НОВА КНИГА
Голямото завръщане на гранддамата на литературата Красимира Кубарелова с романа "Верчето, Надежда и Любов"
Това е деликатна история, изпъстрена с аромат на дюли и тихия шепот на Балкана
Редактор : / 1871 Прочита 0 Коментара
Красимира Кубарелова (Издателство "Сиела")
Имената на романите ѝ приличат на рецепти от стара кулинарна книга или на наръчник по готварство - "Розов храст и сладко от смокини", "Стари шлагери и крем брюле", "Кръстина и райските ябълки".
Думите ѝ - лековити отвари за търсещите. Отдавна се е превърнала в едно от имената на литературната сцена, които не можеш да подминеш с лекота. И всяка нова творба от нея се превръща в скъпоценен бисер в огърлицата на читателското сърце.
Тя е Красимира Кубарелова - писателката със сърце трепетлика и душа на боец. А нейният нов роман "Верчето, Надежда и Любов" пренася читателя право в прегръдката на Еленския Балкан и неговата магия.
Запознайте се с Верчето. Поетеса по душа и счетоводителка по професия. От момински години тя мечтае да гори в любов и да я описва в рими. Но вместо това става счетоводителка, работи в канцелария и се страхува, че там ще се пенсионира. Освен това е омъжена за Антон, бракът им се изчерпва до дежурните разговори за времето и въпроса "Какво има за вечеря?", а с дъщеря им София ги дели един океан разстояние.
Животът на Верчето не би могъл да изглежда по-отдалечен от мечтите ѝ, докато в нейния предвидим свят не нахлува писмо, което ѝ завещава двестагодишна къща в Еленския Балкан - наследство от някогашна приятелка на майка ѝ Надежда - Любов.
И макар Верчето да се отправя към оглед на наследството си с ясното намерение бързо, бързо да го продаде, едва прекрачила прага на дома, тя разбира, че сред старите сандъци със спомени на Любов, ще открие и истината за собствената си родова история, а сред мелодията на "селския живот" - своя вътрешен глас.
Защото понякога единственият начин да се спасиш, е да последваш сърцето си, да простиш и да се оставиш да бъдеш намерен.
Сред страниците на този лековит роман се разхождат смели и нетолкова смели хора. Герои, които търсят "похлупака за своята тенджерка" и понякога го намират. И са готови на всичко, за да открият своето щастие.
Със своя автентичен и неподражаем стил Красимира Кубарелова отдавна е позната като явление в съвременната българска литература, а "Верчето, Надежда и Любов" е триумфалното утвърждаване на таланта ѝ - деликатна история, изпъстрена с аромат на дюли и тихия шепот на Балкана. История, която напомня, че никога не е късно да откриеш себе си.
Книгата ще се срещне със своите читатели на 27 октомври от 18:30 ч. в Градска художествена галерия "Борис Георгиев" - Варна, когато самата Красимира Кубарелова с помощта на литературоведа Кръстина Манолова и отговорният редактор на книгата Милена Ташева ще забърка целебна отвара от думи за онези читатели, които търсят вярата, надеждата или любовта.
"Всеки човек пише своята приказка и живот. Думите правят живота ни. С едни и същи думи можеш да кажеш и лошо, и хубаво, и да зарадваш, и да обидиш. И за делника, и за празника думите са еднакви. Трябва само да ги подредиш като приказка, така както редиш живота си. И думите и живота са като меда и бадемите - горчиви и сладки... Обичам живота - в него има вяра, надежда и любов за целия свят."
Красимира Кубарелова
Из "Верчето, Надежда и Любов" от Красимира Кубарелова
Аз съм Верчето. Поетеса по душа и счетоводителка по професия. Мога да се закълна, че аз съм измислила популярните "любов, любов, ти париш кат горещ картоф" или "ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен", мой трябва да е и шедьовърът "тече река Амур, обичам те, сладур". Ами така де, кой не е изграждал изискан литературен вкус благодарение на лексикона от началните класове! Поезия и чувства - класика...
Може аз да съм написала всички прочетени любовни стихове, кой друг по-добре от мен и професор Пантелей Зарев знае какво е искал да каже литературният герой? По-скоро съм студувала от липса на любов, нима има по-силна от несподелената любов? Може веднъж да съм се опарила или вледенила, но знам - държи ми влага.
Истината е, че никога през живота си не съм написала нито една строфа, дори и в кръжока по поезия, в който се записах в седми клас. Докато останалите млади таланти четяха своите стихове, само си мислех:
"Я, как така не съм се сетила да го напиша? Ама това са моите мисли! Кой ми открадна мислите? Изпревариха ме!". От момински години мечтаех да горя от любов и да я описвам, да я списвам, в рими при това. Копнеех да пиша поезия, а пиша отчети и попълвам присъствени форми. Мечтаех да бъда поетеса, но уви, професионалното ми ориентиране ме изненада - пораснах и станах счетоводителка. Работя в канцелария и се страхувам, че тук ще се пенсионирам. И друг, по-голям страх от това нямам.
