Може да бъде рязка, но не жлъчна; искрена, но не винаги наивна; забавна, но не лигава. Силвия Петкова е една от българските актриси, които са модел за подражание на няколко поколения. От размъкнатите дънки, urban суичърите и слушaлките в ушите, за да чува само мислите си, до елегантна дама и грижовна майка на висок ток със зашеметяващ кок и червена рокля на бляскава премиера.

Тя е софиянка до последния звук на говора си - ясна дикция, топъл тембър, винаги готова да се разсмее силно и същевременно подбираща думите си толкова добре, че все едно е научила текста за това интервю предварително. Разбира се, това няма как да се е случило наистина, защото въпросите, които #URBN подготвя за откриващото си интервю са повече от неочаквани. Разговорът е трипластов, мятащ се между бурните спомени от детството и семейството до най-страшните й кошмари и невероятните утопии, в които живее Силвия.

Кръстена е на баба си Силва и именно от нея научава, че всъщност таланта й за кино и театър може да е наследен от дядо й Иван. За това научава, когато я води на екскурзия в Рим, където я кара да си припомни за моментите на шеметното влюбване от младини.

"Когато ми каза, че дядо ми Иван е кандидатствал в НАТФИЗ и дори е бил приет си казах: "ето откъде е това мое експресивно говорене, солидно подкрепено с жестове и мимики!" След това дядо отишъл при майка си и казал: "Мале, влизам във ВИТИЗ да уча за актьор!"

И съответно получил обезоръжаващ и категоричен отговор от прабаба ми: "Аз палячо в къщата си не желая!" Бурно реагирала прабаба ми и той се отказал, предпочел да е верен на майка си. Но го носеше в себе си това - да е душата на компанията. Винаги най-шумният, най-веселият, най-забавният човек до ден днешен за мен. Говоря с него постоянно, когато съм край морето, защото най-незабравимите за мен лета бяха с дядо ми Иван в Созопол".

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

Силвия Петкова говори като в разказ, пишейки историята на живота си. Може би защото бързо се пренася в паралелните светове на миналото... и евентуалното. Фен е на Ричард Бах - американски писател на научна фантастика и сам произлизащ от извънземния род на гениалния композитор Йохан Себастиян Бах.

"За мен актьорското майсторство като професия и изкуство е възможност да изживявам именно тези алтернативни реалности, за които говори Ричард Бах. В творчеството си той засяга темата за паралелните светове, за алтернативните животи, които бихме могли да имаме. И това е личната ми мотивация да се занимавам с тази професия.

Да вляза в кожата на хора, на които не им е лек живота. Защото целта на изкуството не е битовизмът, а случките отвъд нормалното. Винаги конфликтите са по-големи от тези в реалността, а изследването на подобни силни емоции ми носи храна за душата и осмисля състраданието МИ. Дори за негативните персонажи в пиеси или сценарии - казвам си: "ех, виж го горкия човек, нищо, че той не съществува тук и сега, нищо, че е част от литературата. Аз му вярвам и го разбирам."

Звучи мъдро от устата на една столична красавица, седнала небрежно в едно легендарно кафене пред НАТФИЗ, която по-скоро си представяме като единствената и несравнима Пипи Дългото Чорапче. Е, нашата Пипи може напълно да се сравни с героинята си, но по-скоро в периода й като малка.

"Диване съм си и първото, което ми идва на ум е, че като Пипи бързо се сприятелявам с хората. Винаги, когато сме били навън на разходка или заведение с мама и тате в детството ми съм имала познати на всички маси. Собствено питие, нови картофки и най-вече нови приятелства. Различни спомени от маймунджулъци нямам. Мечтаех си за куче - връзвах си две плитки и си представях, че съм кокер шпаньол. Пиех вода от купичка. Нашите живееха с моите странности и не са ми показвали да съм досадна".

