Втората световна война продължава да привлича вниманието, а огромният обем документи позволява нови интерпретации на събитията. Но как би изглеждал този конфликт при вземането на различни решения в хода на ужасния конфликт?

Издателство "Сиела"

"Големите грешки на Втората световна война" под редакцията на водещите френски историци Жан Лопес и Оливие Виевиорка се фокусира върху 20 ключови момента от глобалното противопоставяне, които могат да бъдат определени като стратегически грешки.

Какви са причините за всяка от тях, какво е довело до вземането на едно или друго решение, как са повлияли на общия ход на събитията - и било ли е възможно да бъдат избегнати?

Разглеждайки подробно двадесетте примера в тази книга, изследователите се стремят да разберат мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен. Причините за тях са множество, а за вземането им се намесват различни фактори - налична информация, лични очаквания, психологически или идеологически пристрастия.

Снимка: iStock by Getty Images

Още

"Сътворението" от Гор Видал - несравнимият пътепис за времена, хора и богове с ново издание (откъс)

Така например Сталин е бил предупреден за неизбежното наближаване на операция "Барбароса", но отказва да види реалност, която не отговаря на визията му за света, а съюзът с Рим, който Хитлер поддържа докрай въпреки всичко, произтича не от твърде ограничените предимства, които Италия може да му предложи, а от като цяло сантиментален подход, при който рационалността няма много място.

От маневрата "Дил-Бреда", през спирането на танковете пред Дюнкерк, десанта в Северна Африка до легендарната битка за Сталинград - тази книга се превръща в безмилостна хроника на някои от най-трагичните и кървави събития в човешката история.

Аналитична и подробна, "Големите грешки през Втората световна война" напомня на всеки читател, че нито дипломацията, нито политиката, нито изкуството са точни науки. И понякога едно-единствено решение може да предреши съдбата на цяла цивилизация.

"Нашето изследване няма за цел да раздава бели и черни точки. По-скоро то се стреми да разбере мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен, а понякога и катастрофален. Причините със сигурност са множество, освен ако не смятаме, че тогавашните лидери са били отвратително глупави или обсебени от най-зловещи замисли. Така че въпросът трябва да бъде преформулиран: защо тези мъже са взели лоши решения?"

Жан Лопес и Оливие Виериорка

"Големите грешки на Втората световна война" под редакцията на водещите френски историци Жан Лопес и Оливие Виевиорка

Умиротворяването 

Рафаел Улрих-Пиер

Умиротворяване или appeasement? Ако се използват и двете думи, английският термин по-скоро се отнася непосредствено за еДин конкретен периоД - втората половина на 1930-те години - и за определена политика, провеждана от британските и френските лидери по отношение на европейските диктатори Хитлер и Мусолини. Освен това изглежда, че той натоварва Лондон с отговорността за линията, която в крайна сметка се оказва вреДна. Тази политика, спореД съвременното ни схващане, достига своята кулминация на Мюнхенската конференция (29-30 септември 1938 г.), когато Даладие и Чембърлейн се съгласяват с анексирането от Хитлер на Судетската област - богат регион на Чехословакия. Днес никой не би се осмелил Да защитава постигнатите споразумения. Целта на умиротворяването е Да се постигне мир, а избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. Доказва неговия провал.

Още

"Магията Виетнам" - за един куршум в сърцето и несломимата сила на бамбука (откъс)

Случаят е ясен: умиротворяването се проваля, защото Хитлер никога не се задоволява с отстъпките, преДлагани за запазване на мира, защото желае война, за да си осигури господство и да докаже превъзходството на арийците над другите европейски нароДи. Ако британците и французите бяха разбрали тези механизми от самото начало, те нямаше да продължат със стерилния си стремеж към умиротворяване и може би щяха да осъзнаят неизбежността на войната по-рано. Но вместо да реконструираме историята, трябва да се опитаме да разберем как става възможно тази политика да бъде смятана за разумна, ефективна и морална от нейните поддръжници и да вникнем в погрешните постулати, които са ги вдъхновили. Необходимо е също така да се проучи общественото мнение и подкрепата, която то може или не може да окаже на тази политика.

