КРЕАТИВНОТО ИЗКУСТВО
Роси Русева - изповедта на една актриса
"В живота не вярват на моите чувства, вечно свързват актьора с театралното изкуство"
Автор : / 4499 Прочита 2 Коментара
Роси Русева и Жоро Стоев, на премиерата на "Изповед на една актриса" в Клуб "Журналист" на СБЖ / Снимка: Архив на актрисата
Актрисата Роси Русева представи в Клуб "Журналист" театрално-музикалния спектакъл "Изповед на една актриса", осъществен с подкрепата на Национален фонд "Култура". Пред отбрана публика от приятели и почитатели, актрисата и съпругът й Жоро Стоев заредиха залата с емоции от целия регистър на чувствата - през смеха, до носталгията и тъгата.
"Изповед на една актриса" е откровен размисъл за най-интимните кътчета на актьорската професия, за скритото "под хастара" на актьорската душа. За всичко онова, което остава непознато за публиката.
Представлението почетоха с присъствието си поетът Недялко Йорданов, композиторът Хайгашод Агасян, актрисата Ирен Кривошиева, художниците Васил Стоев и Иван Яхнаджиев, и много други изтъкнати представители на художествено-творческия елит, с част от които семейната двойка Роси и Жоро е работила в творчески тандем неведнъж през последните години.
Самият спектакъл е изграден на базата на стихове на поетите Недялко Йорданов и Стефан Цанев, които са предоставили авторските си права като един приятелски жест към актрисата. А Роси Русева и съпругът й Жоро Стоев, са вплели стиховете им умело в разказа на полифоничния спектакъл.
"Изповед на една актриса" се опитва да отговори на въпроса, какъв човек е актьорът извън светлините на прожекторите? В какво се състои магията на театъра, и защо тя завладява по такъв вълшебен начин публиката, че зрителите често отъждествяват актьора с неговия герой на сцената? На сцената всичко изглежда привлекателно. Там дори смъртта крие някакво очарование.
Актьорите умират, влюбват се, убиват от любов, и правят това всяка вечер - във всеки спектакъл. Без значение какво са преживели през деня в личния си живот.
Тази удивително завладяваща втора реалност върви паралелно с личните им преживявания. И те се влюбват, и те ревнуват, и те умират от любов, разделят се, плачат и се смеят за лични неща, но всичко това е в техния, невидим за публиката, вътрешен душевен свят.
Плакат на спектакъла "Изповед на една актриса"
Зрителите са любопитни да научат повече за любимите си актьори и често получават интригуващ "хляб" от някои медии, публикуващи измислени случки от живота им. Как "откликва" този медиен шум в сърцето на човека-актьор? - Някои от тези истории са като детски лъжи - забавно невинни, но други засягат дълбоко интимни неща от личния им живот - могат да нарушат взаимоотношения в семейството, в професионалната им среда.
С други думи, да предизвикат скандал, да опетнят личността на много хора. Всеки известен човек възприема по своему тази "трета" реалност в нашето съвремие. Някои я смятат за реклама, други я преживяват драматично. Но всички са наясно, че актьорът е човек, осъден да живее редом с клюките за него, заради своята популярност.
Роси и Жоро - заедно на сцената и в живота / Снимка: Личен архив на актрисата
Къде е границата между действителността и художествената реалност! - Има ли такава? - И "губи" ли се актьорът, битувайки между сцената и реалния си живот? - Това е големият въпрос, който поставя за размисъл спектакълът.
Роси Русева започва актьорската си кариера в Пловдивския драматичен театър и много от спомените, които споделя в "Изповед на една актриса", ни отвеждат във времето, в което в този театър играеха истински колоси на актьорското майсторство. Всъщност, той и днес е в авангарда на театралната сцена, но актрисата разказва за "своето" време в театъра. Много случки, разказани по един непосредствено естествен начин, от първо лице, направо оживяват с експресивните си описания. И то по толкова трогателен начин, че зрителят буквално се потапя в онази пълна със спомени атмосфера на някогашния театър.
Театърът, който пълнеше салоните с публика, а всеки актьор на сцената, беше като бог за зрителите.
Роси Русева и композиторът Хайгашод Агасян / Снимка: Личен архив на актрисата
Носталгично саксофонът на актрисата подплатява с музикален "фон" онова време на младостта, в което всяка актриса си мечтае да бъде Жулиета, а партньорът й поне малко да прилича на Ромео!...Това е времето на спомените, в което оживяват закачките в кафето срещу театъра, репетициите, приятелствата с други актьори, някои от които вече не са между живите... От дистанцията на времето, днес изглеждат забавни дори гафовете и интригите.
Времето е лечител, който лекува старите рани и те по някакъв магически начин са зарастнали през годините, за да се превърнат в една лирична носталгия....
Тъжно-смешен изглежда споменът за първата изиграна от актрисата Снежанка и ироничната отправка към съвремието ни, в което, въпреки годините и преживяното, тя продължава да играе тази роля. И нищо, че са я гледали в нея дори татковците, когато са били деца, сърцето на актрисата остава младо и не иска да се прости със своята Снежанка! Е, отминало е времето за Жулиета, но възрастната Снежанка, с малко грим, перука и весело настроение - "Снежанка, може!"
Роси Русева и художникът Иван Яхнаджиев / Снимка: Личен архив на актрисата
А Жулиета? - Повечето не получават никога тази роля, но сърцето на актрисата винаги ще жадува за онази любов - истинската, като между Ромео и Жулиета! На сцената са се зараждали такива любови и дори са се превръщали в актьорски семейства. Рядко, но се е случвало. Факт, че зад кулисите на сцената бушуват истински и съвсем реални страсти, ревности и изневери, понякога дори по-големи от тези в пиесите. Защото животът често е по-изкусен "драматург" и от най-големите класици.
С всички тези размисли, в един повествователно-интригуващ стил на интонациите - смяна на разказ, с музика, песен и поетичен рецитал, Роси Русева и Жоро Стоев успяват да ни въвлекат в личния емоционален свят на актьора. Карат ни да осъзнаем спецификата на актьорската професия, в която "раздвоението" между сцената и живота е радост, но и тежко бреме. Да съчетаваш ролята със себе си, със своя душевен мир, изисква не само голям талант, но и емоционална устойчивост, характер.
Финалната песен на спектакъла откровено разкрива всичко с малко думи. Както житейската участ на актьора, така и вечната му жажда за аплодисментите на публиката!
В живота не вярват на моите чувства,
Вечно свързват актьора с театрално изкуство.
На сълзите горчиви и на тъгата безумна,
ръкопляскат възторжено, възхищават се шумно.
На любовта ми се смеят и я вземат за поза,
всички мислят, че не познавам житейската проза.
Щом си актриса, си фалшива персона,
а актьорът - позьор, вечно търсещ заслона.
Повярвайте, уморихме се от преструвки,
от прикрита тревога и фалшиви целувки.
Приемете поклона ни, край на спектакъла!
Ръкопляскайте и на актьорите, и на театъра!
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}