В дом като нейния, където родителите ти са заклети спортисти - плувци и двамата, а таткото и петобоец. Силвия расте с дисциплина и доста дневни задачи. Между тренировките по всякакви спортове, ученето на английски и подготвянето на петте си раници за поредния ангажиран ден, Силвия намира време за лигавщини, които измисля с лекота и най-голямо удоволствие, просто защото обича хората около нея да се смеят много. Може би затова не са я наказвали особено строго. Даже дядо й се възхищавал как това малко, палаво дете може с часове да си играе само, без да занимава околните.

Детското, което имаш в теб - супер яко е, запази си го!

Всъщност с появата на малкия Сива, който вече ходи на ясла, се оказва, че най-трудно е да запазиш Пипи в себе си.

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

"Стегнах се, казах си - трябва да порасна, да стана отговорен човек. Не мога да съм си вей-хайвей както до сега. Понякога притеснението за детето взема превес и не мога да реагирам адекватно и да му измисля на секундата с к`во да го разсея. Блокирам на момента, когато е разстроен и започвам да се вайкам - какво му е на детето, нещо го боли, може би!? Вместо като баща му Зоран например, да измисля нещо бързо да го разсея, аз се паникьосвам, започвам да анализирам. Вечният анализ - проблем на професията ми."

Като професионална актриса, с два сериозни сериала зад гърба си, над 10 филма и още най-малкото толкова постановки, Силвия Петков иска вечно да е наясно "защо" и "как". В дома й е шумно, когато със Зоран и Сива са заедно, защото обичат да се смеят силно, като аборигени на кестена, който мама, в ролята на катеричка се прави, че не може да улови с капак на тенджера. Но уличките малките улички на София, между ул. "Г.С. Раковски", църквата "Свети Седмочисленици" и градинката край ресторант "Кристал" в връщам към онази хулиганка с добро сърце, винаги в момчешка компания, винаги говореща високо и ползваща се с уважение сред връстниците си.

"До 7-ми клас в учих в квартал "Емил Марков". После в гимназия на Женския пазар. Свършва училището, започват сергиите.13-о с испански език. Беше си оцеляване от ранна детска възраст. Ако не бях хулиганка, нямаше да оцелея. Ако не бях мъжко момиче, на което момчетата дават пет точки, нямаше да оцелея. Малките деца, навлизащи в пубертета злоупотребяват. През 90-те години, когато израствах, за да бъдеш някой, да имат респект към теб трябва да се носиш тежко , да си най-шумният, да реагираш остро. Бях голяма разбойничка. До голяма степен го играех - поради липса на избор и защото много спортувах.

Плуване, тенис, баскетбол, волейбол - бях доста по-едра от връстниците си, което носеше своите позитиви. Сега пак баба Меца се проявява в мен понякога. Или поне така се чувствам в сравнение с фините ми колежки от театъра", смее се Силвия, този път с доза самоирония. Присъствала е на 50% от първите записи на емблематичния рапър WOSH MC, с който дори заедно са писали текстове. Оттогава и до скоро е смятала, че компанията на момчетата, от които се учи на рап културата, са по-добрата компания.

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

"Свикнала съм цял живот да съм единствено момиче в мъжки компании. Последните 4 години, обаче си имам една вярна група от десетина момичета, с които си правим супер купон и ни е хубаво заедно. Те обърнаха представите ми за женско приятелство. Скептична съм към жените, защото имам много тежко изживяване като малка.

Моята уж най-добра приятелка ме беше предала много лошо. Бяха ме пребили от бой заради нея, защото исках да я защитя и оттогава си забраних близки приятелства с момичета. Беше в първите класове на гимназията. Скачам да я защитя, защото някакъв глупак я обижда с грозни епитети. Викам му: "Ти така ли ще й говориш?" И този започва да ме млати с тлъсти шамари, а тя като вижда, че ме бият, започва да се хили истерично като пълна кифла, уплашена за собствената си кожа и да ме сочи с пръст, все едно съм най-големия срам за човечеството... Едва го преживях този момент".

Като изключим този инцидент, испанската гимназия носи на Силвия Петкова първия сигнал, че няма да се занимава с точни науки, физика и химия. Литературата толкова я привлича, че просто казва на учителите: "Ще ставам актриса, моля, пише ми поне 4".

