Гешев отделение "А". Според някои изследователи на дейността на царските специални служби Праматаров е много по-добър разузнавач от Гешев, но не толкова популярен като него.

Отделение "Б" обединява няколко отделни служби. Първата се занимава с югославското, румънското и хърватското разузнаване, с техните легации, дезертьорите от техните армии, руските организации на белогвардейците. Втората служба има за задача да следи гръцкото и турското разузнаване и мохамеданите дезертьори от техните армии (150 кемалисти, избягали по-рано и незаконно преминали границата.) Третата служба наблюдава белгийското, френското, швейцарското и испанското разузнаване,

техните легации и незаконно преминалите границата дезертьори от техните армии.

Ще изпреваря малко хронологията на събитията, за да кажа, че Праматаров доста се отличава от своя колега Никола Гешев. На първо място по външния си вид. Гешев е груб по конструкция, висок, масивен, леко прегърбен. Забелязва се отдалече и веднъж видян, се запомня. Това е добре за гвардеец и униформен полицай на улицата, но за тайно ченге е напълно неподходящо. Гешев плаши и не внушава доверие. Докато Праматаров прилича на интелектуалец и успокоява с вида си. Хората са склонни да си мислят, че с него човек може да разговаря и да се разбере.

В книгата си "Непознатият Никола Гешев" Андрея Илиев посочва като пример как действа един бивш агент на отделение "А", комуто германците предлагат да работи срещу България.

Михаил Пенчев: "Когато работех при г-н Дьоркен, същият ми възлагаше задачи да се съберат сведения за някои лица, заминаващи за Германия, и за някои чужденци. Затова се явих в Дирекция на полицията при г-н Праматаров, началник на "Б" отделение, и му съобщих как г-н Дьоркен ме е помолил да му върша работа от политически характер. Господин Праматаров ме накара да направя писмено изложение, което сторих и му го предадох. След като му дадох изложението, ми каза да се явя при агента Кръстьо Кръстев от същото отделение, който се занимаваше с шпионажа на германците, и да му донасям всичко, което получавам от г-н Дьоркен. Това и сторих, а агентът Кръстьо Кръстев ми даваше отговора" (Централен държавен архив, Фонд № 1449, опис № 1, а.е. № 25, с. 193).

Михаил Пенчев е работил повече от десет години с Гешев и под ръководството на Гешев. Когато попада в нетипична ситуация, той не търси съвет от него, а отива при Праматаров.

Първият най-голям успех на Праматаров е проникването в английската мисия в София на бул. "Фердинанд" №69. Той успява да вкара там агент под прикритие - "студента Петър", и то в леглото на дъщерята на посланика Джордж Рендел - Ана. А друг негов агент - журналистът Юрий Генов, се вмъква в кревата на стенографката на легацията Елена Окслей. Но коронният номер на Праматаров е прокопаването на тунел под булеварда, който води право в гаража на дипломатите, а оттам пазачът на легацията отвежда агентите му право до железните каси на координаторите на английското разузнаване.

Защо той се цели точно в английската легация? Защото по онова време Великобритания не смята за потенциален съюзник България, а Югославия, понеже цар Борис III е тясно свързан с Берлин. Затова англичаните правят всичко възможно страната ни да се откъсне от Германия и да премине под скиптъра на югославския крал Павел, ако цар Борис III абдикира от престола.

В заговора срещу България участват и разузнавателните централи на Румъния, Сърбия, Турция и Гърция, а совалка в този заговор е румънският обершпионин генерал Тодор Полюлюк, който, когато минава през София, винаги отсяда в хотел "Славянска беседа", а там има стаи, специално пригодени за наблюдение и подслушване.

Този път румънецът носи два куфара със секретни документи, които съдържат стратегията за териториално орязване на България и в крайна сметка за нейното цялостно унищожаване.

