Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Срещу табутата и предразсъдъците: Документалният танц на Стефани Ханджийска

Срещу табутата и предразсъдъците: Документалният танц на Стефани Ханджийска

Спектакълът й "Йон" (пиеса за осиновените) е номиниран за ИКАР 2017

Стефани Ханджийска (Снимка: Фелия Барух)

Спектакълът "Йон" се докосва до проблемите на осиновяването чрез съвременен танцов пърформанс. Базиран е на интервюта с родители, осиновени и специалисти. Той е провокация към идеите ни за идентичност, семейство и хуманност.

Какво значи документален театър? Как изкуството се бори с табутата и предразсъдъците? За това си говорим с автора на спектакъла Стефани Ханджийска.

Тя е млад творец, който търси, който иска и най-вече, който вярва в това, което прави. Стефани "танцува" дори, когато разказва, очите й блестят, а ръцете й рисуват фигури:

- Коя е Стефани?
- Изпълнител съм в сферата на съвременния танц, а в последните няколко години направих първите си хореографски опити. Освен това изключително много се интересувам от документалистика, от антропология, интересувам се от реалния свят, от истината за нещата.

Мисленето ми е свързано с идеята, че нещата са много комплексни. Харесвам и обичам да изследвам различните пластове във всеки един аспект, дали е проблем или личност, как се съпоставят и как всъщност се оформя едно според мен винаги подвижно, никога недефинирано сега.

Не вярвам в константите за нещата или за хората. Не обичам да приемам нищо за даденост. За моето мислене е много важно, че никога не искам да слагам точка и не дефинирам света по някакъв твърд начин.

- Как съчетаваш тези свои търсения в работата си?
- Започнах кариерата си като танцьор и паралелно с това усетих силна нужда да знам малко повече за света. Усетих някакъв дефицит в образованието си в НАТФИЗ, където завърших Танцов театър.

Реших да уча антропология, което е изключително предизвикателство. Освен, че ми е много интересно, това осезаемо повлия на мисленето ми. В мен се оформиха две сфери на интерес - танцът и антропологията.

Дълго време смятах, че трябва да се занимавам или с едната или с другата, докато в един момент не ми хрумна просто, че мога да търся пресечната точка между тези две на пръв поглед толкова далечни неща.

Истината е, че това съчетание между науката за хората и танца повлия и на трите неща, които аз съм правила като хореограф, но е най-видимо в последния спектакъл, който направих - "Йон" (пиеса за осиновените).

Изключително ми бе интересно къде се съотнася външният свят с нещо толкова крехко като танца. Невероятно много работа и много хора - педагози и хореографи, стоят зад един професионален танцьор. А за да се случи един спектакъл са нужни още повече специфични условия и разбиране на това изкуство, неговото менажиране, уважение и подкрепа.

Интересът ми е къде се срещат танцът и реалният живот, тези паралелни светове, които съществуват едновременно, почти без да се докосват.

Снимка: Фелия Барух

- Разкажи ни повече за "Йон", който освен, че е документален и социален, използва една особена техника, която се поставя за първи път в България?
- "Йон" е физически пърформанс, в който използваме вербатим техника и движенчески техники, сред които съвременен танц. Базиран е на документални интервюта с осиновени хора, с родители, които са осиновили деца и с някои експерти по темата. Не сме говорили с деца и малолетни, тъй като това противоречи на професионалната ни етика.

Вербатим техниката е изключително разпространена по цял свят и в документалния театър се работи много с нея. Факт е, че документалният театър в България не е много разпространен. Той може да бъде видян главно в Студио за документален театър VOX POPULI, както и в театър "Реплика".

Вербатим значи "дословно" от латински, т. е. ние сме записали тези аудиоинтервюта. Тук вече стои нашият етически императив да не променяме смисъла, който респондентите са сложили в думите си.

Нашият сценарий е изграден от извадки от интервюта, взели сме есенцията на това, което човекът иска да каже. В спектакъла влизат една минута, пет, седем, не повече.

Актьорите слушат тези интервюта в ушите си на mp3 със слушалки. Затова и се казва дословно - в момента на чуването те трябва да ги говорят. Заради слушалките в ушите си те не могат да чуват сами себе си, което ги лишава от възможността да коригират гласа си. Това е супер. Всъщност вербатим е един рефлекс. Вербатим-техниката е едно непосредсвено действие на момента. Чуваш го и вече го говориш, като се опитваш да си максимално близко до този човек, не да наподобяваш гласа му, интонацията му, а наистина просто чувайки гласа му ти да си един трансмитер на думите на този човек.

Деян Георгиев, Василия Дребова, Боян Арсов и Пламена Пенчева в "Йон" (пиеса за осиновените) (Снимка: Фелия Барух)

- Как се съчетава танцът с говореното? Абстрактни ли са движенията?
- Танцът е абстрактно изкуство по природа. Обикновено (не винаги) е координиран с някаква музика. Всъщност ние решихме, че в този проект, ще тръгнем по следата, която хората ни дават с техните интервюта, т. е. цялото движение е наша телесна реакция на гласовете на хората.