"Те може би имаха симпатия към мен, защото бях много искрена. Като ме вдигнеха и не бях учила казвах: не съм подготвена, а не се правех на шут. Като съм преписвала - съм преписвала откровено - поглеждам учителката в очите и чак тогава в тетрадката на съседчето. Мисля, че ценяха това, че не тарикатствам."

Споделя и че с тази откровеност трудно оцелява в актьорската гилдия. Но по стечение на обстоятелствата в личния й живот няма много актьори. Разговорите за изкуство ги води по време на работа, обгражда се с хора, от които понякога чува по-ерудирано мнение и смислени съвети, лишени от егоцентризъм.

Винаги с вдигнат гард.

Така се случва в живота й.

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

"Аз съм с отворени обятия към всеки жив човек до доказване на противното. Когато някой ме нарани по някакъв начин - ставам зодията си - рак, който се прибира в черупката си. Хоп. Поставям границата "здравей" - "Здрасти". Оттук нататък аз знам и ти знаеш, че ти избра да не си вече в моя живот."

Животът с мярка е една идея по спокоен, става ясно от разговора ни. Да споделяш и откликваш твърде много се оказва бич, за който трябва мярка. Приятелите трябва да са верни.

"Срещна ли някой от от хората, които познавам от преди да стана актриса се притеснявам да не си кажат: "Тая какво звездее". Това също ми е горчив опит. Мои големи приятели, като пораснаха в кариерата си, се оказа, че вече не може да говориш с тях... както преди. И си казах - това не искам да ми се случва, каквото и да постигна за мен най-важно е да съм човек и приятел! Когато се вземеш на сериозно в даден момент оставаш сам. Неминуемо."

От своя професор в НАТФИЗ - Здравко Митков, научава, че няма такова нещо като комплимент.

"Съсипа ме от критика, която се оказва градивна. Имаше един връх, към който все си мислех, че се приближавам и никога не стигам. Дори в момента. Затова съм му безкрайно благодарна. Обичам го много и колкото и да ми е било гадно тогава, той пречупи мен и егото ми в името на висшето изкуство, така да се каже. Направи от мен машина. В момента имам чувството, че който и да дойде режисьор, дори да не е доволен от мен, да ме критикува, крещи, дори замеря - аз няма да се потисна от това, а напротив - той ме е приготвил, да гоня още, и още и още. Най-тъжното е, че никога не съм доволна от себе си. Не изпитвам истинско удоволствие от свършената работа, защото може още!"

В НАТФИЗ влиза със самочувствие и разказ на Николай Хайтов - "Докато са живи":

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

"Няма да забравя това произведение за един човек, който разказва за родителите си. Канел се е все да направи някакви неща за тях, но докато се кани - тях вече ги няма. И тези неща сега са заседнали в гърлото му. Тогава, спомням си, че половината хора от комисията в НАТФИЗ отидоха да се обадят на майките си. Мисля, че тогава ги спечелих. И след това с втората задача - баскетбол с въображаема топка. Стъпиха в моята зона. Раздадох се. Влязох като перде - от раз. Театралната школа при Пепи Върбанов, където изкарах две представления за една година, ми даде самочувствието. Знаех какво е сцена и това помогна."

И макар да знае какво е сцена, знае какво е и сценична треска.

"Моята е: с мен не може да се говори. Преди премиера - винаги ме е страх, че няма да се справя. За мен текстът е много свещено нещо, сричка по сричка го уча. Когато репетирам ми е много важно изречението да е точно формулирано и да звучи естествено от моята уста - без промени на срички, словосъчетания."

И така с нова версия на "Пипи", от която не може да избяга, Силвия Петкова се завръща за новия театрален сезон.

Но ние вече знаем, че макар да влиза добре в ролята на капитанската щерка, Силвия на живо е съвсем различна от ролите си.

Това са роли, все пак.

И пак заради тях, понякога, споделя тя, е трудна за живеене.

