На книжния пазар е алегоричният роман "Живот на една гара" на Октавиан Палер (1927-2007 г., автор на "Сърдечни полемики", "Въображаеми писма", "Дон Кихот на Изток", "Защитата на Галилей, "Автопортрет в счупено огледало"и др./ Българският музикален критик и преводач Огнян Стамболиев е направил превода на книгата от румънски. С неговото любезно съдействие, ви представяме това любопитно четиво.

Огнян Стамболиев е един от дарителите на Русенската библиотека "Любен Каравелов" / Източник: Регионална библиотека Русе

Каква е фабулата в книгата, по думите на преводача:

"Един мъж и една жена се срещат на перона на една малка изоставена гара. Двама самотни герои - монади, неспособни да се приспособят към света. Той е учител по история, избягал от своя град, тероризиран от укротители на кобри. Тя се казва Елеонора и също е напуснала града си, превзет от дресьори на кучета. Гарата, където са двамата, е напълно откъсната от света, без телефон, с часовник без стрелки, с табела, на която няма разписание на влаковете, които всъщност не минават отдавна оттук. Наблизо има само гора и едно блато, а отвъд него - пустиня... Следва поредица от тревожни събития. Кобрите от града на Учителя (той всъщност води и разказа), тук са символ на страха, който има във всеки от нас, на затаени чувства, които веднъж освободени, могат да отровят живота ни. А укротителите са примитивни, маргинални типове, от утайката на обществото (живеещи до блатото), които властта използва, за да сплаши гражданите. По същия начин и дресьорите на кучетата от града на Елеонора - алюзия за зловещата румънската служба за сигурност от времето на Чаушеску, Секуритате - предизвикват паника сред жителите, за да ги държат в страх и подчинение. Чрез символа на кобрите и кучетата, Октавиан Палер ни внушава истината, че ако не им се противопоставим навреме, тираните, появили се сред нас, винаги успяват да ни манипулират, подчинят, обезсилят. И в тази ситуация на повсеместен терор, Учителят- разказвач твърди, че са възможни единствено две алтернативи: да се предадеш пред лицето на Страха, да загинеш, или да се превърнеш в роб, да се адаптираш към ситуацията...

А Гарата е просто една мъртва точка, през която не минава нито влак, нито човек, прелитат само ята от гарвани през зимата, а през лятото - рояци комари. Тя е просто един исторически символ, образ на краха на т.н. "комунистически идеал", в който през младите си години е вярвал безрезервно, сляпо и самият автор", казва Огнян Стамболиев и заключава:

"Романът на Октавиан Палер е роман притча, изследващ по един забележителен, вълнуващ начин анатомията на страха и абсурда, образа на едно уж, ново или обновено, всъщност нашето, общество, което се стремеше към светли върхове, но се оказа, че е станало жертва на своите заблуди.) и се насочва към жанра на екзистенциалния роман. От друга страна, това е извършено с конкретна цел, в случая завоалирана, заради жестоката цензура в Румъния, критика на тоталитарното комунистическо общество от най-страшните години за северната ни съседка през ХХ век, цинично назовани от диктатора Чаушеску "Златната епоха". 

Октавиан Палер е белетрист с определено философска нагласа, при това забележителен ерудит, с огромна култура, което прави тези пасажи от разказа му много интересни. Читателите ще се убедят в това от откъса, който представяме:

ЖИВОТ НА ЕДНА ГАРА /Откъс/

"Начинът, по който човек
приема съдбата си, е по-важен,
отколкото самата съдба..."
                 Вилхелм фон Хумболд

В памет на моя баща

1.

От няколко седмици се опитвам да зърна силуета на Елеонора, но тя си тръгна, наметнала шлифера си. И за да минава по-бързо времето, се залових да пиша. Макар да не знам какво ще излезе от тези страници, дали някой някога ще ги прочете, или просто ще изгният тук.

Всъщност, пиша, както говоря. Около мен е пълна пустош, но щом спре да говори, човек може някой ден да умре, нали?! Обещавам, че всички, които ме чуят какво говоря, ще ги призная за мои съдници. Да, дотегна ми да говоря и да споря със самия себе си, все да се упреквам и да се съдя сам. И като имате предвид, уважаеми господа, че когато бях нахакан юноша, мечтаех да стана светец, пророк, проповедник или нещо подобно и да се усамотя в някоя пустиня...

Да, свещената и дръзка наивност на младостта! Всъщност, тази запустяла гара е просто като пещера. И аз се виждам като светец в нея. Само гдето се страхувам, а нали един светец не бива да се притеснява от нищо.

Аз, за съжаление, съм... наполовина плъх. Да, наполовина плъх, наполовина светец... Не, не станах поне пророк, макар често да мечтаех за това. За да бъдеш пророк, все пак трябва да принадлежиш на някой бог. Всеки пророк си има свой бог, комуто служи. Не можеш да бъдеш пророк, просто така, само така, за своя сметка. Пророк за самия себе си, пророк за своите идеи. Това би означавало, че се считаш за бог, макар и да не го казваш открито... А може и проповедник да не съм, макар сега да разполагам с тази пустиня тук. Но както виждате, вместо да разговарям с птиците, говоря с вас. Вместо да се насоча към паяците в чакалнята на тази гара, или към вятъра, понесъл се от планината към блатото, аз се обръщам към някакви хора, които нито виждам, нито познавам, а някои от тях може би още дори да не са се и родили. Да, наистина, какво можете да очаквате от един провалил се проповедник, който макар и да е сред пустинята, не знае как да говори с нея, а пък се нуждае от хората. И не може да стигне до тях, нито да им говори направо, открито.

Писателят Октавиан Палер

Между мен и вас сега преминават ята гарвани, които прелитат и над полето пред гарата, и заедно с техните сенки, се въртят като на филмова лента спомените за случките, довели ме до тази изоставена гара. Минават седмици и месеци, а аз не мога да кажа точно колко време съм стоял тук, заедно с Елеонора, не познавам и пътищата през гората и блатото, забравил съм дори страшните укротители на кобри, дето някога съм срещал или пък сънувал... Виждате ли, господа, колко много неща ни разделят? Разделя ни, може би, и моята смърт. Защото след като завърша разказа си, ако Елеонора не се е завърнала, ще замина сам...

Убеден съм, че никой друг досега не е правил подобна изповед, подобна на моята. А искате ли да знаете как изглежда тя? Ще ви я опиша сега, ще разберете тогава, че поне от една гледна точка, съм наистина привилегирован. Да, тук никой не ме безпокои, дори и Господ, и аз мога да говоря сега с вас, макар да не ви познавам. Мога напълно спокойно да изложа своята изповед. Мога и да я прекъсна, само да пожелая. Сетне да я продължа. Да, господа, по-свободен съм от всеки грешник на този грешен свят!

Тази пустош е просто една малка изоставена провинциална гара, за която не зная нищо, освен онова, което мога да видя. Понякога ми се струва, че са минали страшно много години, откакто на този прашен перон не е слизал никой, като виждам как стените му са покрити с дебел слой прах. Понякога, напротив, имам усещането, че тази гара е била изоставена съвсем наскоро, не много преди моето пристигане тук, че това мълчание крие някаква страшна тайна. Ще ме попитате: "Но къде е тогава персоналът?" Какво да ви отговоря? Сигурно е измрял, а може би си е заминал, а стените са пожълтели набързо, напукани от дъждовете и слънцето, останали са паяците да плетат тихо и необезпокоявани своите мрежи из ъглите и тавана. Часовникът на перона, дето в първия миг ми се видя нормален, като всеки подобен часовник, показа ясно, че времето тук наистина е спряло. Само малката му стрелка, тази за минутите, се въртеше. Другата, за часовете беше като замряла. Така че малката се оказа направо безполезна.

Пред перона се простира полето. Личи, че някога е било поддържано, но сега е покрито с дребна и остра трева. Полето стига до долината и се изкачва до нисък хълм. Земята е доста обгоряла от слънцето. В далечината се простира гората, сред която се губеше железопътната линия. Друга линия обикаля гарата, прави кръг пред магазията, а след няколкостотин метра спира при блатото. Може би, според първоначалния проект е трябвало да го прекоси, но явно, че не са довършили строежа. Друго обяснение за това засега нямам. От тази страна понякога се разнася доста тежък мирис на гнило. За щастие, вятърът обикновено духа откъм полето и гората, така че прогонва тези противни миазми.

В едно от помещенията открих множество бордера, на които бяха отбелязани часовете - представете си, с точност до секундата! - на заминаващите и пристигащите тук, на тази гара, влакове. Но за съжаление, липсват имената на гарите, до които отиваха или от които идваха тези влакове. Но всъщност, какво значение вече има това...

Най-странното е, че не можах да открия къде точно са били билетните каси. Обиколих цялата гара, всичките ѝ помещения. Не открих нито едно, където да личеше, че е имало каса. Едната от залите, без съмнение, е чакалнята, съвсем нормално помещение, с пейки до стените, но и там няма никакво гише. В замяна на това, в чакалнята и на перона непрекъснато светят две лампи. През деня са безполезни, но през нощта, макар и слаби, вършат работа. Не можах да открия нито един ключ за тях. Оставих ги така, да работят денонощно. Денем хвърлят жалка, мръсна светлина, в услуга само на паяците да си вършат работата. Нощем е напълно излишна...