Макар че политиката на отстъпки достига кулминацията си с Мюнхенската конференция, тя обхваща по-дълъг период от тази една година. Тя започва още с идването на Хитлер на власт през 1933 г. Тогава е необходимо да се използват всички средства за запазване на мира - благо, което е още по-ценно, тъй като раните от Първата световна война все още кървят. Най-очевидната и, както изглежда, най-легитимната основа за умиротворяването през 1930-те години се крие в идеята "никога повече" - идеята, че Голямата война трябва да си остане "последната война". Именно защото европейските народи, особено френският и британският, не искат да преживеят отново ужасите на войната, те са готови да търсят всички начини да избегнат нейното завръщане.

Желанието за помирение с Германия чрез приемането на разумни отстъпки предхожда встъпването на Фюрера на канцлерския пост. Всъщност в очите на британските (особено Остин Чембърлейн) и френските (Едуар Ерио, Аристид Бриан) лидери Ваймарската република (1919-1933 г.) постепенно се превръща отново в партньор, с когото трябва да се съобразяват.

Снимка: iStock by Getty Images

Поради това с течение на времето разпоредбите на Версайския договор започват да се изменят или заобикалят. Така Договорите от Локарно (октомври 1925 г.) удовлетворяват Германия при определени ограничения: това е форма на умиро- творяване по договор между държави, които смятат, че могат да си имат доверие, и се надяват да подобрят атмосферата в Европа.

Но превъоръжаването на Германия е в ход още преди 1933 г.: броят на хората, количествата и видът на оборудването (особено при авиацията) на Райхсвера надхвърлят разпоредбите на Версай, което е добре известно на френските и британските управници. През втората половина на 1920-те години те контролират каквото могат, понякога протестират и показват, че не са заблудени, но не са готови да стигнат до санкции, още по-малко до опит за частична окупация или превантивен конфликт.

Великобритания не се чувства застрашена от германската армия и е по-склонна да си затваря очите за тези нарушения, още повече че демилитаризацията на Рейнската област осигурява защитна зона за Обединеното кралство, Нидерландия, Белгия и Франция. Тази политика на умиротворяване, макар и да не носи това име, има за цел да укрепи демократичния режим и добронамереността на младата Германска република.

30 януари 1933 г. не променя веднага следваната политика. През 1933 г. и 1934 г. обаче Лондон и Париж наблюдават със загриженост развитието на ситуацията: арестите на противници, първите преследвания срещу евреите, Нощта на дългите ножове са известни и анализирани от политици, журналисти и дипломати от двете страни на Ламанша. Читателите на "Моята борба" си задават въпроси. Някои смятат, че книгата обявява програма, а други - че е само екзалтирано младежко писание на човек, който неизбежно ще помъдрее.

Още

Нова порция психологически съспенс - "Непознатият от гората" на Харлан Коубън (откъс)

Някои приветстват антикомунизма на Третия райх като защитна стена срещу евентуална съветска заплаха, други са разтревожени от възраждането на германския национализъм. Накратко, осъждането на нацисткия режим не е нито незабавно, нито всеобщо, макар че първите му стъпки - по-специално напускането на Обществото на народите и Конференцията за разоръжаване (октомври 1933 г.) - будят тревога.

Политиката, която в крайна сметка ще бъде наречена "умиротво- ряване", не е разработена веднага. Франция и Великобритания реагират слабо на излизането на Германия от Обществото на народите. Те не осъждат категорично и японските нападения срещу Китай в Манджурия от края на 1931 г. или италианската агресия срещу Етиопия през 1935 г. Париж не желае да отблъсне Рим, тъй като Германия се превръща в заплаха.

Конференцията в Стреза (април 1935 г.) отразява това споделено желание от другата страна на Алпите да се привлече Италия, за да се противопоставят на Германия, дори ако това означава да се "умиротвори" Италия, като се избягва противопоставянето на нейната политика в Африка. Тъй че политиката на умиротворяване е прилагана и по отношение на Италия - тук тя се състои в затварянето на очите пред нарушенията на международното право, извършени на африканския континент, за да се запазят шансовете за споразумение с Рим или да се предотврати сближаването на двете диктатури.

Тази примирителна политика спрямо Италия се проваля въпреки няколкото опита: фронтът от Стреза, споразуменията Лавал-Хор, които тайно признават завладяването на Етиопия от Италия, но разкриването им предизвиква скандал (декември 1935 г.)1, англо-италианското сближаване, предизвикало оставката на Антъни Идън от Министерството на външните работи (февруари 1938 г.), буди голямо недоволство у французите, но довежда до англо-италианското "Великденско споразумение" през април.