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

"Защото много искам всичко да е максимално истинско. Идва един парадокс - изкуството е нещо изкуствено, не е на истина. А моята задача като актьор е то да е абсолютната истина за мен по времето, докато трае спектакъла или по време на снимачен ден. Пътят до тази истина вътре в мен, емоционалната ми памет, палитрата на чувствата, с които боравя на сцена или пред камера - това е големият ми път. И тук вече идва намесата на режисьора - другото най-свещено за мен. Имам нужда от режисьор много, и в живота да (бел.ред - смее се, защото съпругът й Зоран е режисьор) Не съм от актьорите, на които режисьорът им пречи - имам нужда от напътствия".

Но по малките столични улички не й трябват напътствия. Вървейки по тях на Силвия често й се случват нещо като чудеса. Например мисли си какво ще направи ако случайно й преведат заплатата - и ето! Получава съобщение, че това се е случило. И за да не си мислим, че животът е само хубава песен, спасявала е и буен младеж от бой в бар само с прегръдка и блага дума.

"Беше след премиерата на филма "Революция Х". В любимото барче с приятелки опасно близо до нас някакво непознато момче изпада в нервна криза. Изглеждаше като епилептична. Нещо му стана, целият трепереше, заплашително крещеше и налиташе на всеки, който види или който се опита да го приближи. Реагирах спонтанно, когато видях, че охраната се втурва да го бие, защото определено той не беше нито психически, нито физически добре в този момент. Уплаших се и за себе си и за приятелките си, за а него също. Сграбчих го здраво, говорейки му спокойно, че всичко е наред и тук никой не му е враг и всякакви мили неща, защото беше агресирал много и той скоро се успокои. Междувременно дойде линейка и вече бяхме спокойни да отпразнуваме премиерата."

Още

Вашият нов най-добър приятел вече е тук

Казва, че интуицията как да реагира в напечени ситуации е добила в бара, където работи близо 4 години. В общуването с почерпени хора има няколко случки с адекватни реакции като тази.

"Останала съм с впечатление за себе си, че в шокова, стресова ситуация реагирам много добре. Например - катастрофираме с мотор, аз скачам на краката си и започвам да махам на колите отзад, за да не сгазят шофьора. Не съм човек на високите скорости, имам три катастрофи. Втората ми е с мотор, първата и третата с коли. Вече не мога да съм пасажер. Карам рядко. Движа се предимно пеш. Улицата е моето място, имам си любими пътечки, улички, тука в централните части. Гледам винаги да сменям маршрута, да не минавам в един и същи ден по едно и също място. Ако съм вървяла по една уличка, ще се върна по друга. Нещотърсач съм, като Пипи, която играя. За да си го направя сама по интересно."

Затова и никога не мечтае за роли, но силно я разтрисат историите за Мария Стюард.

"Бих влязла с 300 км/ч в ролята на Мария Стюард - тази велика, луда жена".

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

Не знае къде и как, дали на сцена или пред камера, защото не може да избира между театър и кино и ги обича еднакво. Пред камерата е по -уверена, но за театъра все още носи онзи запас от вълнение от живия контакт с публиката. В момента играе в 4 представления, където ролите й са коренно противоположни - от Пипи до девствена, набожна счетоводителка в "Тирамису", през фриволната минижупеста силиконка от "Олд Сейбрук" на Уди Алън до "В нощта на 16-ти януари", където се подвизава като адвокат, защитаващ обвинена в убийство.

Снимки: Георги Казаков за Dir.bg

И така - със слушалките в ушите и със собствените си мисли я оставяме да се прибира при Сива и Зоран - по малките софийски улички, но не по тези, по които дойде при нас в #URBN.

Фотограф: Георги Казаков

Грим: Росина Георгиева

Стилист: Сирма Маркова

Видео: Рени Веселинова

Автор: Йорданка Вълчева

Гардероб: магазини Collective

Акесоари: бижута Folli Follie

Благодарим за гостоприемството по време на снимките на Jasmine Urban Gastro Bar