Почти всяка нощ духа, без да спре и за минута, един наистина монотонен вятър. Започва от залез слънце и спираше чак при изгрев.Разнася вихрушки от задушлив, червеникав прах, идващ откъм гората. А от блатото се разнася някакъв глух звук, предполагам от тръстиките. Да, без тези две лампи, нощите сигурно щяха да бъдат още по-непоносими в тази пустош, в която не знам защо и как се озовах. Не знам и точно къде се намира.

Дори и името на гарата е загадка. Изчерпва се с три букви. Бели върху избелял син фон. Изписани върху фирма, закована над чакалнята: ЕРО. Не се виждаш празно място за липсващи други букви. Според мен, името на гарата е написано още в самото начало така, непълно, сякаш някой бе пожелал всеки пътник да я нарече както сам реши. Един ден взех парче тебешир и се опитах на шега да допълня думата като добавях по една буква: ЕРОС, ПЕРО, ХЕРО...

Имам и един декалог (списък с десет божи заповеди). Написах го върху картон и го закачих на една стена в чакалнята. Когато мина оттам, винаги го виждам. И всеки път прочитам поне една от десетте божи заповеди. Всъщност, само една, за да бъда сигурен, че ще се опитам да я спазвам.

Ето ги как звучат:

Декалог

Първата заповед: Очаквай винаги.
Втората заповед: Очаквай всичко.
Третата заповед: Не си спомняй всичко. Добри са само спомените, които ти помагат да живееш в настоящето.
Четвъртата заповед: Не брой дните.
Петата заповед: Не забравяй, че всяко очакване е временно, дори да трае цял живот.
Шестата заповед: Повтаряй си, че празно място няма. Има само неспособност да запълниш празнотата, в която живееш.
Седмата заповед: Не слагай на едно място - молитвата и Господ. Молитвата е понякога начин да стреснеш някого, който не се страхува от нищо.
Осма заповед: Ако тази мисъл ти помага, не вярвай, че ако не вършиш нищо, ще е по-добре, отколкото ако се опиташ да сториш нещо добро, макар и да не успееш да го направиш.
Девета заповед: Благослови случая, за да ти принадлежи изцяло. Самотата е уличница, което не те извинява, че си егоист.
Десетата заповед: Спомни си, че някога Раят сигурно е бил в една пещера.

Да, чудесна идея бе този декалог. Що се почувствам притеснен за нещо, се обръщам към него. Прочитам го отново и избирам заповедта, от която в момента имам нужда. И така се успокоявам. Не знам как бих се справил без него. Може би всеки човек е свикнал да изпълнява заповеди. Може да се направи на глух, ако го помолят за нещо, но слуша, когато му заповядват. Не знаете ли, че и сам Господ използва този метод? Вместо да ни просветлява, той предпочита да ни заповядва, защото така му е по-лесно. В тези десет заповеди той е казал всичко. За да се оттегли след това напълно спокоен. Заповедите му подтикват към действие онези, които трябва да действат, карат ни да вършим разни неща уж за нашето добро и спасение.

Но да оставя сега на други грижата за небесното царство и да се занимая с моята пустиня. Особено, след като, откровено казано, моя милост е сред онези, които когато ги изтезават никога не казват: "аз съм щастлив" или "боли ме". Не, просто не съм дори и наполовина светец.

Най-трудна, разбира се, е третата заповед. Как да избегна спомените, които не ми помагат да живея в настоящето? Какво ще ми остане, ако се лиша от тях? Нищо! Ще остана с тези олющени стени на гарата, с гаргите, с храсталаците, заобиколили този перон. Не, господа, не мога да спазвам тази заповед. Напразно ми я предлагате. Трябва да продължа да си спомням.

Някой ми разказа, че бил пътувал в шумен и вмирисан от пот автобус, колелата на който в един миг започнали да издават странни звуци, като реверберации, напомнящи му за телевизионен филм за атомна война в Тихия океан, може би край Австралия. Сторило му се, че стъклата на автобуса ще се пръснат и той ще изскочи от автобуса и ще падне право в бурните води на океана. Тогава почувствал рязко липсата на опорна точка, също както в някой тревожен сън. Спомнил си мисълта на Чехов, че може да живеем и без да обичаме живота, след като нямаме друг избор. После се опитал да се успокои, погледнал през прозореца и забелязал, че денят е спокоен и слънчев и че лятната светлина е заляла всичко наоколо. Помислил си за гущерите, които умират при температура над нула градуса и че всяко живо същество умира при определена температура, под която не може да издържи.

В тази връзка си помислих, че човекът е доста по- различен, например, от мангустата. Предполагам, че ако не сте виждали това животно на живо, сигурно го знаете от книгите или от телевизията. Трябва да се виждали или поне чували как мангустите се бият с кобрите. Как тази дълго опашата котка, мангустата, се храни с отровните змии.

Да, кобрата се издига право нагоре, опряла се само на опашката си, главата й се разширява, започва да се люлее бавно във въздуха, сякаш готова да хипнотизира противника си, извадила дългия си език, подобен на малко трептящо змийче. По това време, мангустата стои напълно неподвижна и очаква мига, в който ще атакува. Като ги гледа човек, остава с убеждението, че мангустата е направо парализирана от страх и че кобрата ще я порази смъртоносно! Но тъкмо в мига, когато ти става жал за бедното четириного, мангустата, ловко и бързо като лисица, скача срещу кобрата и мълниеносно забива зъби в шията на ужасеното влечуго. Следва ужасяваща битка на живот и смърт. И когато, накрая, мангустата захапва кобрата за главата, започва да я мята и удря в земята, в разни посоки, докато накрая нещастната змия се превърне в безжизнен парцал.

Винаги съм се възхищавал от тези "котки", които индийците опитомяват и държат край домовете си, за да ги пазят от змиите. Мислех, че трябва да се поучим от смелостта им, докато един ден, случайно, не попаднах на една подробност, която направи на пух и прах моето възхищение. Оказа се, че тази "котка - победителка на кобрите" не се различаваше от обикновената котка - ловец на мишки. Тя просто не рискуваше нищо, а и смелостта ѝ съвсем не беше смелост. Разбрах, че човек рискува много повече при среща с кобра, отколкото рискува мангустата. Защото просто няма нейния имунитет. Затова е нормално да се страхува от нея. Нормално е да бяга от тази смъртна опасност. Както е напълно нормално да има и две категории жертви: едната, ухапани отпред, а другата - отзад...

Дочувам някакъв шум отвън... Не, просто ми се струва, че има нещо. Сам съм. В тази моя изповедалня единствените ми свидетели са паяците. А понякога и комарите, които ме навестяват нощем, докато вятърът издава нещо като морзови сигнали...

Всъщност, кой съм аз?

Елеонора ми викаше "учителю". Но не това е важното. Понякога се поглеждам в стъклата на прозорците и не мога да се позная. С тази небръсната от доста време брада и дълга коса, приличам по-скоро на пътуващ проповедник, жаден за слушатели, отколкото на нормален гимназиален преподавател. Някои биха ме определили като скитник или пропаднал актьор. А ръцете ми, загрубели от вятъра и слънцето, бяха като ръце на пристанищен докер. Не знам какво мога да кажа за лицето, ако попаднех сред други хора, в нормална среда - имах вид на доста стар, макар и да бях само на четиридесет и една...

Но меланхолията не е добро нещо, учителю, внимавай - това е шестата заповед!

2.

Не искам да ви убеждавам в нищо, господа, не настоявам и да ми вярвате. Чисто и просто ви моля да ме изслушате. Това е всичко. След това ще можете да прецените какъв съм. Винаги съм казвал, че ако някой има търпението да те изслуша, поне половината от истината може да бъде разбрана. Но нека да започна по ред.

По всяка вероятност, моите орисници са били пияни или просто са искали да се забавляват, когато са дошли до леглото ми. Предрекли са, че ще бъда нещо като акробат, но без предпазна мрежа. С доста трудна съдба. И ще се убедите, че съвсем не говоря празни приказки. Докато слушате моя разказ, няма да забравите за змиите, които имат навика да се извръщат назад и да хапят опашките си.

Най-напред, както вече ви казах, исках да стана отшелник. Хвалех се пред приятелите си, че съм напълно готов да живея сам, да избягам някъде надалече, в пустинята. Да живея сред някаква тайна, която няма да мога да разгадая и аз. Държах се, разбира се, като някакъв луд, но в тази лудост имаше нещо сериозно и оправдано. Вярвах, че ако се оттегля от света и заживея в пещера в пустинята, всички ще забележат моето отсъствие и през цялото време ще говорят за мен. Затварях очи и си представях, че моето заминаване ще предизвика приятели и познати да ме търсят и да настояват да се върна, да се откажа от това доброволно мое изгнание. Исках да проявя гордост и да отхвърля молбата им да се прибера у дома. И ако, все пак, се съгласях да го направя, щеше да бъде само заради приятелските ми чувства към тях.

Но аз никога не съм имал силата и решимостта да доведа нещо докрай. Тръгнах въодушевен, но не стигнах доникъде. Хвърлих се към бездната, въодушевен, екзалтиран, а сетне се попитах защо ли съм го направил. Всъщност, самият аз не знаех точно какво искам, макар кръвта ми да пламтеше. Така че никога не стигнах до някоя далечна пустиня...

Мисля, че за да се отдалечиш по своя воля от света, трябва да изпълниш поне три условия:

1. Да вярваш в Господ или в нещо подобно, което е по-значимо от теб.
2. Да можеш да се откажеш от всичко.
3. Да не говориш с никого за твоето отшелничество.