Семейното ми положение е омъжена. Пък и имам задължения да ми напомнят този факт. Прането, готвенето и чистенето са за мен. Мъжът ми отговаря за колата в гаража и празното мазе, заключено с катинар. Аз пазарувам за вечеря, на обяд всеки се спасява сам. След работа вземам душ, обличам домашните дрехи, приготвям нещо набързо за хапване. Но не вечеряме заедно. Той вечеря в кухнята в седем, аз пак там, но преди него или след него.
Не излизаме заедно. Не посрещаме гости, нямаме теми за разговор освен за времето и някоя друга хаплива приказка за личния принос към сметката за тока. Толкова. Последно излизахме заедно, когато се жени племенникът му преди четири години, а, и веднъж ходихме на погребение на наш общ приятел, май преди две години. С мъжа ми не сме се карали през последните петнайсет години. Предпоследно говорихме, когато приеха дъщеря ни да учи в чужбина, последно не помня кога.
Връщам се от работа винаги в шест и половина вечерта. Мъжът ми по това време се е прибрал и вече е седнал пред телевизора. Откъм него не идва "Добър вечер", но аз винаги му казвам, независимо че не съм чувала от него поздрав поне десет години. Вместо "Добро утро" той всяка сутрин ме пита: "Кафето готово ли е?". За "Добър вечер" са въпросите "Купи ли хляб? А бира?". Последната му реплика за деня е "Кога ще вечеряме?".
И семейните ни контакти се изчерпват с тези разговори... Моят семеен живот може да се опише с три въпросителни изречения, затова си мисля, че бракът ми е перфектен, когато съм настроена оптимистично, или че е пълен провал, когато съм настроена песимистично.
Но днес, днес се случи нещо изненадващо. Мъжът ми не зададе обичайните въпроси, а ме заговори. Подаде ми един запечатан плик, дори се приближи до мен, явно от любопитство да разбере от кого е писмото. Антон ми проговори! Получила съм била препоръчано писмо, различно от сметка за ток, вода, телефон или пък за данъците, не беше даже едната от трите обичайни картички, които получавам по Коледа, Великден и за рождения ми ден от една колежка от института, която емигрира в Австралия. И няма как, нито е Коледа, нито е Великден, нито е датата на рождения ми ден.
- Верче, откога те чакам да се прибереш! - С тези думи ме посрещна мъжът ми тази вечер.
"Божкее, какво ли се е случило? Да не е умрял някой? Едва ли сме канени на сватба, младите вече не се женят. Сигурно някой е умрял."
- Какво се е случило, Антоне?
- Не знам какво става, ти ще обясниш, писмо имаш, препоръчано, може да е за хубаво. От някакъв адвокат от Елена. Ама писмо от адвокат едва ли е за хубаво. Върху хладилника го сложих. Писмо от адвокат, не съм очаквал такава изненада от теб! Дори не знаех, че познаваш адвокати в Елена.
- Писмо! За мен? От адвокат от Елена? Не може да бъде!
Погледнах плика, действително моето име беше изписано за получател, но подателят ми беше непознат, адвокат Александър Иванов от град Елена не ми говори нищо, едва ли е за мен, сигурно има някаква грешка, съвпадение на имена или на адреси, като в онзи вечен новогодишен руски филм "Ирония на съдбата". Оставих плика до телефона, за да го отворя по-късно, и започнах да приготвям вечерята.
- Няма ли да отвориш писмото? Ей, какво търпение имаш! Или пък знаеш защо ти пише този адвокат?
"Второ чудо за една вечер", помислих си аз. И се усмихнах наум, въпреки че пред Антон отдавна не се усмихвам, не свалям грима си, не се разсъбличам и не се издавам, че имам чувства, камо ли писма да отварям.
Развълнувана от съпружеското внимание и новините, сложих вечерята да се топли, подредих масата и отворих плика. Зачетох се. В писмото от адвокат Иванов пише, че Любов Иванова Хубанова, родом от град Елена, е починала и е оставила завещание, с което оставя мен - Вяра Александрова Станчева, за единствена наследничка на имотите си. Имотите на дарителката бяха изброени: къща в Тотината махала в землището на град Елена, градини, ниви, ливади и гора, пак там.
С неудобство адвокатът съобщаваше към края, че Люба е имала вересия в магазина в размер на 11 лева и 27 стотинки, която трябва да бъде уредена. А после изписваше телефона, адреса на кантората и работното си време да се свържем, за да го посетя в удобно за него и мен време, да оформим документите и да вляза във владение на собствеността.
"Любов Иванова Хубанова от Елена, звучи ми познато? Коя може да е тя? Мама имаше някаква приятелка Люба, дали не е тя?"
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fbukvi%2Fgolyamoto-zavrashtane-na-granddamata-na-literaturata-krasimira-kubarelova-s-romana-vercheto-nadezhda-i-lyubov&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2022%2F10%2F20%2F2409312%2F768x432.jpg%3F_%3D1666247254&description=Голямото завръщане на гранддамата на литературата Красимира Кубарелова с романа "Верчето, Надежда и Любов"', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}