В играта по обезвреждането на румънския генерал Праматаров включва и царя на апашите в онези години - Пантуди, с когото се познава от времето, когато заедно с Гешев учи в Лозана. Даже се носи слух, че именно Пантуди е издържал следването на двамата в международната полицейска школа в швейцарския град. По-късно пак двамата заедно занимават на специализация в Скотланд Ярд в Англия с помощта на княгиня Евдокия - сестрата на цар Борис III.

Пантуди е евреин по произход, но сменя името си Давид Леви на Димитър Лавков, а Пантуди е професионалният му псевдоним. Владее френски, немски, испански, румънски, гръцки, турски и малко английски; обикаля цяла Европа, прескача и до Африка; живее като фараон, пръска фантастични суми наляво-надясно, неизбежно обкръжен от безброй почитателки. Редовен клиент е на "Бандит Палас", както посветените наричат Централния затвор.

Именно оттам го измъква Праматаров и му възлага да подмени куфарите на румънския генерал с два, които досущ приличат на неговите - с етикетите, печатите, дефектите и т.н. И Пантуди блестящо се справя със задачата. Той се преоблича като пиколо, издебва момента, когато Полюлюк е някъде из града, влиза в стаята му, снима куфарите му и за всеки случай премерва и на ръка колко тежат. После отива в Дирекция на полицията и там за нула време изработват точни копия на куфарите, а вътре слагат вестници и тухли. Румънецът разбира за измамата чак в деня на заминаването си, когато на касата на гарата трябва да си купи билет и отваря един от куфарите. Реакцията му е светкавична: грабва пистолета си и се самоубива!

Посланикът на Великобритания Рендел обаче продължава да работи за реализирането на своя план като разчита на помощта на дясното крило на БЗНС "Пладне" начело с Коста Тодоров и Г. М. Димитров. Хора на Праматаров обаче успяват да проникнат в английската мисия, да внедрят там свой агент и да предотвратят намеренията на Рендел.

Този агент се казва Вишнеков, белогвардеец. Той се добира до информация, че всички важни документи на английската резидентура се съхраняват в касата на Владимир Гриневич, който е шеф на паспортния отдел, руснак по произход, женен за англичанка,

който покрай нея се е сдобил с английско поданство и всъщност е резидент на Сикрет Сървис. Поради това е следен едновременно от няколко разузнавания - българското, белогвардейското, НКВД, а също и от Гестапо и японския шпионаж в България. Вишнеков прави дубликат на ключа от сейфа на Гриневич и хората на Праматаров в продължение на няколко нощи изнасят документи, преснимат ги и пак ги връщат в касата. Така българското разузнаване се сдобива с информацията кои са ръководителите и агентите на английския шпионаж у нас.

Междувременно на 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт между Германия, Италия и Япония, в резултат на което някои страни, включително и Великобритания, прекратяват дипломатическите си отношения с нея. На 5 март същата година сър Джордж Рендел заедно с 60 дипломати от легацията напуска България с влак, но на гара Свиленград Владимир Гриневич е свален под предлог, че е с нередовни документи, и Праматаров нарежда да го върнат в София.

Още на следващия ден Рендел остро повдига въпроса пред цар Борис III: "Моят помощник, началник на паспортния отдел, беше брутално отвлечен при заминаването му в Истанбул. Англичаните, Ваше Величество, са сантиментален народ, в нашата богата история имаме случай, в който страната ни е обявила война на друга държава за отвлечен наш сънародник...". Царят, разбира се, обещава да разпореди разследване. Направил ли го е, един бог знае.

По повод на отвличането след години Рендел пише в мемоарната си книга "Мечът и маслиновото клонче", издадена в Лондон през 1957 г.: "Жената и децата му не можаха да научат нищо за него и го смятаха за мъртъв до края на войната".

Според някои сведения Гриневич е предаден на германците и те със самолет го откарват някъде, защото възнамеряват да го използват като разменна монета за свой човек, задържан от англичаните. Според други сведения английският резидент е подменен от руснаците с негов двойник. Според трети този двойник е подготвен от Никола Гешев, който след това му осигурява убежище в Австрия.