Но аз не можех да изпълня нито едно от тези условия. Бях твърде млад, освен това егоист, бях убеден, че ми е скучно на живея сам, в пусто място... Освен това, никой нямаше да разбере за отсъствието ми. Както никой не го е забелязал и сега. И се питам дали някога съм имал приятели. Съмнявам се.

След това реших да стана съдия. Но моята объркана съдба реши друго. Защото, господа, аз съм роден под знака на Рака, и моите орисници са ме орисали да изпитвам силни чувства и страсти, но заедно с това, като раците, да правя крачка напред, а сетне две назад. И това бе истинско проклятие, защото ми пречеше да достигам целите си.

И така: реших да се посветя на правото. Наведен над книгите по юриспруденция, реших да го овладея сам, без чужда помощ. Бях убеден, че правосъдие, което не зависи от мен, не може да бъде истинско. Млад и зелен, вярвах, че светът е мой, че ми принадлежи по право! Притесняваше ме перспективата, че като съдия ще трябва само да прилагам законите, при това буквално, което означаваше, че моята роля щеше да се сведе то това да изпълнявам онова, което са решили другите, които са ги измислили. И ако законите се променяха, трябваше да се промени с тях и моята гледна точка. Една нощ, преди последния ми изпит, се запитах как бих постъпил в подобна ситуация. Бих ли понесъл подобен удар върху гордостта си? На практика, дилемата бе следната: да приема, че правосъдието, тоест Темида, е с превързани очи и че съдията не бива да се вълнува от това, как ще отсъди, тъй като по принцип е подчинен на закона и трябва да бъде послушен като робот, или просто да призная, че не мога да приема всичко това, да тръгна против съвестта си и моите виждания за правосъдие... Цялата нощ будувах и мислех как да изляза от тази задънена улица. И резултатът бе, че на следващия ден просто не се явих на последния изпит в Правния факултет и така се отказах окончателно от кариерата на съдия. Казах си, че единственото възможно правораздаване е в това, което не може да се промени. То е в историята. Битката при Ватерло може да се постави на везните на Темида без проблеми. Тук не е възможна никаква изненада.

Така се обърнах към Историята. Не с идеята да ставам историк, а по-скоро с мисълта да бъда нещо като съдия, разследващ досиетата на историята. Но след време се убедих, че историята просто няма нужда от съдници. Те са просто неудобни и излишни...Така че след като следвах история, станах преподавател по история. Това бе моят провал, но аз се утеших с това решение. Казах си, че правосъдието е нещо непостижимо, че вече никой няма нужда от него в този свят, където то е излишно...

Всъщност, откровено казано, целият ми живот досега беше поредица от неуспехи. И винаги започвах от началото. Като истински "рак", какъвто съм. Но за да ме разберете по-добре, бих дал някои примери.

През детството си много исках да имам велосипед. Просто бленувах за това. След време, когато ми купиха такъв, бях страшно горд. Започнах да го карам всеки ден - десетки километри. Излизах в края на града и тръгвах след велосипедистите-спортисти, които тренираха. Карах след тях, колкото е възможно по-бързо. Понякога успявах да ги настигна. Вечер се прибирах напълно изтощен. Хвърлях мократа си от потта тениска, вземах душ и си лягах щастлив. Тази страст обаче ме доведе до унижение. Един ден, когато карах доста горд и щастлив, някъде извън града, усетих силен удар по гърба, политнах от велосипеда и кацнах на сантиметри от един километражен знак на шосето. Бях, както се казва в бокса, напълно "гроги". Надигнах се, без да разбера какво става, и видях камион, който се отдалечаваше, а от прозореца на кабината шофьорът ми махна подигравателно с ръка. Значи, бях блъснат нарочно от камиона, който се отдалечаваше бавно, за да може шофьорът да има време да се наслади на спектакъла! Изтръсках се от прахта, тръгнах към велосипеда, който се беше поизкривил като ударено животно. Яхнах го и изглежда, че приличах на Дон Кихот върху неговата кранта - хората, насъбрали се около мен, ме гледаха доста учудени. Едвам се прибрах у дома след това премеждие. Чувствах се гневен и унизен. Вече нямах желание да карам велосипед. Просто го захвърлих в мазата и така кариерата ми на велосипедист -аматьор приключи безславно.

Втората ми голяма страст беше шахматът. Играех, запалил цигара, почти всеки божи ден, по цели часове без да стана от стола. Сякаш някой ме бе завързал за него. Дори не се хранех редовно и стомахът ми започна да боледува. Но аз упорито продължавах. Нямаше за мен нищо по-важно от тази дъска с шейсет и четири квадрата. Цялата вселена беше в нея. Да бъдеш или да не бъдеш? Ще победя или няма да победя? Това беше въпросът! Исках да побеждавам винаги, а когато не успявах се чувствах страшно зле. Направо страдах. Бях твърде горд, за да понасям загубите. Трябваше да изуча тази древна и сложна игра до съвършенство, затова си купих книги - ръководства и по цели нощи разучавах различните теории и анализирах комбинациите. Постепенно, тази страст ме погълна изцяло. Гордостта ми ме тласкаше напред. Сутрин се чувствах като след тежка пиянска нощ. Мислех за тези партии шах непрекъснато и навсякъде. В трамвая, в автобуса, по улицата. Един ден установих, че съм напреднал дотолкова, че мога да играя на шах дори без дъската да е пред мен. Така, слепешком. Бях щастлив, че стигнах дотам. Отначало започнах да отбелязвам ходовете върху лист хартия. Противниците, които играеха с мен, ми съобщаваха своите ходове. После усложних режисурата на този спектакъл. Стоях сам в една стая до телефон, а другите играчи бяха в съседна стая. Аз играех без дъска, а те с такава, като си съобщавахме ходовете по телефона... Докато един ден установих, че просто нямам нужда от други хора, с които да играя. Започнах да играя сам, като местех белите и черните фигури, сякаш играеха двама противници. Правех това първо върху дъската. Премествах бяла фигура, после обмислях хода на евентуалния противник и местех от негово име съответната черна фигура. Но тази игра, както можете да предположите, беше доста опасна. До този момент не бях предизвиквал нищо друго, освен моята мисъл и паметта ми. Но се наложи да атакувам целостта на цялото си същество. В един момент то се разцепи надве. Едната половина, която играеше с белите фигури и другата - с черните. Тези две мои половини се събираха, разделяха, обединяваха, разграничаваха в едно непрекъснато движение. В един прекрасен ден се отказах от дъската. Лежах, проснал се по гръб в леглото, вперил очи в тавана, борейки се със самия себе си, както е казвал Ван Гог, но не за да сътворя нещо, а да спечеля една партия шах, която заедно с това ще трябва и да загубя. След като това мое раздвояване беше придружено, можете да си представите, от едно бързо разпадане на всичко нормално в мен и около мен. Така че нямах вече никакви добри шансове. Не можех да спечеля дори една партия шах, без в същото време да бъда победен. След всяка радост идваше и една нерадост. Разделен надве! Започнах да бъда подозрителен към самия себе си, да се пазя от собствената си сянка, да се съмнявам от всичко и от всички и най-вече от самия мен. Този, който ме гледаше от огледалото, беше моят противник и затова ако случайно се приближавах до огледало, просто затварях очи. Реших, че трябва да се пазя от самия себе си, иначе щеше да стане по-лошо. Но за съжаление не можех да се спра. Държах се просто като един наркоман. Дори потърсих съвета на един лекар, но той или не разбра какво точно става с мен, или реши, че няма да го послушам, та просто ми препоръча да изоставя шаха и да не играя повече. "За тези случаи, каза докторът, има само решение, радикално! Както е при всички подобни, свързани с наркотиците. Просто се откажи от дрогата! А шаха го изхвърли още днес от дома си или го подари на някой приятел..." Лесно, нали? Взех и скрих кутията, за да не е пред очите ми и да не мисля повече за тази проклета игра. Започнах да търся начини, с които да запълвам времето си дори до пълна умора. По това време стигнах дори дотам, та си внуших, че страдам от сериозно психическо заболяване, което е нелечимо. За щастие, тъкмо тогава ми попадна новелата на Стефан Цвайг "Играчът на шах", за един мъж, който направо полудял, докато играл доста време, така както мен, "сляп шах", тоест, със самия себе си. Уплаших се наистина и този страх постигна повече от прегледа с доктора. Инстинктът ми за самосъхранение ми помогна да удържа на дадената пред самия мен дума - да се откажа напълно от тази опасна игра. Разбира се, беше доста трудно. Страдах и се измъчвах по-тежко, отколкото един алкохолик, на когото измъкват чашата под носа. Това беше един труден период на пречистване. Постепенно токсините излизаха от мен и започнах да се чувствам нормално. Все пак, доста време мина, докато се отърся от всичко това. Когато случайно видех някоя шахматна дъска и фигурите върху нея, направо се разтрепервах. Стараех се да отмина бързо и да забравя тази гледка. Страхувах се да не изпадна отново в същата зависимост и да полудея.

Започнах да слушам активно музика. Часове наред слушах един и същи концерт за цигулка или за пиано. Събрах дискотека с почти всичко, което намирах за "велико" в голямата симфонична музика. Щом се приберях у дома, моментално включвах уредбата и по седем-осем часа потъвах в музиката, забравил за всичко друго... Мисля, че тази моя страст продължи най-дълго от всички останали. Макар да познавах добре всички концерти и симфонии от голямата класика, постоянно ги слушах. Дори си пеех темите и мелодиите наум. Докато един ден просто си дадох сметка, че не слушам музиката от записите, а онова, което е вътре, в самия мен, а истинските звуци просто се нижеха един след друг като сенки подир музиката, която беше в главата ми. И аз, всъщност, слушах само нея. После истинската музика започна да ме дразни, да конкурира онази в главата ми, да ми пречи да я усетя. Не чувах вече ехото на гласа си, затрудни се и говорът ми. Но нещо друго ме принуди да се откажа от тази страст...