Погрешно ли е това намерение? Можем да се питаме дали е било възможно да се противопостави на нацистка Германия френско-англо- италиански фронт и дали е било оправдано демокрациите да се съюзяват с доказана диктатура: въпроси, които предизвикват много дебати и сред отговорните за тази политика. Но това умиротворяване не е доведено докрай и не предотвратява формирането на оста Рим-Берлин.

Политиката на умиротворяване обаче е насочена по-скоро към нацистка Германия след 1933 г. и е разработена за първи път от Лондон. Премиерите Рамзи Макдоналд (ноември 1931 г. - юни 1935 г.), Стенли Болдуин (юни 1935 г. - май 1937 г.), а след това и Невил Чембърлейн (май 1937 г. - май 1940 г.) я провеждат отчасти, за да задоволят пацифисткото обществено мнение, което вярва в колективната сигурност, и Обществото на народите (поне до неуспеха при разрешаването на етиопския въпрос). Освен това икономическата криза довежда до свиване на военните разходи. Британското ръководство води политика на страна, която не се чувства пряко застрашена от Германия, която разчита на флота и империята си и която смята французите с техните постоянни упреци относно сигурността за пречка пред европейското помирение.

Още повече че британските аристократи и собствениците на медии се застъпват за сближаване с Берлин. Англо-германското военноморско споразумение от юни 1935 г. - британците се съгласяват германският надводен флот да достигне 35 на сто от Кралския флот - е ранен пример за стратегия, при която се предлагат значителни предимства на Хитлер с надеждата да се стабилизира общата ситуация, в онзи момент незастрашаваща британските интереси. Французите, разгневени от факта, че с тях не са проведени консултации (както и с италианците), остават с впечатлението, че Англия губи интерес към континенталните дела в полза на островната си и морска позиция. Неспособността да разреши проблема с Етиопската война в рамките на Обществото на народите задълбочава различията между двамата съюзници.

Политиката на умиротворяване достига своя връх през 1936 г. и особено през 1938 г. Но дали през 1936 г. става дума за оформена политика? Когато на 7 март Хитлер изпраща войските си в демилитари- зираната зона в Рейнланд, нито Франция, нито Великобритания, нито Белгия или Италия са готови да започнат война, за да защитят тази клауза от Версайския договор. Франция и Белгия са първите обезпокоени, тъй като присъствието на Вермахта на левия бряг на Рейн пряко застрашава сигурността им. Затова Франция трябва да удари с юмрук по масата.

Снимка: iStock by Getty Images

Но нито френските министри, нито военните лидери, нито общественото мнение - едва двадесет години след ужасната битка при Вердюн - са готови да започнат война, за да накарат германците да отстъпят, докато последните се намират на своя територия, а военните клаузи на Версайския договор са останали почти мъртва буква. Без да се говори точно за умиротворяване (няма изрични отстъпки), кризата от март 1936 г. завършва по-скоро с липса на реакция. Добре известно е обаче, че Германия не разполага с военни средства, за да се противопостави на съюзническата офанзива. Пропусната е добра възможност да се нанесе на Хитлер, ако не поражение, то поне шамар по лицето.

През 1938 г. германският режим се консолидира, без да се откаже от нито една от целите си. И напротив, изглежда, че Обществото на народите показва своята неспособност да гарантира европейската система от 1920-те години. От своя страна Франция се бори с трайна икономическа криза и с изострени политически разногласия (разпадане на Народния фронт, три смени на правителството през януари, март и април 1938 г.). И обратното, британското консервативно правителство, ръководено от май 1937 г. от Невил Чембърлейн, е стабилно и има голямо мнозинство в Камарата на общините. И външният министър лорд Халифакс, и министър-председателят тогава прилагат характерната политика на умиротворяване.

Още

Ханибал Лектър се завръща! (откъс)

Чембърлейн вижда в Хитлер разумен водач на велика европейска нация, чиято воля за могъщество не може да бъде блокирана до безкрай. Той е убеден, че стремежът му да приобщи германските народи, като се започне с австрийците и судетските немци, към Райха е оправдан - чрез преговори Германия ще получи удовлетворение, което ще я направи надежден партньор. Министър-председателят вярва преди всичко в способността си да разговаря с Фюрера и да го убеди да се откаже от войната. По онова време тези съображения могат да изглеждат наистина разумни и тази политика получава доста широк консенсус.