Привечер на 11 март 1941 г. Джордж Рендел и останалите британски дипломати пристигат в Истанбул и се настаняват в най-шикозния хотел на Босфора - "Пера Палас", построен през 1892 г. за пътниците на "Ориент Експрес", в който са отсядали Агата Кристи, Грета Гарбо, Сара Бернар, Мата Хари, Ърнест Хемингуей, крал Джордж V и други знатни особи. В 8 часа вечерта обаче адска експлозия разтърсва хотела, след което се разразява огромен пожар.

По-късно се установява, че взривът - тротил, е бил поставен в два куфара, които са пътували заедно с останалия багаж на британската легация през целия път от София до Истанбул.

Великобритания незабавно обвинява България за атентата. София отговоря, че вероятно целта му е да се дискредитира страната ни и да се стигне до обявяване на война от Великобритания на България. Години след това изправеният пред Народния съд Андрей Праматаров ще заяви, че бомбеният атентат е организиран от Абвера "в съдружие с Никола Гешев".

След като страната ни скъсва дипломатическите си отношения с Великобритания, цялото внимание на Праматаров се насочва към американците. По това време, от 2 април 1940 г. посланик на САЩ в София е Джордж Ърл. Но той не е обикновен дипломатически чиновник. Бил е губернатор на Пенсилвания, кандидат за президент

на САЩ, а в София е личен представител на Рузвелт за Балканите.

"Именно той оглавяваше американския шпионаж в България, като лично издирваше нужните му хора и ги вербуваше" - твърди бившият германски посланик у нас обергрупенфюрер от СА Адолф-Хайнц Бекерле по време на разпита му в Москва на 30 януари 1950 г. И продължава: "По това време американският шпионаж в България не представляваше още значителна сила, отличаваше се с изключително груби прийоми на работа, по-точно - с откровено подкупване на агентурата, и беше комплектуван с разузнавачи с малък опит. Характерен в това отношение е преди всичко самият Ърл - пияница и развратник, прекарващ свободното си време в софийските нощни барове и кръчми. Както за българските, така и за германските контраразузнавателни органи не представляваше голяма трудност да установят неговите връзки и да му подставят своята собствена агентура с цел дезинформиране".

Възползвайки се от тези слабости на посланика, Праматаров решава да се добере до неговата каса, като за целта вербува служителя в легацията Алексей Мойсеев. "Или ще ми помогнеш да претършувам касата му, или те давам на руснаците!", шантажира го Праматаров. Мойсеев, който е бивш служител от разузнаването на генерал Врангел, си глътва езика и се съгласява. Но когато се връща в посолството, изчуруликва всичко на шефа си. Джордж Ърл най-напред решава да устрои клопка на хората на Праматаров и да ги очисти на място, но после му хрумва идеята да предизвика международен скандал, като заснеме всичко и го връчи на цар Борис III заедно с официална нота. Стреми се към международен скандал, защото веднага става ясно кой е поръчителят на секретната операция - някоя от германските разузнавателни служби. Още през 1940 г. в България пристигат от Берлин над сто професионални шпиони под прикритието на търговски и културни служители. Но точно коя от техните разузнавателни служби е поръчител на секретната операция, защото по това време те са пет - Абвер (военното разузнаване), Гестапо (службата за сигурност на Хитлер), службата на Рихард Каудер (Клат), службата на фон Ритер и службата на д-р Фабер. Последните три имат връзка предимно с Щаба на войската и с разузнавателния отдел (РО) на Министерството на войната, Гестапо пък няма особено доверие на Праматаров, така че най-близък с началниците на полицията и на Държавна сигурност е шефът на Абвера д-р Отто Делиус, който е в основата на разгрома на агентурната мрежа на британското разузнаване МИ-6 (Secret Intelligence Service - SIS) в България в годините на Втората световна война.

Защо Гестапо няма доверие на Праматаров?

Ами защото според неговия шеф Фритолино Грас Праматаров е считан за "крайно непочтен, за човек, който за пари е готов да работи с всеки, самият му пост позволява да бъде в контакт с всички чужди агенти". Според Грас Праматаров наистина дава на немците важни материали, но "продава и на англо-американците".