Ние сме като една песен, не мислите ли? Една песен не може да се изпее никога от края към началото, тоест, в обратен ред. Трябва винаги да се започне "да капо ал фине" (от началото до края). Докато пееш една песен и музиката те замайва и очарова, все пак, си даваш сметка, че краят ѝ наближава, колкото и да ти се иска да го забавиш и отложиш. Опитваш се да забавиш темпото, да удължиш нотите, но това не може да върне песента назад, да съживи онова, което вече междувременно е умряло от нея. Дори да се опиташ да спреш преди финала. Макар да знаеш, че е безполезно, че всяка песен си има край.

Колкото и да е красива мелодията, идва мигът на мълчанието. Когато мълчанието се оказва по- силно от музиката. Затова, бих казал, че всяка песен, всяка мелодия, всеки концерт не е нищо друго освен едно непрекъснато предупреждение. Повтаря ми се винаги, че красотата, очарованието, вълшебството са нещо временно, че след тях идва Мълчанието. И тези прекрасни звуци, които в момента слушам, скоро ще се превърнат в мълчание, в прах и пепел. Музиката просто ще умре. И колкото и да потъваш в емоцията, толкова по-бързо се приближаваш към нейния край. Нищо не може да те спаси. На света има само преходна красота. Вечно е само Мълчанието. Концертите, които го прекъсват, не правят нищо друго освен да го раздвижат за няколко мига като камък, хвърлен в застиналата повърхност на някое езеро. Толкова продължава музиката. Колкото траят концентричните кръгове, образували се след него. Останалото, да, останалото е мълчание. Каквото и да направиш. Концертите са като нас. Случайни прекъсвания на мълчанието. Ах, ако можеше да върнем един концерт от средата към началото му?! Би било интересно, но не е възможно. Всяка песен остарява още в момента, докато я пеем. Започва млада, свежа, пълна с надежди и мечти. После възмъжава, набира сили, достига до зрелост, после остарява. Понякога това става тържествено, с достойнство, друг път - тихо, меланхолично. Всъщност, няма значение как остарява. Важното е, че се приближава към края и към смъртта. Разкошната, достолепна смърт си е пак смърт... Ако се опитаме да де върнем... да но не е възможно. Не може и да спрем. Знаете как може да прозвучи една мелодия, когато игличката на грамофона се забие в диска и той започне да вие... Вярвате, че един концерт може да се върне в началото, колкото пъти пожелаете? Лъжете се. Всеки път концертът ще е друг. Нещо в него ще се е променило. Нещо невидимо ще се е променило и у теб. Плочата е уж същата, но не точно каквато е била преди. И ти си вече друг. Дори и ако през целия си живот си се опитвал да слушаш един и същи концерт, истината е, че си слушал различни концерти. Така както не можем да прочетем една и съща книга по един и същи начин. Това просто химера. Защото ние непрестанно се променяме и всеки път, когато започнем да четем тази, същата книга, сме повече или по-малко различни, променени... Само че при книгата е по-лесно да останеш с илюзията, че си останал на същата страница. Но и това е илюзия. Просто лъжа. Защото дори да се спреш на същата страница, пред теб пак ще е една друга, нова страница, защото ти вече не си същия, дори и до известна степен остарял...Но книгите са по- великодушни към нашите илюзии. Можем да ги четем бързо или бавно, да ги изоставяме, после да се връщаме към тях, да се заблуждаваме, да забравяме края, докато когато слушаме един концерт това е просто невъзможно. Ето защо се отказах от музиката.

Останах със своята най-голяма страст. Ще ме попитате веднага коя е тя. Как се казва? Много ми е трудно сега да ви дам някакво име. Ако я назова: "доверие в онова, което е красиво", би прозвучало доста реторично и до известна степен невярно. Никога не съм бил прекален оптимист. Напротив, винаги съм бил уязвим. Ахилесовата пета при мен сякаш е заела три четвърти от тялото ми. Може би заради това се чувствам толкова уязвим и говоря толкова много за надеждата. Аз просто я обожествявам. Мисля, че съм мистик. Светлината ме вълнува, нямам предвид тази на религията Мечтая да се превърна в нещо като слънчево растение, като дърво, достигнало до светлината, далече от мрака и студа...

Няма да ви изненадам, ако ви призная, че обожавам морето, нали? Ще ви изненадам по-скоро, като ви кажа, че го обичам повече от хората. Тук не става дума за някаква суета, а за нещо съвсем друго. Често, през лятото, на плажа, съм се питал какво означава морето за всички тези непознати хора, дошли тук, за да се пекат на слънцето, весели, доволни. За някои от тях морето сигурно е нещо като бягство, макар и временно, от скуката и еднообразието на ежедневието им. Идват на плажа, живеят известно време далече от дома и работата си. Или пък събират сили, слънце и здраве, за да изкарат следващата зима. За тях морето е грижа за здравето, копнеж по младостта. Разсъблечени, те се опитват да забравят, че са започнали да остаряват или вече са дори стари. Други бягат от цивилизования и подреден живот в града, от шума и напрежението, за да поживеят примитивно, просто като хора от джунглата, почти без дрехи, без условности, без ред и етикет... Аз пък отивах на море по други причини. Откривах там най- примитивния пласт на моите страсти. Усещах истинско удоволствие при съприкосновението си с пясъка. Беше ми достатъчно да се излегна върху него когато е горещ, да усещам как лъчите на слънцето стигат до тялото ми, как - само на няколко крачки от мен, морето шуми и реди някакъв речитатив, от който не мога да разбера и дума, освен че вечността не е нищо друго безразличния шепот на мълчанието, на празнотата, в която се движим, която прекъсваме, когато бягаме, в която потъваме и накрая изчезваме...Така че ми беше достатъчно да открия тази проста истина и да се отдам на тази моя страст към морето...

Обожавах и спокойствието на пустите плажове, приятно ми бе да чувам и виковете на хората, които от време на време пробягваха през тях. Харесваха ми изоставените, потънали сред треви и храсти, стари църкви, с монаси и монахини, коленичили (във въображението ми!) пред тях. И, както бихте предположили, бях убеден, че няма друга мъдрост, освен да видиш светлата, слънчевата страна на нещата. Един приятел, който живееше в друг град и обичаше да ме предизвиква, веднъж ми писа, че не знаел какво всъщност е това "надежда" и какво можело да се очаква от нея. Напомни ми как гърците са я извадили от кутията на Пандора и са я мислели за най-лошото нещо. Най-голямото зло! Хората нямат нужда да им говориш за надежда, ако искаш да ги спасиш, писа ми този приятел. Надеждата мирише на рай. Надеждата ни подготвя да преглътнем по-лесно заблудата. Отвърнах му, че заблудата е единственото, което притежаваме. И тъй като ми говори за гърците, поискал да му разкажа за девиците, които някъде в древна Елада, на една скала, близо до пропаст, са танцували и пеели, захванати за ръце в кръг и в един момент започнали да се хвърлят една подир друга в бездната. Исках да му кажа, че аз бих танцувал и пял заедно с тях, но не бих посмял да се откъсна от кръга. Накрая, обаче, му казах друга история. Как веднъж се лутах цяла нощ из един гъсталак, по- висок от човешки ръст, тръгнал към една хижа, убеден, че вървя в правилната посока. Може би и в живота е така. Обикаляме в кръг около една точка, без да можем да видим, че тя е близо, много близо до нас.

Спомних си за деня, когато поех по пътя, който ме доведе до тази изоставена гара, където сега очаквам Елеонора, след като преди това напразно очаквах един влак...

Бях в една бръснарница. Спомням си сега всяка подробност. И най- незначителната... Беше ден преди пролетното равноденствие. Въздухът се затопли рязко, изведнъж. Небето се изясни. Над града заплува приятна светлина, предвещаваща хубава, радостна пролет. Топъл вятър прогони последните следи от зимата и студа. Хората се усмихваха, във въздуха се усещаше чудото на пролетта...