- Опиши ни как се развиват нещата?
- Взимаме интервю от един човек, което е от 1 до 2 часа, и в момента когато свърши, аз вече знам от този разказ кое ми е грабнало вниманието и в кое е показал някакъв по-различен аспект на темата осиновяване. Обработва се интервюто, отрязва се тази част, намира се бисерчето, слагам си го в ушите и започвам да се движа.

Започвам да търся някакъв подход към това конкретно парче, към този конкретен човек, с който преди това съм се опитала да се запозная максимално добре. Движението може да бъде всичко. Може да бъде утвърждаващо на това, което човекът е казал, може да го поставя под въпрос, може да бъде в тотален конфликт с това, което казва. Това е много интуитивна работа и ти като куче, като хрътка, слушаш отново и отново. Движението понякога се появява, а понякога не, понякога нещата идват веднага.

Деян Георгиев, Василия Дребова, Боян Арсов и Пламена Пенчева (Снимка: Фелия Барух)

- А всеки път ли се появява една и съща движенческа интуиция, за един и същи човек?
- Хореографията се създава специално за конкретен разказ. Те са неразривно свързани, защото движението е правено по гласа и абсолютно следва пътя му. За мен те са неделима цялост.

- Определено изглежда трудно изпълнителите-актьори едновременно да танцуват и да предават дословно това, което чуват със слушалки в ушите.
- Трудно е наистина, защото трябва да си невероятно бърз. Нямаш време да оформяш себе си, така че да се харесаш, нито гласово, нито движенчески. Ти си просто като едно тонколона, която работи в два различни канала едновременно. Самата движенческа партитура в "Йон" не е толкова сложна. Тя не е с цел да покаже колко добри изпълнители сме танцово. Ние по-скоро търсихме специфична, направена специално за това нещо танцова партитура.

Василия Дребова (Снимка: Фелия Барух)

- А защо решихте да се спрете точно на темата "Осиновяване?" Деликатна и сложна задача.
- Много често хората ме питат за това и не знам какъв отговор очакват, някакъв логичен или...

Ясно е, че що се отнася до артистична работа, това е някакъв вид вманиачаване и влюбване в нещо. Факт е, че лично мен тази тема ме накара да се влюбя в нея и то достатъчно силно.

Имах силен осъзнат интерес към темата от няколко години, и идеята да направя движенческо представление за осиновяването просто ме засмука. Нямах никаква идея как да подходя, но нещата започнаха да се случват като в някаква центрофуга - едно след друго.

Мисля че, много важен аспект от темата е че тя предизвиква много нашите представи за това какво е семейство. Аз съм човек, който изключително много се дразни на установени гледни точки. Черното е черно и бялото бяло е гледна точка, която въобще не съотвества на 2017-та година, на света в който ние се намираме.

Да мислиш, че единственият начин да имаш деца е да ги родиш и да ги придобиеш биологично е някакво изключително ретроградно виждане.

Темата носи огромно предизвикателство. От една страна стоят предразсъдъци, от друга страна по-интелигентните хора, които не са склонни към предразсъдъци са абсолютно препълнени с "информация" от медиите. Децата лишени от родителски грижи и условията, в които те живеят са преекспонирани, образите на страдание и лишение са пласирани прекомерно много. Много хора имаха дори реакции от сорта:

"Не, не искам повече да ми се говори за това. Не мислите ли, че вече стига?", а аз казах: "Не, не стига, защото това не е преескплоатирана тема, а една много погрешно експонирана тема и тя има нужда от друго представяне."

На няколко пъти хората реагираха много негативно, че ние се занимаваме с тази тема.

Чухме и мнения от сорта: "Вие сте прекрасни млади танцьори, защо не си направите едно хубаво представление, в което да покажете качествата си. За какво ви е да се ровите в тези истории?"

Деян Георгиев и Пламена Пенчева (Снимка: Фелия Барух)

- Кое не ви спря?
- Всяка една негативна реакция ми показва, че има нужда от този дебат, защото според мен темата има нужда от смислено, качествено говорене.

Ние сме изключително жестоки по начина, по който говорим. Много, много груби и много неразбиращи в говоренето ни за всякакви проблеми, камо ли що се отнася за някакви теми, свързани с деца.

- Наистина спектакълът изглежда направен с много разбиране, със съвсем друга гледна точка към Осиновяването. Сякаш реалните хора оживяват в едно огледало?
- Това беше много важно за нас и се надявам да се е получило. Всъщност моята гледна точка е, че това е нещо абсолютно нормално. Тези семейства имат по-различен път на формиране като семейство, но той е изключително интересен и заслужаващ уважение. Не може да съществува някакво степенуване на семействата - биологични, осиновили...

Най-важното беше за мен да покажем хората такива, каквито сме ги срещнали. Отивайки на този терен, срещайки се с тези родители, с тези осиновени хора, искахме това чувство, което сме усетили да се разлее в залата, т. е. нищо повече, нищо по-малко, нищо по-хубаво, нищо по-лошо.

Нещата са противоречиви, самият живот е противоречив сам по себе си. Беше голямо предизвикателство да не се изкушим да редактираме нещата така, че да ги изкараме по-хубави, по-розови. Тогава нещата рязко биха започнали да кънтят на кухо. Балансът, който търсихме бе много тънък през цялото време.