За да се вмъкне в кабинета на Ърл, на 11 декември 1941 г. Праматаров прибягва до услугите на много опитен касоразбивач, когото измъква от затвора. Ърл обаче заснема всичко, уведомява Вашингтон и чака инструкции. Само че шифрограмата моментално е прихваната и разчетена от контрашпионажа и Праматаров си дава сметка, че е направил гаф. Вероятно е щял да последва огромен скандал, ако три дни след това, на 14 декември, България не обявява война на САЩ и Великобритания, а на 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена договора за присъединяване на страната ни към Тристранния пакт, създаден от Германия, Италия и Япония. Така вниманието се насочва в съвсем друга посока.

През март 1942 г. съвсем логично на Праматаров е възложено да продължи дознанието срещу арестувания по обвинение в шпионаж в полза на СССР ген. Владимир Заимов, отявлен противник на присъединяването на България към Тристранния пакт. Казвам съвсем логично, защото хората на Праматаров следят генерала още от 1935 г., когато е съден и пенсиониран, но тогава не се добират до неговата разузнавателна дейност. От полицейските документи се вижда, че те са наясно с политическите му пристрастия и множеството контакти, които поддържа със съветското посолство и конкретно с установени в него разузнавачи.

Резидентът на Абвера в София д-р Делиус (вдясно в гръб). В средата е полк. Карл фон Шьонебек, аташе на германските военновъздушни сили Контраразузнаването има своя агентура, която следи внимателно Заимов. Единият от агентите - Георги Милков, живее като квартирант в дома на Заимов 6-7 месеца и през това време денонощно наблюдава неговото поведение. Друг агент - Григор Ганчев, се движи в обкръжението на Заимов и дава информация за контактите му с негови приятели. Но и двамата не се добират до разузнавателната му дейност.

Възлагат дознанието срещу Заимов на разузнавач №1 в Царство България - Андрей Праматаров, в присъствието на двама германски полицаи, участвали в разкриването на антифашистката разузнавателна група в Братислава, свързана със съветската разведка, с която Заимов е в постоянен контакт.

Пред Праматаров, а след това и пред съда ген. Заимов заявява, че не е шпионин, защото шпионите служат за пари, а той никога не се е продавал; не е издавал никакви военни и държавни тайни и в цялата си дейност е бил убеден, че прави само добро на България. Като истински професионалист Праматаров не може да не си дава сметка, че дейността на генерала няма нищо общо с класическия шпионаж, но от друга страна, е притиснат от пълномощния министър на Третия райх в София Адолф-Хайнц Бекерле, който вече е докладвал на Берлин: "Арестът беше извършен въз основа на органите на германската имперска безопасност, които бяха установили по категоричен начин, че Заимов поддържа тесни връзки с тукашното съветско военно аташе Яков Савченко... Във връзка с неговото арестуване стана възможно задържането и на други лица, около 40 души, и бяха приведени доказателства за подготвяните от тях терористични и саботажни акции".

"Аз само разпитвах покойния народен генерал Заимов, като му дадох пълна възможност и свобода да направи своето изложение, без да му внушавам даване на показания в една или друга смисъл. Отношенията ми към същия генерал Заимов бяха най-добри" - твърди Праматаров в писмо до Народния съд от 21 февруари 1945 г., писано от Софийския централен затвор. И допълва, че "за установяване на горното" моли да бъдат призовани и разпитани няколко души, между които и съпругата на генерала - Анна Заимова.

В крайна сметка Праматаров и още двама инспектори от неговия отдел, които също участват в дознанието, предават Заимов на прокурор и на 1 юни 1942 г. той е осъден на смърт чрез разстрел.

По същото това време Праматаров насочва усилията си и към външното разузнаване. Той изпраща в Турция като представител на Българската православна църква своя агент Стоян Петков, учил в софийската Духовна семинария и завършил Духовната академия в Москва, а след това и история в Софийския университет. Основната му задача е да осведомява за всички планове и действия на турското правителство. През 1937 г. този

агент е прехвърлен от Истанбул в Съединените щати, където работи под друго име. Първо е обявен за епископ Андрей Велички, а по-късно - за митрополит на Българската епархия в Америка, Канада и Австралия.