Подкрепят я онези, които са донякъде или много благосклонни към нацисткия режим - сред британската аристокрация и преса има хора, които се възхищават на режима, - онези, които искат да избегнат каквото и да било замесване в сложната ситуация в Централна Европа, както и пацифистите, травмирани от Първата световна война. И напротив, преди Мюнхен привържениците на твърдия подход са малцинство. Въпреки че Уинстън Чърчил започва да надига глас, той няма достатъчна подкрепа, за да притесни министър-председателя и министъра на външните работи.

Във Франция, както видяхме, икономическата криза и политическите разногласия ограничават възможностите на управниците за маневриране. Леон Блум, министър-председател от юни 1936 г. до юни 1937 г., все още вярва в интернационализма и не е привърженик на нова война. През март 1938 г., по време на аншлуса, той отново става за кратко министър-председател и би искал да бъде по-твърд с Германия, но не разполага нито с финансови средства, нито с военни инструменти, за да наложи мнението си.

Особено след като триумфалното посрещане, устроено от виенчани на Хитлер, вероятно затвърж- дава усещането, че независимостта на Австрия не е кауза, достойна за жертви от страна на Лондон или Париж. Въпреки това аншлусът поражда нови опасения за стабилността на европейската система, тъй като сигурността на Чехословакия, френски съюзник, изглежда по- застрашена, а други централноевропейски страни (Унгария, Югославия) сякаш са все по-малко склонни да се противопоставят на германските икономически и политически искания.

Кулминацията на умиротворяването настъпва през 1938 г. с чехословашката криза. Хитлер предявява претенции към Судетската област, където мнозинството от жителите са немскоговорещи, за да смаже по този начин Чехословакия, най-силния източен съюзник на Франция - в по-дългосрочен план той цели да доминира в Централна и Източна Европа, икономически и по възможност политически. Французите от своя страна знаят, че Чехословакия е важна част от тяхната система от съюзи в Централна Европа, но също така осъзнават, че икономиката им е в криза и че превъоръжаването им е недостатъчно, за да възпират Германия.

Още

Истинска история за изгубване и намиране през Холокоста взе приза "Коста" за най-добра книга на годината

Утежняващо обстоятелство е, че френското разузнаване е склонно да надценява германската мощ, като и приписва преувеличено въздушно превъзходство, а в същото време подценява британските и френските военновъздушни сили2. Британците също така смятат, че са слабо въоръжени и не са в състояние да се противопоставят на евентуална германска въздушна атака. Но най- вече Чембърлейн, воден от оптимизъм и самоувереност, вярва, че е възможно да преговаря с Фюрера. Това са съображенията, на които се основава френската и британската политика по време на решаващите кризи през 1938 г.

Между март и септември инициативата е у британците. Чембърлейн успява да държи френските си колеги настрана от своята дипломация. Той невинаги поставя в течение целия британски кабинет и разчита само на тесния си кръг: Халифакс, няколко близки съветници и дори неофициални емисари. Когато в средата на септември 1938 г. Хитлер формулира императивни искания, той решава да лети сам, за да разговаря директно с него.

Кризата в края на септември води до частична мобилизация в Чехословакия, Франция и Великобритания, общественото мнение изглежда готово да приеме войната. Но дали ще предприемат действия? Така или иначе Чембърлейн се възползва от идеята да се обърне към Мусолини, набързо е организирана Мюнхенската конференция между четирите сили - без Чехословакия, най- пряко засегнатата страна. Райхът получава огромна част от чехословашката територия, Прага губи мощни отбранителни линии и част от земеделското и индустриалното си богатство, а Лондон и Париж изоставят верен съюзник. Тъжна равносметка!

Чембърлейн се завръща триумфално в Англия, убеден, че е спечелил "мир за нашето поколение". От своя страна Даладие съзнателно се оставя да бъде принуден да го направи. Той смята, че Франция не може да се бори с Германия без британска подкрепа, и не полага особени усилия да постигне ангажирането на СССР, съюзник на Чехословакия. Той позволява на Чембърлейн да поеме водеща роля не защото смята, че Хитлер е утолил жаждата си за придобивки, а защото се надява да засили френско-британското разбирателство и да спечели време за превъоръжаване и икономическо укрепване на страната. Ако срещата в Мюнхен е катастрофална, за целите на анализа е необходимо да се разграничат съображенията, характерни за 1938 г., от настоящите ни познания. В края на 1938 г. френските финанси са изчерпани, а превъоръжаването - недостатъчно.