Докато бръснарят ме подстригваше, видях в огледалото, при гардероба, жена на около четиридесет и пет, обикновена, съвсем скромно облечена, тип домакиня. Една от онези жени, които не са нито хубави, нито добре облечени, мълчаливи и дискретни, незабележими. Стоеше на гардероба, почти неподвижно, мълчеше и гледаше в празното пространство. Имах чувството, че дори не мислеше за нищо. "Вижте ме, така трябва да стоя и аз, ако искам да ме вземат за дърво!", казах си и се засмях. Когато идваше клиент, тя поемаше автоматично палтото и шапката му и ги очакваше на закачалката. На заминаване му държеше палтото, после с две- три движения го изчеткваше, поемаше подадения ѝ бакшиш и благодареше тихо. После потъваше в мълчанието си. Но в един момент я видях как се облича, взема една пластмасова торбичка и тръгва към вратата. В този миг се случи нещо съвсем неочаквано. Предполагам, че един от бръснарите, които работеха от другата страна, към дъното на салона, каза нещо, което не можах да чуя. Видях само нея. Тя стоя безмълвна в продължение на няколко мига. Гледаше към онази страна. После изведнъж се зачерви силно и започна да вика. И докато викаше, гласът ѝ се превърна в писък, докато накрая писъкът прекъсна. Изглежда разбра, че гласът ѝ няма да ѝ помогне, затова се напрегна и започна да крещи с всички сили. Не можах да разбера нищо от думите ѝ, но този остър като нож писък звучеше така пронизително, колкото бе и уплашен. Не, това не беше човешки звук, беше някакъв животински вой, изпълнен с огромно отчаяние, мъка и безсилие. Не мога да определя сега колко продължи, но тогава ми се стори, че бе доста дълъг. Уплаши ме фактът, че през цялото това време никой от бръснарницата не се обърна към нея. Сякаш за всички присъстващи тази жена не се беше разкрещяла така неистово, сякаш дори не се бе помръднала от мястото си! Представяте ли си? Този вик сякаш не се беше чул. Беше викала и никой, абсолютно никой не я бе забелязал, нито чул! Включително и аз. Дори не се надигнах от стола си и оставих бръснаря да ме подстригва. И чак след като жената излезе от салона, сигурно ѝ беше прилошало, аз се обърнах към бръснаря: "Какво стана?" Сякаш не присъствах на инцидента или просто не бях внимавал. И тогава той ми обясни, че тази жена била работила доста време в салона, но я били съкратили и като останала без средства, продължила да си върши работата без заплата, получавала само бакшишите си. Един от бръснарите ѝ бил казал доста грубо, че просто вече нямало нужда от нея, защо идвала тук...

Продължих да чувам виковете ѝ. Платих и бързо тръгнах към изхода. Исках да се махна по-скоро от това място. Да не чувам повече тази бедна и нещастна жена. Нейният вик сякаш продължи да ме следва и по улицата. Помислих си, че никой не каза нищо. "Истерична криза! Глупачка!, обади се един от бръснарите. Чува ли сме ги и друг път тия!" Да, това бе единственият коментар, който тогава чух...

Навън беше вече пролет. Изведнъж почувствах, че тази нова пролет, която започваше сега ще е просто недостойна. Не такава, каквото трябваше да бъде. Беше като прозрение. Реших, че от този миг ще говоря за всичко само истината. Отчаяният, почти животински вик на тази отчаяна жена направо ме порази. Срина всичко, за което бях мечтал години наред. Щастие ли? Светлина ли? Справедливост? Красота? Глупости! Само лъжа и измама, господа. На този свят има само вик, вик и мълчание. И онова животно в салона: "Виждали сме ги и друг път ние тия!" Тогава проумях, че живея в свят на лицемерие и лъжи. Човекът?! Не "човекът" го няма, освен във философските трактати, пълни само с абстракции, но не и с истини. В реалността има не "човек", а всякакви "човеци". Има и жертви, и палачи, и свидетели, дето се забавляват, и свидетели, които си мълчат. Има и бунтари, но те са истинска рядкост. Тях не винаги можеш да ги срещнеш, защото навсякъде преобладават свидетелите, от които в един момент излизат и палачи, и жертви, защото спектакълът, все пак, трябва да продължи, нали?!

Да, така си отиде и моята страст към абстрактната красота на човешкия род. Дадох си сметка, че крясъците съществуват навсякъде, но ние не ги чуваме. Просто не искаме да ги чуем. Правим се на глухи, а тези, които викат се насилват да викат още по-силно, като видят, че никой не ги чува. Хората си гледат работата и заниманията и никой не се интересува от нищо. И тогава, онзи, дето вика се чувства като нещо излишно и безполезно. А за да изпиташ усещането, че съществуваш, че не си някакво безмълвно създание, ти е нужен поне един знак, че някой те е чул, че си бил забелязан. В противен случай, накрая може и да полудееш. И за да не полудееш, ще по-добре да продължиш да викаш, да крещиш, дори по-силно. Колкото ти държат силите. Но и тогава може да не бъдеш чут. Викът ще достигне до своята граница и накрая ще се разпадне. Защото тишината е винаги по-силна от него...

Мисля, че тази жена полудя заради факта, че никой не я погледна, че не й обърнаха никакво внимание. Ако поне един от онези бездушни хора я беше попитал: "Какво искаш, госпожо? Защо викаш?", тя сигурно щеше да спре, да им каже защо или веднага да си тръгне. Но така, като видя, че крещи напразно, тя се разкрещя още по-силно, с надеждата да бъде чута. Сигурно се чувстваше като под стъклен похлупак, през който гледаше света, напълно безразличен към нея. Искаше ѝ се да излезе от този похлупак, да го строши, но не разполагаше с никакво друго оръжие, освен със своето отчаяние. Отчаянието, с което започна да крещи, сякаш удряше с юмруци по невидимия стъклен похлупак. Докато накрая този вик прекъсна и просто потъна...

Тогава се върнах към моята първа страст. Реших, че ще е единствената, заради която си струваше да продължа да живея и да съхраня честта си. Убедих се, че на този свят има толкова несправедливост, че тя изисква толкова много работа. Така постепенно отново ме обзе идеята за правосъдието, след като преди това се бях отказал от кариерата на съдия. Казах си, че може би всички ние живеем под някакъв стъклен похлупак, заради който не чуваме, а и не можем да бъдем чути. Затова просто трябва да строшим този похлупак. На другия ден се върнах в същата бръснарница. Жената я нямаше, но онзи, който я обиди и я накара да крещи, си седеше на стола и спокойно четеше вестник. Попитах за нея. Никой не знаеше нищо . "Да не е болна?" Вдигнаха рамене. "Къде живее?" Не знаеха. Когато излизах, дочух зад гърба си нечий подигравателен глас: "Още един, който е мръднал!" Идвах още три пъти в тази бръснарница, но резултатът бе същият. Може би за да се отърват от мен, накрая ми дадоха някакъв адрес на улица в края на града. Отидох до там. Чуках от врата на врата, напразно. Трябваше да се откажа...

Нещо в живота ми се промени. Решително. По-скоро ме разтърси. Започнах да ходя всеки ден в съда и да присъствам на процесите. Захванах се да изучавам историята на стари съдебни дела. Имах един приятел в архива. Той първо се изненада, но после ме остави да се ровя там. За съжаление, след известно време му създадох неприятности. Един ден спрях високопоставен съдия, чиито стари дела бях проучил. Казах му направо, че при някои от случаите е издал грешни присъди. Тогава ми забраниха достъпа до архива. Задоволих се само с присъствието си на текущите процеси, разбира се, избирах по-сложните и важните. Водех си записки за казаното от свидетелите, обвинението, обвиняемите и защитата. Един ден не можах да се въздържа и скочих от мястото си в залата, за да протестирам срещу несправедливата според мен присъда. Изхвърлиха ме! На другия ден директорът на гимназията, където преподавах история, ме упрекна, че от доста време пропускам много от часовете си, че съм засегнал престижа на училището, че съм станал за смях в града. Накрая заяви, че ще е принуден да ме уволни. Така за известно време заобикалях сградата на Съда. Но в един следобед, след часовете в гимназията, не издържах и влязох отново в голямата съдебна зала. Като ме видя, един от разсилните ме попита приятелски: "Нямаше ви известно време, сигурно бяхте болен?" Може би не изглеждах добре. Поклатих утвърдително глава. На тръгване, същият служител ме придружи до изхода и ме попита: "Господине, видях, че през цялото време си записвате, мога ли да ви бъда полезен с нещо?" Тръгнах си без да знам какво да му отговоря...

По онова време, винаги когато излизах на улицата, оглеждах към всички страни минаващите жени, по-скоро не всички, а младите и скромните на вид, с надеждата да срещна жената от бръснарницата. Изглежда, че тази история се оказа истинска идея-фикс, един кошмар за мен. Преследваше ме нейният ужасен, непоносим вик. Понякога се разгневявах до такава степен, че ако наистина я срещнех, сигурно щях да я хвана за гърлото. Заради този неин вик всичко при мен се обърка. Просто изгубих равновесието си. Спокойствието ми отиде по дяволите...

Вървях като куче, водено на каишка. Мисълта ми беше обсебена от факта, че всички ние живеем под стъклен похлупак, заради който не чуваме, онова, което трябва да чуем. Исках да задължа всички да го чуят. Да им изкрещя: "Глупаци, ненормалници, не се преструвайте, че нищо не чувате! Обърнете се и попитайте жената, която вика. Попитайте я: "Какво искаш, жено?!" Хванете ръката ѝ и я изведете навън. Разтърсете ѝ раменете и кажете: "Луда жено, какво те принуди да вдигаш тази врява тук?" Или просто ѝ кажете нещо. Но, за Бога, не ѝ обръщайте гръб. Не се дръжте така, сякаш нищо не се е случило. Излезте от похлупака си!"...

Разбирате ли сега, това се превърна във фикс-идея за мен, ако искате наречете го обсебване или дори лудост. Да счупя този похлупак. Да сваля стъклените маски, които са си сложили мнозина от нас. Да, светът е пълен с тези стъклени маски. Гледаш към тях, но не можеш да различиш, че са от стъкло. Виждаш ги, и не ги виждаш. Галиш жена по лицето, а не разбираш, че има маска. Двама уж, влюбени се прегръщат, но не разбират, че са с маски, дори когато се целунат. Не, тези маски не се виждат. Те са невидими. Но спрете се някъде, развикайте се, разкрещете се, помолете за помощ, заплашете някого или нещо. Веднага ще видите около себе си маски от стъкло. Безстрастни лица. Безразлични. Всеки мисли само за себе си и за своето под своя стъклен похлупак. Един ден реших и направих този опит. Беше неделна утрин и всички се разхождаха. Както си вървях и аз, изведнъж спрях на място и започнах да викам. Никой не се приближи до мен, никой не ме попита какво става и какво искам. Минувачите просто ускориха хода си и след няколко мига около мен нямаше никого. След няколко дни, с мотива, че не съм наред с ума си и не мога вече да преподавам в училище, бях уволнен. Но това не ме натъжи. Напротив, дори ме зарадва. Вече щях да имам повече време за съда.