Оттогава, та чак до смъртта му през 1972 г., около името му витаят безброй митове и легенди, като се почне от това, че е бил душеприказчик на Сталин и Хитлер или че е посредничил между двамата по линията на Червения кръст, мине се през това, че е организирал бягството на Гешев и изнасянето на безценния му архив в чужбина, и се стигне до слуха за отвличането му от Ню Йорк, организирано от Държавна сигурност.

Митрополит Андрей Велички, сочен като агент на Праматаров

Истината е, че през всичките тези години Андрей Велички е в пряк контакт с Рузвелт, Айнщайн, Виктор Емануел III - бащата на царица Йоана, с Хемингуей, Стайнбек, Марлон Брандо, режисьора Копола, които търсят съветите му, смятайки го за една от най-безпристрастните личности в света. Освен това негови чести гости са Джон Атанасов, Борис Христов и други бележити българи. Но най-прикриваната истина е, че в Америка той продължава години наред да служи на българското разузнаване като му предава много ценна информация.

Вече в напреднала възраст, на 86 години и болен от рак, един ден Андрей Велички се обажда по телефона в българското посолство в САЩ и казва: "Чувствам се много зле. Много моля, предайте където трябва, който трябва да изпълни обещанието, дадено пред мен".

След няколко дни митрополит Велички е качен на самолет и върнат в България. Настаняват го в Правителствена болница. Петнайсет дни по-късно напуска земния живот.

Но да се върнем към разказа за неговия вербовчик Андрей Праматаров.

На 7 септември 1944 г. на ковчежника на полицията Тодор Ценов е наредено да раздаде на всички началници на отделения и на разузнавачите от отдел "Държавна сигурност" от 20 000 до 50 000 лв. Най-много пари, естествено, получават началникът на отделение "А" Никола Гешев и началникът на отделение "Б" Андрей Праматаров.

На другия ден, 8 септември, Гешев събира в сградата на Дирекция на полицията всичките свои подчинени сътрудници - около 50 човека, сред които има българи, руснаци, турци, цигани, сърби, евреи, македонци и власи, и им казва, че е оставил в държавата човек, който поне 50 години ще управлява България! Но не уточнява кой е той.

Същия ден, вечерта на 8 септември, петък, Гешев и Праматаров тръгват да бягат за Турция заедно с неколцина свои верни хора. (Праматаров казва след време, че "Гешев още след поражението на немските войски при Сталинград е замислил бягство от България, като винаги е посочвал за най-подходяща страна за целта Турция".)

Преди да поемат на път с раници, натъпкани с пари и оръжие, Гешев и Праматаров отиват при банкера Атанас Буров и го канят да тръгне с тях. Но той им казва: "Как я докарахте дотам - вие да бягате към Турция, а народът бяга към Русия?". "Изгоних ги. Ако ще се мре, в България да се мре. Защото човек без майка и родина е като парцал. И заплаках, но не заминах" (Цитирам по книгата "Срещи с Буров" от Михаил Топалов.).

На път за Турция Гешев носи две черни чанти, пълни с архивни документи и микрофилми. На 9 септември 1944 г. двамата закусват в сладкарницата на хотел "Париж" в Пловдив и се уговарят да се видят в 4 часа следобед, за да продължат с коли към българо-турската граница. На срещата обаче отива само Праматаров. Изоставен от Гешев, той решава да тръгне не към Турция, а към Италия.

Но на 30 септември е задържан в района на Пехчево (Македония) от македонски партизани. Оттам го откарват в София, а после в Москва, за да бъде разпитан.