Италия и Франция са в лоши отношения, а Париж може да разчита само на - доста колебливата - подкрепа на Лондон. В Обединеното кралство военновъздушните сили, взаимодействието между родовете войски и подготовката за евентуалното създаване на експедиционни сили също не са на висота. И в двете страни военните ръководители не успяват да предоставят на политиците работещ военен инструмент, особено след като французите разчитат на линията Мажино да ги защити от германско нападение.

Двадесет години след края на Голямата война пацифистките настроения все още оказват влияние върху гражданите, ветераните и журналистите. А този пацифизъм благоприятства поддържането на чисто отбранителна военна доктрина. Вярно е, че може да се води политика на мир, като в същото време се разгръща настъпателна армия, но само малцина френски военни са склонни към това. Накратко, няма натиск от страна на армията, разузнаването, дипломацията или общественото мнение да бъде предизвикана война срещу хитлеристка Германия. В зависимост от степента на оптимизъм на всеки облекчението от Мюнхен ще осигури или мир, или отдих.

За Мюнхен обаче може да се съди по-строго, като се взема предвид, че възприетото днес мнение включва информация, с която вземащите решенията не разполагат по онова време. От военна гледна точка балансът между френско-британските сили и германците не е толкова нарушен, още повече че разузнавателните служби, както вече казахме, надценяват военната мощ на Райха. Така през 1938 г. Райхът не разполага с военновъздушни сили, способни да разрушат големите английски градове, а още по-малко да гарантират успеха на десант. Укрепленията в западната част на страната са недовършени, а сухопътните войски са по-малобройни от тези, които Франция може да разгърне.

От друга страна, преди Мюнхен чехословашката армия, добре организирана и с висок морал, разполага със солидни укрепления в Судетската област: чехите биха могли да ангажират значителна част от Вермахта, принуждавайки Германия да води война на два фронта, ако Париж, а след това и Лондон бяха дошли на помощ на Прага. Германските военачалници, за разлика от Хитлер, са против започването на война през есента на 1938 г., тъй като не вярват, че Германия е в състояние да спечели срещу съюз от три държави. Мусолини от своя страна не възнамерява да се намесва по това време, тъй като също смята, че страната му не е готова.

През последните дни на септември, непосредствено преди Мюнхенската конференция, общественото мнение в трите демократични страни се втвърдява донякъде и броят на хората, които подкрепят твърдата позиция срещу Хитлер, нараства, както показват социологическите проучвания от онова време. Трудно е да се каже какво щяха да направят Съединените щати и Съветският съюз, ако Франция и Великобритания бяха влезли във войната. Но по това време СССР е в съюз с Чехословакия, а съветският комисар на външните работи Литвинов вижда основната опасност в Германия.

Издателство "Сиела"

Като не поканват Сталин в Мюнхен, Франция и Великобритания засилват подозрителността на господаря на Кремъл, който заменя Литвинов с Молотов и по този начин проправя пътя към германско-съветския пакт за ненападение от август 1939 г. Рузвелт от своя страна е обвързан с изолационистката политика на страната си, но изразява морална подкрепа за Франция и Великобритания.

Без да се впускаме в политическа фантастика, можем да признаем, че през септември 1938 г. вариантът "война" съвсем не е неразумен, а като цяло военното и стратегическото предимство не са непременно в полза на войнствения режим на Хитлер. Франция и Великобритания се смятат за зле подготвени за войната, но Германия не е по-добре.

От политическа и дипломатическа гледна точка изглежда, че най-голямата грешка може да се припише на Чембърлейн. До самия край (поне до нахлуването в Бохемия и Моравия през март 1939 г.) той смята, че Хитлер може да бъде вразумен и накаран да се откаже от войната, че войната не е основната му цел, а средство за постигане на неговите искания. Но Хитлер чисто и просто желае война, затова е разочарован от Мюнхенската конференция, чиято цел е да го лиши от тази възможност. Фюрерът възнамерява да провежда политиката си на господство над Европа с желязо и кръв. Никакви отстъпки, никаква политика на умиротворяване не могат да променят намеренията му.

Още

В Стокхолм ще бъде открит нов национален музей на Холокоста

Още

От Българо-Еврейския научен институт се обявиха срещу надписи на паметници за жертвите на Холокоста

Още

Какво е общото между Хитлер и Сталин? Отговорите от историка Лорънс Рийс (ОТКЪС)

Още

Германия е върнала 14 произведения на изкуството от колекцията на Гурлит, откраднати от евреи