Ерол Ибрахимов: Нежна революция и 5 дни в ареста

90-те години на миналия век са вече отдавна зад гърба ни, но сякаш все се подават зад ъгъла и с нещо напомнят за себе си. За онова десетилетие, събрало много надежди и вероятно повече разочарования. Чувала съм много разкази от близки и познати за този период, белязал цялата ни народопсихология. И всичките са разкази за надежда, свобода и смели мечти.

Аз съм от това поколение, за което 90-те е по-скоро един митичен и объркан период и вероятно цял живот няма да ми стигне, за да го разбера напълно. Затова се срещам с Ерол Ибрахимов, който по щастливо за мен стечение на обстоятелствата участва със свой разказ в сборник, събрал различните лица на прехода у нас. "Истории от 90-те" се появи на пазара в края на миналата година, а на страниците на сборника са поместени личните разкази на над 20 различни автори, усетили тежестта на прословутия български преход.

"Истории от 90-те"

Самият Ерол с усмивка споделя, че е бил по-скоро принуден да превърне спомените си в написан разказ, но пък аз му благодаря, защото след разговора ни разбрах на какво те учи казармата и как се пазят, както и как не се пазят, складове.

"Ние се познаваме с издателката на сборника - Невена Дишлиева. Всъщност с брат й сме приятели от казармата и покрай него се запознах и с нея, някъде в началото на 90-те. И аз по принцип не пиша, нямам такива претенции. Не съм изкушен от писането на проза, обаче тя малко ме изнуди."

Разказът на Ерол, поместен в сборника, е приятна комбинация от трилър и комедия. За малко да застреля свой близък приятел в казармата, което му коствало и пет дни, прекарани в ареста. Как и защо се е стигнало до тази ситуация, можете да научите от видеото. Но разговорът ни естествено продължава на тема казарма. Разпитвам го за ползите и смисъла от подобно преживяване, а той сам се определя като "загубеняк", който не става за войник.

Ерол и неговите спомени от казармата (Снимка: Личен архив)

Един изстрел време ми отне да разбера колко щури, младежки и крайно променливи са били 90-те години. За самия Ерол те остават като "нежна революция" и някак успявам да си представя амбициозните хора, които танцуват под звуците на новопоявилите се, "революционни" стилове музика. Почти успявам да доловя щастието на тълпата, която гледа как пада Берлинската стена. Но какво разбирам аз - едно двайсетгодишно момиче, израстнало в ерата на глобалния свят, в който границите са останали само по географските карти? За моя събеседник нещата стоят по малко по-различен начин.

"Аз, както всички хора, започнах с големи надежди в началото на 90-те, че вече сме свободни - можем да изпеем и напишем каквото искаме, да изразим себе си, да правим каквото си искаме всички. Има някакво разочарование и умора в това мое поколение, което на практика трябваше да изнесе целия този преход на плещите си. Така се случи, че живяхме на границата на две епохи и се случи една много бърза промяна, която много хора не успяха да възприемат и да се справят с нея."

Най-първият концерт (Снимка: Личен архив)

Въпреки това разочарование откровено ми споделя, че обича да пътува и да опознава светове, но обича и винаги да се връща у дома. Разбира се, разпитвам го и за музиката, а той с усмивка ми издава, че Уикеда отново се събира. Групата, родила се именно в разгара на 90-те, официално се разпадна през лятото на 2018 г., но ето, че за щастие никой край не е окончателен.

"То това е малко като новина, не знам дали да го кажа, но започваме пак да свирим. В малко по-различен състав сме, но нещо не издържах. Просто още е рано като че ли да говоря много за това нещо."

Именно с добрите новини приключва и срещата ми с Ерол. Иска ми се да кажа, че вече разбирам по-добре 90-те години в България, но съм сигурна, че все пак ще прочета сборника поне още веднъж. А междувременно несъзнателно посягам към телефона, за да се обадя на Боби с покана за кафе.

Още

Ерол - романтикът мечтател

Още

Кольо Гилъна: Плащайте си интернета, за да четете Life.Dir.bg