"Йон" не претендира за обективност, но много желаем да представим различни гледни точки, без да заемаме нито една от тях. Всъщност няма значение каква е нашата лична гледна точка. Ние сме само едни медиатори в този процес.

Пламена Пенчева и Василия Дребова (Снимка: Фелия Барух)

- Получил се е силен спектакъл, който провикира много въпроси и социални и творчески. "Йон" е едно от трите представления, номинирани за ИКАР за съвременен танц и пърформанс. Как го приемаш и има ли конкуренция с останалите номинирани?
- Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства е една от най-новите гилдии на Съюза на артистите в България. Сравнително малко хора сме в нея, защото малцина независими артисти се занимават със съвременен танц и пърформанс у нас.

Мисля, че гилдията успява да изгради една много колегиална и подкрепяща среда за съвременните изпълнителски изкуства, въпреки че различните й представители работят в различни посоки.

Всъщност, когато обявиха номинациите за ИКАР за "Ротор", "Йон" и "S INNER", бях на репетиция с артистичния директор на "Дерида Денс" и всички много смешно започнахме да се поздравяваме едни други.

Радваме се много на номинацията за "Йон", защото сме много млад екип, тепърва посягаме да бърникаме в тъмното.

(Б.ред. Можете да видите спектакъла на 7 и 15 март в Центъра за култура и дебат "Червената къща" от 19:30 ч.)

- Желаем успех на всички вас! Спектаклите ви са изключително различни и провокиращи. Какво предстои?
- За мен е много важно да съм от двете страни на завесата. Да съм изпълнител, но и да съм отзад в сянката, да пускам вребатим, да мисля костюми заедно със сценографа или да правя осветление. За мен и двете роли са супер даващи по различен начин.

В момента участвам в новата продукция на "Дерида Денс" -"F63.9". Хореографията е на Живко Желязков. Премиерата ще бъде на 10 и 11 март в Derida Dance Center и според мен се получи много вълнуващо. 

Ясен Попов и Стефани Ханджийска в "F 63.9" (Снимка: Vladimir Gruev Filmadelyx)


Когато любовта не е сантиментално влечение, а проблем, който изисква решение. Когато любовта е конфликт между два индивида. Когато любовта е криза на личността. Тогава "F 63.9" идва като диагноза, ситуация, състояние на тялото и съзнанието.

"F 63.9" е другото име на любовта. Според Световната здравна организация в света на менталните и поведенчески разстройства любовта намира мястото си под това име като аномалия, болестно състояние с проследими симптоми: патологична деформация на функциите на личността, следствие от нарушение в работата на мозъка и нервната система. Подобно на "Mayday", "F 63.9" e код, който съобщава за рязка промяна на нормалното, на спешна нужда от действие, за да се "излекува" проблема.

Повече за новия спектакъл "F63.9" вижте ТУК.

Интервю на Тина ФИЛОСОФОВА

Коментирай 0

1/1

Стефани Ханджийска (Снимка: Фелия Барух)

Снимка: Фелия Барух

Деян Георгиев, Василия Дребова, Боян Арсов и Пламена Пенчева (Снимка: Фелия Барух)

Василия Дребова (Снимка: Фелия Барух)

Деян Георгиев, Василия Дребова, Боян Арсов и Пламена Пенчева в "Йон" (пиеса за осиновените) (Снимка: Фелия Барух)

Деян Георгиев и Пламена Пенчева (Снимка: Фелия Барух)

Деян Георгиев, Василия Дребова, Боян Арсов и Пламена Пенчева (Снимка: Фелия Барух)

Пламена Пенчева и Василия Дребова (Снимка: Фелия Барух)

Ясен Попов и Стефани Ханджийска в "F 63.9" (Снимка: Vladimir Gruev Filmadelyx)

Календар

Препоръчваме ви

Семейството на книгата: Четете будно! Добре написаната книга е способна на чудеса

Инициативата "Купи една книга" ни запознава с хората, отговорни за създаването и живота на всяко едно книжно издание

Ириней Константинов: Нуждата от жив театър ще бъде по-силна от всякога

Дано сме разбрали, че не сме по-велики от Бог и природата, казва директорът на театър "София"

Проф. Андрей Пантев: Видяхме, че сме еднакво уязвими, независимо от различния си социален статут

Човечеството познава много такива изпитания от епидемичен и зловещ характер, след това се е съвземал и животът е продължавал, казва изтъкнатият историк

Кеазим Исинов: Всяко зло е за добро и всяко добро е за добро

Човек не трябва да чака някой друг да му помогне, трябва сам да си помогне. Тогава и Всевишния помага, казва художникът

Мирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце

Паметта е същностна отправна точка за всичко, което вършим днес и сега. Не означава непрекъснато да се връщаме в миналото, не - но и да не забравяме, казва поетесата и драматург на Народния театър

Писателят Радослав Парушев: Елитите навсякъде ще си припишат заслугата

"КОВИД-кризата беше преди всичко криза на консумеристското общество", смята писателят и адвокат