Когато ме видя, разсилният се усмихна приятелски и ме поздрави: "Добре дошли отново тук. Как сте?" Приближих се до него и му прошепнах на ухото: "Водя делото за крясъците". Той замълча за миг, помисли ме за луд. "Добре, добре, разбирам... Влезте сега, седнете." Бедният човек не знаеше вече как да се държи с мен и искаше да не ме обиди. А може би се страхуваше да не го нападна и хвана за врата. От този ден, щом ме зърнеше, отиваше бързо на друго място, но продължаваше да ме наблюдава отдалече с нарастващо любопитство. Всъщност, не беше само той единственият, който започна да ме отбягва. Постепенно ми обърнаха гръб всички. Дори и моят добър приятел от архива започна да се плаши от мен, когато разбра, че съм посетил председателя на съда с молба да осъди онези от бръснарницата. Да, този съдия наистина повярва че съм луд. А аз просто исках да видя как ще реагира на това мое предложение. Не очаквах да го приеме сериозно.

Вечерите, у дома, все пак, започнах сам да инсценирам този процес. Първо записах аргументите на персонала на бръснарницата против жената:

- Нарушила е реда на обществено място.
- Никой от персонала не е виновен за нейното уволнение.
- Присъстващите в този момент не са направили нищо против нея, напротив - оставили са я да вика и да нарушава реда.
- Никой не я е упрекнал за нищо, макар всеки от персонала да си има своите проблеми и ако всеки, които иска да изрази отчаянието си или огорчението си от нещо с викове, сигурно светът би потънал в тези викове.

От друга страна, записах аргументите на жената

- Тя е искала само да продължи работата си, за която се е трудила честно и почтено, но един ден е била несправедливо лишена от това.
- Тя не е отвърнала на грубата, дебелашка шега на бръснаря, а е викала от отчаянието, което в този момент я е задушавало.
- Един човек в подобно тежко, критично състояние се нуждае от разбиране и човешко отношение, но когато не може да го намери изпада в още по-тежко положение и реагира по този необичаен, но единствено възможен за момента за него начин.
- Ако поне един човек от персонала я беше погледнали реагирал адекватно, тя сигурно би спряла да вика.
- Викът наистина не е аргумент, но когато логиката не достига, може да бъде разбран.
- Викането не е аргумент, а израз на отчаяние.

Така започна другата моя лудост... Как да ви я обясня по-добре? Цялото ми същество се съсредоточи върху това. Ако сравня живота си с игра на рулетка, бих казал, че тогава щеше да бъде невъзможно да отмина масите в това казино и да не заложа, да рискувам. Започнах да залагам непрекъснато. И колко жалки ми изглеждаха онези, които се страхуваха да залагат, за да не изгубят парите си. Не исках да живея на дребно, във вените ми течеше буйна кръв. Бях готов да рискувам всичко като заложа на една печеливша цифра. И за да бъда напълно откровен сега пред вас, ще споделя, че в началото бях твърдо убеден, че ще спечеля. Не ставаше дума само за риска. Мечтаех да бъда адмириран заради смелостта ми да заложа всичко, което имах, а сетне да чакам спокоен и невъзмутим какво ще се случи. Просто гледах въртенето на рулетката без капка вълнение. И едва когато тя се спираше, виждах, че отново съм изгубил, но това не ме разстройваше много. И все пак, се замислях: "Как стана това? Защо пак изгубих? Трябва да е някаква грешка?!", си казвах тогава. И започвах да залагам отново. Хората около мен се чудеха: "Този има железни нерви или просто е луд!" Не притежавах смелостта и нахалството на играчите, които са винаги сигурни в себе си, просто се надявах. Сега се нуждая от цялата тази дързост, която проявявах тогава, за да започна отново.

Всяка следваща страст ми струваше скъпо, правеше ме по-беден, водеше ме до прага на фалита, после се нуждаех от време да се възстановя. Но равновесието на беше за мен. Бях склонен да се надявам, да рискувам, да горя!

Само че този път открих нещо друго. Съмнението и нуждата от него. Старото ми упорство да вярвам безрезервно във всичко, което приемах за истина, сега ми се струваше вече прекалено. Реших, че за да не греша повече, ще трябва във всяка нова идея да потърся и недостатъците ѝ, да я претегля добре. Правото не може да стои само върху едното блюдо на везната, трябва да е винаги върху двете.

Всички мои разсъждения започнаха да се превръщат в съдебни процеси. Винаги се стараех да мисля, да търся и двете страни на истината. Търсех светлината, но гледах и към мрака. Заслушвах се в ехото на всяка дума. Нямаше нищо "напълно ясно" и "напълно чисто" за мен. Чувствах се като един Сизиф, който тласкаше нагоре камъка към върха на планината, а после сам го спускаше надолу. Върнах се към предишния си навик да играя шах със самия себе си. Сега превръщах всяка идея в партия шах. Така разигравах всеки процес. Колкото идеи, толкова и процеси и партии шах. Правех го точно по модела, когато играех сам по ред с белите и с черните фигури...

3.

Да, това се оказа една доста по-тиранична лудост от онази с шахмата, дори по-опасна. Направо поглъщаща! С времето се оказа, че не можех повече да се ограничавам само в света на идеите. Минах към "реалните" партии шах. Когато ги намирах, документирах всичко, разпитвах всички, ходех за справки в библиотеката, ровех се из вестниците, търсех сродни истории процеси. След като разполагах с всички подробности, се затварях у дома. Лягах на кревата, както по времето, когато непрекъснато играех шах, започвах самия процес. Изслушвах по ред свидетелите, търсех доказателствата, давах думата на обвинението, после на защитата, накрая вземах решението и разпусках съда. Всичко това, разбира се, мислено. Понякога процесът траеше по два-три или малко повече дни. Не излизах от къщи, освен да си купя вестник и нещо да ядене. Избягвах да се срещам с хора, дори с познати, за да не смутят размислите и решението ми. По тази причина се движех тихо и едва забележимо, страхувах се да не ме спре някой или да не ме следи. Вървях почти притиснат до стените и дори на моменти потичвах. Забележех ли някой познат, изтичвах до отсрещния тротоар. В началото доста от моите познати ме гледаха видимо учудени, сякаш още не бяха повярвали на слуховете за моето странно държание. Вероятно сега се убеждаваха в това и си казваха: "Бедният! Нещо, май, е мръднал..." Като подгонено животно се прибирах набързо у дома, успял да си купя хляб, сирене и още някои продукти, които не изискваха да бъдат сготвени. Затварях се, залоствах вратата и се чувствах направо щастлив. Въздъхвах дълбоко, облекчен. Най-сетне можех отново да бъда съвсем сам, с моите мисли, с поредната "партия шах". Никой не ме безпокоеше, не ме заплашваше, не ми противоречеше. Хапвах набързо, сетне се изтягах върху леглото. Преди това спусках щорите, вече не понасях външната светлина. Най-трудно беше, когато стигах до финала, до присъдата. Дотогава всичко вървеше леко, изпитвах истинско удоволствие да хвана някой престъпник в капана, да извадя някой силен аргумент. Бях наистина непоколебим и когато пледирах "за", и когато пледирах "против" в полза на обвиняемия. Изпитвах по-голямо удоволствие, откогато играех шах. Тогава резултатът от партията не означаваше нищо. Победата на белите или победата не черните фигури беше без значение. Сега ставаше дума, обаче, за хора! За справедливост или за липса на такава спрямо един жив човек. Нямаше "шах", нито "мат", присъда, от която зависеше един живот. Имаше и "опрощаване" при липса на достатъчно доказателства. Но стигнех ли до решението за присъдата, това бе истинско наказание за мен. По цели дни премислях и преобръщах всичко. И нито едната от двете мои страни не искаше да се предаде. Бяха през цялото време трезви, нащрек, всяка от тях готова да стисне друга за шията. Упреквах се, че съм много твърд и заедно с това - прекалено милостив. Бях просто като окован във вериги. Търсех някакъв изход. И накрая, когато изгубих надежда, че ще успея да произнеса присъдата, започна да ми се привижда жената от бръснарницата. Да чувам истеричния ѝ вик, който се разпадаше като счупено стъкло. Ужасявах се, че от известно време нейният образ започна да се появява в огледалото и да приема моите черти. Да заприличва все повече на мен. Но когато се вглеждах по-внимателно, разбирах, че все пак, това съм аз, но бях седнал на стол в бръснарницата и бръснарят ме подстригваше. Гледах уплашен към огледалото и виках истерично. Страхувах се много да не бъда разпознат. Да не се разбере, че викам аз!