На 22 март 1945 г. Народният съд го осъжда на смърт. Но по пътя, по който го отвеждат за разстрел, новият началник на отделение "Б" в ДС Стефан Богданов го сваля от камиона и го предава на съветските военни власти за разследване. Според друга версия,

преди да бъде изпълнена присъдата, го водят при началника на Държавна сигурност Димо Дичев и заместник-министъра на вътрешните работи Руси Христозов. Те му предлагат да сътрудничи на новото разузнаване, като му предаде цялата задгранична агентура.

Праматаров се съгласява и им предоставя имената на шефовете на американското, турското, японското, румънското и други разузнавания, както и списък с техните шпиони и със сътрудниците на подчинената му разузнавателна служба. Посочва също кои са двойните агенти, както и срещу какви възнаграждения са работили - от 500 до 8000 лв. месечно.

След тази среща Димо Дичев и Руси Христозов предлагат на министъра на вътрешните работи Антон Югов да внесе предложение в Министерския съвет Праматаров да бъде помилван. Това става и той е освободен от затвора, но е държан под домашен арест до 1955 г. След този акт разузнаването на правителството на Отечествения фронт поема в свои ръце ръководството на цялата задгранична агентура на отделение "Б", а Праматаров е използван за консултант.

Не съм човек, който вярва особено много в осъзнаването и угризенията на съвестта, но в случая с Андрей Праматаров това ми се струва вероятно. За да отърве кожата, той се съгласява да стане основен свидетел в процеса срещу "предателската шпионска и вредителска група" на Трайчо Костов, който започва на 7 декември 1949 г. във Военния клуб в София. Тогава Праматаров "доказва", че Костов е агент-провокатор на Гешев, с когото са съученици от Втора мъжка гимназия, и затова е останал жив след процеса през 1942 г., докато другарите му са разстреляни. Според Праматаров Гешев умеел по гениален начин да манипулира комунистите, които по това време са в нелегалност. И да изгражда невероятни алибита на своите агенти, които уж са пребивани от него, за да излязат герои в очите на своите идейни другари.

Изглежда Праматаров е свидетелствал и по други дела, защото следователи му лепват прозвището "вечният свидетел", а един от тях - Георги Веселинов, казва: "Откупи си свободата жестоко" (Стефан Богданов, "Две смърти няма, без една не може", С., 1991).

Историкът Добри Желев, който още през 1961 г. получава достъп до цялата секретна документация по издирването на Гешев, разказва в книгата си за него, че тогава му била уредена среща с Праматаров и разговорът им бил много интересен. Макар и в напреднала възраст и много отслабнал, той говорел свободно и не губел връзка в мислите си.

Андрей Праматаров умира от естествена смърт на 28 октомври 1963 година.

Откъсите от книгата "Тайни и загадки на "Тихия фронт" препечатваме със съгласието на издателство "Книгомания".

Коментирай 18

Календар

Препоръчваме ви

Мемоарите на Доналд Съдърланд: Сурова честност и зловещо чувство за хумор

Книгата "Измислено, но все пак вярно" ("Made Up, But Still True") ще бъде публикувана на 12 ноември, когато актьорът ще навърши 89 години

Творби на 25 български илюстратори ще бъдат представени на панаира на детската книга в Болоня

Селекцията е направена специално за форума, който ще се състои от 8 до 11 април

Април отново ще бъде месец на четенето в България с "Походът на книгите"

Тази година Походът включва и националната кампания "Четяща класна стая", проектът е насочен към насърчаване на четенето сред децата

Изложба, посветена на детективския роман, се открива днес в библиотеката на университета в Кеймбридж

Сред експонатите посетителите ще могат да видят пишещата машина на Агата Кристи - "Ремингътн 1937", както и заглавната страница на последния й роман за детектива Еркюл Поаро - "Завеса"

Четирима български автори на Международния панаир на книгата в Лайпциг

На тазгодишното издание на панаира България ще бъде представена от четирима свои известни автори

Пролет на улица "Черешова" от Ротраут Сузане Бернер

В "Пролет на улица "Черешова" хората и животните са в движение навсякъде - в градината и във фермата в покрайнините на града, на пазара и по улиците, в универсалния магазин и в парка