Реших, че трябва да стана, да изляза от бръснарницата, да сложа ръка на устата си, тихо да си кажа: "Млъкни най-сетне, луди човече, какво те прихвана?" Но се опасявах някой да не ме види и чуе. Затова продължих да седя неподвижно, като замръзнал, на стола, много уплашен, предчувстващ някаква катастрофа. Но това ужасно видение скоро се разсея, след като реших, че няма да мога да произнеса очакваната присъда. Това, разбира се, ме разстрои, защото знаех, че без присъда не може да има истинско правосъдие. И след като не бях в състояние да я реша и произнеса, какво щеше да се случи с мен, се запитах. Реших, все пак, да не се отказвам. След като не можех да отсъдя правилно и да реша този случай, може би трябваше да потърся друг, с който да се заема. И така хвърлих всичките си сили в този нов процес. Удоволствието да работя по него ме поуспокои за известно време. Сега вече бях убеден, че ще постъпя правилно и ще взема нужното крайно решение. Бях сигурен, че виновният ще бъде наказан справедливо. Но се оказа, че ми липсват достатъчно данни за това съдебно досие. И отново настъпиха трудни, трескави дни, докато подготвях това дело. Усетих се отново заклещен в невъзможността да събера нужните аргументи и да го реша като произнеса очакваната присъда. Така разбрах, че всеки мой процес пропада и че аз просто стигам до една задънена улица, без никакъв изход. Да, когато играех шах, печелех с "белите" или с "черните". Твърде рядко се стигаше до "реми". А сега всичките ми процеси стигаха до "реми". Върху везните на Темида нямаше нищо освен малко безполезен пясък!

Изтощих се от този процес. Очите ми станаха кървавочервени от безсънието, небръснат и уморен до смърт, изглеждах много зле. По цели дни се мъкнех по улиците като пребито куче. Нямах желание за нищо, не исках да говоря с никого. Бях напълно отчаян. Започнах дори да мисля за самоубийство. Но реших, че все пак самоубийството е вулгарно действие. Това заради едни по-стари преживявания. Мой съсед, доста примитивен тип, при това алкохолик, един ден просто напусна дома си и по-късно го открихме обесен на клона на дърво в парка. Когато го видях, направо ми прилоша. Лицето му бе силно зачервено, цялото нападнато от мухите. Тръгнах си, ужасен и отвратен от тази противна и гнусна гледка. До този момент приемах самоубийството като възвишен философски жест. Като прекъснат договор с живота. Считах самоубийците за трагични благородници, хора, изгубили своите битки с живота, хора, притежаващи силата да се откажат от него, да не се уплашат от смъртта. Те навлизаха свободно в дебрите на метафизиката след като бяха унизени и оскърбени от живота. Но след като познавах такъв човек, като този мой съсед, пияницата, който се обеси, не можех да свържа метафизиката с него, въпреки силното си въображение. Тази история просто ме изведе от равновесие. Затова идеята за моето евентуално самоубийство просто отпадна. Не можех да се отърся от това грозно, пиянско лице, нападнато от мухите. Това ми помогна да се откажа и да не извърша тази глупост...

Уверявам ви, че не преувеличавам разказа за моето състояние тогава. В един ъгъл на моята стая имаше паяк и паяжина. Една вечер забелязах, че докато беше плел паяжината си, паякът, не знам точно как, но се беше оплел здравата в нея. Като пленник на собственото си произведение. Наблюдавах го как се мъчи да се освободи от собственото си творение, но все не успяваше. Разбрах, че прилича на мен. Да, бяхме като братя. Така правех и аз. Конструирах някаква нова игра, докато накрая попаднех в капана ѝ. Реших да помогна на нещастния паяк, да го освободя от ужасната паяжина, но го направих набързо и доста нервно, които му струваше живота. Да, просто го смачках и убих. След това усетих някаква непозната болка в стомаха. Така става понякога, знаете го и вие. Решавате да сторите някакво добро, но се случва тъкмо обратното! Опитах се да се успокоя. Всъщност, какво лошо направих? Всяка домакиня, когато чисти къщата си, убива поне един-два паяка без угризения на съвестта. Тогава, защо да не приемем факта, че съдбата на бедните паяци зависи и от нас?

Излязох на улицата и не усетих как стигнах до края на града. Спрях до стара олющена стена. Като се взрях в нея, си помислих: наистина, пред моя живот досега винаги се е издигала някаква стена. Отдавна, когато бях за първи път на училище, стената беше зад гърба ми. Стоях на двора, през първото междучасие и наблюдавах как другите деца играят. По това време бях доста любопитен, но и плашлив. Не исках да влизам в контакт с никого, страхувах се от всички. Но не исках и да се отделям от останалите, гледах ги как общуват, как се забавляват. Седнах до стената- ограда на училището, така се чувствах някак по-защитен откъм гърба. Просто наблюдавах онова, което се случваше пред мен. Излъчвах някаква особена дива предпазливост и любопитство, опасявах се някой да не се приближи близо до мен, да не навлезе в територията ми, да не се приближи прекалено. Две от по-любопитните момчета, които ме наближиха, респектирах с юмрука си, така че другите разбраха и ме оставиха на мира. Гледах ги, усещах стената зад гърба си, чувствах се защитен. Никаква изненада не можеше да ме смути.

Така мислех и сега и изгубих. Вече нямам стена зад гърба си. Нямам опорна точка. Ще трябва да внимавам и да се пазя от всички страни. Да, но както ще се уверите по- късно, разбрах, че съм се лъгал относно ролята на стените в моята съдба.

Най-много ме преследваше идеята, че всички около мен носят маски от стъкло. Само аз ходех по тази земя с моето истинско и свободно лице. Затова имах чувството, че всички на улицата ме гледаха някак учудено. Превърнах се в нещо особено, странно за тях, откакто видях, че носят тези маски. Започнах да излизам доста по-рядко от къщи, само когато се налагаше, страхувах се някой да не ме посочи с пръст. Понякога имах усещането, че съм актьор, попаднал на сцена, където се играе някакво абсурдистко, неразбираемо представление. Бях попаднал в някакъв особен свят, в който всички ме гледаха с недоумение, доста заинтригувани. Всеки момент бях готов да чуя реплики от рода на: "Какво иска тоя? Откъде се появи?" И все по-често се питах с какво съм притеснил другите, че са започнали да ме вземат за толкова подозрителен, че дори и опасен? Лицето ми наистина прие една не особено толерантна маска, но нали бе сред свят, населен от стъклени маски.

Да, господа, усещам, че и мълчанието на тази гара е готово да ми надене маска от стъкло. Да ми затвори, запечата устата. Да спра да говоря. Да се превърна в нейно притежание. Да стана жертва на Господ. На един Господ - ням и безразличен, отпуснал се върху една от пейките в чакалнята, със стъклена маска и той.

А паяците кръжат наоколо и плетат паяжините си като усърдни служители. Страх ме е от всичко това, затуй говоря непрекъснато. Спра ли, сигурно после устните ми ще се втвърдят. Ще станат стъкло. А може и да се счупят, нали стъклото се чупи тъй лесно?

Докато Елеонора беше тук, можех да разговарям с някого. Иначе гарата ще се превърне в някаква изповедалня. Но да не забравя. Помислих си веднъж: защо Господ държи хората да му признават своите грехове, да се изповядват? Та нали той трябва да знае всичко? Защо ще ни задължава да му признаваме, онова, което му е вече известно? Искате ли да ви кажа защо? За да ни унизи, господа. Да, да бъдем смирени и унизени. Затова, не бих искал да правите сега някаква връзка между мен и грешниците, които търсят прошка. Аз не държа да изповядвам греховете си, просто не искам нищо. Така че ще ви помоля само да ме изслушате.

Дадох си сметка, че ме грози страшна опасност и потърсих изход. Въпреки че винаги съм имал някакви свои идеи за Бога, които прекалено набожните биха приели като дръзки, все пак, реших да се обърна тогава към религията. След като не можех да вярвам в човешката справедливост, потърсих Божията. Някъде, в града живееше стар отец, който не служеше в никоя църква, беше се оттеглил. Никой не го търсеше, а и той не посещаваше никого. Имаше парче земя край къщата си, което копаеше по цял ден, дори без нужда. Отглеждаше няколко розови храсти и чушки, а в края на зеленчуковата леха и босилек. Харесваше ми да ходя при него. Беше като отшелник, отказал се от всичко, дори от желанието да убеждава някого, така че разговаряхме съвсем неангажирано и той не се дразнеше, когато му припомнях, че не съм атеист, а по-скоро езичник, и че при битката за Рим, през 312 година между императорите Константин и Максенций, непременно щях да бъда на страната на изгубилия Максенций, прокълнат по- късно от победителя си. А той се усмихваше леко и ми отвръщаше, че днешният човек просто няма нужда от проклятия, които да го лишават от всяка надежда. И че Господ е бил компрометиран от нас като сме му дали име.

Един ден реших вече не да не го посещавам в дома му, подобен на килия, препълнена със стари книги, където миришеше едновременно на мухъл, и на босилек. Изпратих му писмо. Преди да ви кажа какво му написах, трябва за ви съобщя, че лицемерните набожници намериха за нахална идеята ми, че Господ е западнал, че няма причини да ни прощава, че ние самите трябва да го правим. Самите да си прощаваме и да си търсим правото и прошката. И тук може би трябва да се изясня. Доколкото разбирам нещата, човек е открил Бога не гледайки към небето, а търсейки самия себе си, за да се противопостави на смъртта и Нищото. Не сме могли да понесем мисълта, че се превръщаме само в прах и пепел, затова сме потърсили средство да се противопоставим на това. Просто Господ е част от нас, която не иска да умре, която не може да се утеши сама. Той се е родил от бунта ни, отначало е бил просто един протест. Само че всичко това не е спасило досега нито един от нас от смъртта. Човекът е започнал да страда още повече. Божественото у нас винаги е било побеждавано. Господ никога не е съумявал да удържи на обещанията си... Но на нас винаги ни е било по-тежко, отколкото на него. Затова молитвите са станали някак агресивни и са се превърнали в нещо като укори и едва ли не в проклятия. И наместо да се молим, ние викаме с пълен глас, че Господ бил умрял, представете си, като един немощен и болен човек!.. И в същото време потръпваме от ужас! Как ще останем сами във Вселената? И още преди да се разнесе този отчаян вик, започваме отново да му се молим... Господ се връща към живота и започваме отначало. Може би не с него, а с друг Господ. Роден от самотата и страха ни. От ужаса. Да, роден от ужаса, той не би могъл да ни води без ужаса. Без страха. Минал е през огъня и меча на онези, които не са го обичали. Наказал дори и Сина си да бъде разпнат на кръста. И така, на мястото на Изгубения рай се издигнала Голгота. На мястото на Дървото на познанието, се издига кръст. В центъра на вярата се явява престъплението... Това, което говоря сега, ви се струва богохулство, нали? Признавам, че ако бях станал пророк, бих отказал да бъда пророк точно на този нежелан Бог. Защото между един безсилен Бог, който се бунтува против смъртта и един тиранин, убил собствения си син разликата не е голяма, нали?! Аз не мога да повярвам, че е достатъчно да канонизираш жертвата, като по този начин си измиеш ръцете. Разпънатият сигурно съжалява за случилото се в мига, когато илюзиите му отлетят към небето. Той разбира, че живот и слава може да има само на този свят, не и на небето. Защото Божият син е всъщност, човек като нас... Вие никога ли не сте усещали болка при забиването на гвоздеи по дланите? И говорим сега за прошка? Само ние имаме правото да прощаваме. Първо заради слабост и немощ. Сетне, заради грехове. Да, но Господ не иска прошка. Защото прошката го ограничава. Показва, че мощта му не е безгранична и че като бог и той греши. Кой тиранин би понесъл това?

Все пак, изпратих писмото си до отеца..." Онова, което ме отделя от вашата вяра, му писах, не е фактът, че вие вярвате в Господ, а че аз винаги съм имал особено мнение за него. В края на краищата, не е чак толкова важно доколко се различаваме в тези наши възгледи. Метафизиката е единствената, която не е поставена в някаква кървава идея, която не убива никого. Господ престава да бъде кървав когато намери някой, готов да убива наместо него. Онова, което ме отличава, отче от вас, е още нещо. Вашата вяра ни учи да понасяме всичко, което ни се случва, с мисълта за задгробния живот. Тук, всъщност, е проблемът. Като отлагаме всичко за него, вие ни карате да се откажем от истинския живот. Отлагайки всичко за след Страшния съд, ние изоставяме всички несправедливости и нерешени въпроси. А историята е Голгота, а вие ни казвате, че няма нищо по-добро за нас, освен да се молим на кръста, и дори ако се наложи да застанем сами пред него, да разперим ръце, за да ни приковат. Илюзията за Страшния съд просто ни завързва ръцете и тогава с нас може да се направи всичко против волята ни. Тази илюзия ни кара да не се учим от историята, а просто да търпим. Да вярваме, че в другия живот ще бъдем разплатени за нашето примирение сега. По този начин да не търсим никаква справедливост. Всъщност, Господ се опитва да държи историята в примка. След като той играе тази игра, която играят и тираните, не е ли сам Господ един тиранин? И след като стои на страната на тези, дето държат примката, как бих могъл да го обикна? Ще кажете, че и гърците са имали същата игра със своя Сизиф? Но с тази разлика, че Сизиф изкачва своя камък нагоре по скалата, а не отива към кръста. Но между Сизиф и Христос аз виждам още по-голяма разлика. Сизиф се надява, че камъкът му най-сетне ще спре и ще се задържи, докато Христос не се надява на нищо, докато е на Голгота. Божият син иска да се изкачи на кръста и дори и готов на това. Знае, че ще се изкачи само веднъж, че краят на този негов път е един - разпятието. Той няма никаква друга надежда, освен да очаква своята присъда. А Сизиф иска да се избави от своята присъда. Той се бунтува срещу нея, но я изпълнява. Той всеки път вярва,, че това изкачване по скалата ще бъде последно. Но ако се беше примирил, би останал в долината, без да се мъчи да изкачва скалата. Да, но да се изкачи за него е било израз на надежда, докато за Христос е начин да ни се посочи пътя на Спасението. Разбирате ли, господине, че между Надеждата и Спасението, все пак, има съществена разлика. Не знам какво точно мислите вие за Ада. Лично аз съм убеден, че Адът съществува. Така, както Земята е единственото място, където може да сътвори рай".

Отецът не благоволи да ми отговори и тази глава просто се затвори. Към кого бих могъл сега да се обърна? Чувствах се като куче на верига. Исках да се измъкна, но веригата ставаше все по-здрава.

По това време ме напусна единствената от жените, с която имах връзка, след като стоически бе търпяла подигравките на околните заради моите странности. По- скоро я отдалечих от себе си, както се случи и с останалите жени, които бях обичал. Аз, разбира се, бях виновен. Исках да изследвам своята самота, да я поставя под лупа, да й направя дисекция. Да я разгледам като едно водорасло. Или като микроб. Сетне реших да се държа като всички нормални хора. Тогава обичах отчаяно, с признателност. Но продължих да се наблюдавам като под лупа. А това жените не можеха да приемат. Те искаха да ме изцелят на всяка цена от моята самота, докато аз вярвах, че само тя може да ми дава сили. Казваха ми: " Ти, скъпи, просто не знаеш какво искаш!" Но те, всъщност, не можеха да разберат какво исках аз. Ако тогава, когато просто горях от нетърпение да се върна на моята маса за дисекции, поне една от тях пожелаеше да ме задържи, приела нуждата ми от самота като обида и знак, че не я обичах достатъчно, аз се дразнех и разгневявах. Показвах си зъбите, губех търпение, чувството си за такт, бях готов да я обидя. Учтивостта никога не е била сред моите добродетели. Особено когато съм искал да остана сам. А и не съм бил способен да си служа с мили думи. Може би най-добрите любовници са онези, които използват щедро готови красиви фрази и мили думи, но аз просто не съм свикнал с тях. Моите импулси винаги са били по-силни от самия мен. Превръщали са ме просто в своя играчка. А моето упорство ме е карало накрая да губя всичко. Не бях в състояние да произнеса и една от най-семпличките фрази, които дори тийнейджърите знаят. Струваше ми се, че те биха попречили на любовта. След това разбрах, че не съм бил прав, но се оказа, че е късно. В девет от десет от случаите, в които се разделях с жените, бях готов после да коленича за прошка. А може би... кой знае? Винаги съм се ужасявал от извиненията и прошките. Предпочитах да си мислят за мен, каквото решат, дори и неверни и неприятни неща, отколкото да се обяснявам и защищавам...

Скарването ми с тази жена започна от някаква дреболия. Беше чула за историята в бръснарницата, но в ироничен вариант, в който аз играех ролята на някакъв наивен Дон Кихот, малко не в ред, обсебен от този случай. Хората просто коментирали, при това, доста злобно инцидента. А вместо да й разкажа точно какво се случи и да споделя своите чувства, аз доста грубо я срязах: " Противно ми е да слушам какво говориш? Ясно е, че и ти носиш стъклена маска!" Държах се наистина, тъпо, глупаво. Резултатът бе, че прогоних и последния си близък човек. И тази загуба се оказа по- сериозна, тъй като ставаше дума не за поредна приятелка, а за истинска любов. Да, загубата на една истинска любов е може би най-лошото нещо, което може да се случи на всеки от нас. Можем да живеем и без бог, но не можем да бъдем щастливи без любов. Нима само аз съм разбрал, че между любовта и Господ има цяла пропаст? Важното е не толкова да откриеш Бог и да повярваш в него, а да го потърсиш. Няма по-сигурен начин да го изгубиш, ако му кажеш направо:"Господи, аз те открих!" В любовта, обаче, нещата не стоят така. Срещаш я, ако получиш шанса да я срещнеш. Но ако решиш да сграбчиш въздуха, рискуваш да се задушиш.

Трябва, все пак, да се примиря със ситуацията. Нямам друг изход. Като мисля за случилото се с мен, оставам с тази фикс-идея. Да обичаш, повтарям си това често, означава да изпитваш нуждата да даваш. Това ми липсваше! Но по-късно изоставих тази мисъл. Винаги съм давал повод да ме считат за не много великодушен, дори за малко егоистичен. Би трябвало да потърся случаи, в които да се представя като по-добър и великодушен, да изляза от моята черупка.

Една вечер, забелязах от известно разстояние, някакъв просяк, седнал в края на улицата. Веднага си казах: "Ето един случай!" За да стигна по-бързо до него, тръгнах направо край минаващите автомобили. Шофьорите натиснаха яростно клаксоните, но аз не се спрях. Умът ми заработи трескаво. Реших, че великодушието ни към другите е нещо привидно. Всъщност, то ласкае самите нас. Като даваме монета на някой просяк, ние купуваме на твърде ниска цена убеждението, че милостинята е нещо много добро за другите, но не и за самите нас. Когато се приближих, обаче, направо щях да изгубя ума си: просякът държеше в пазвата си една укротена змия. Потръпнах от отвращение и поех по-нататък. След около стотина крачки, изпитах някакво угризение и се върнах. Не намерих просяка. Попитах неколцина минувачи дали са го видели, но те без да ми отвърнат, просто ускориха крачките си...

Превод от румънски език: Огнян Стамболиев