Един от най-големите ни лирици си отиде преди 12 години на 81. Но остави стихове, заради които винаги поколенията ще споменават името му. 

Павел Матев, е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско. Баща му бил самоук цигулар, който знаел хиляди народни песни, но умира рано, а майка му е земеделска работничка.

Завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. и Славянска филология в Софийския университет през 1949 г.

Автор е на над 40 книги със стихове, между които "Натрупани мълчания", "Неоскърбени светове", "Преображения" и др. Избраната му лирика е събрана в две нови книги - "Под облаци и синева" и "Късна пощада". Бил е председател на Комитета за култура, на Съюза на българските писатели, на Агенцията за българите в чужбина и др.

Павел Матев е един от любимите поети на няколко поколения българи. Публикува от 1946 г. Редица негови стихове се превръщат в текстове на едни от най-любимите шлагери на любовната ни поп песен.

Снимка: Иван Григоров

Синева

"Ти отмина.

Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,

сякаш пролет и есен, и зима...

Твойта сянка над младата ръж се изви

като кърпа синя.

Непрежалена тъжна шега като яребица

се заобажда.

И една ароматна тъга почна лекичко

да те възражда.

Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,

вероятно да те преживея.

А душата виновно, виновно мълчи,

само сянката мина през нея.

Само вятърът, вятърът вейна едва,

пиле някакво изписука.

Ах каква, ах каква синева!

Синева сме забравили

някога тука.

Синева, синева..."

Като малък много обичал да върви по пътеките между житата и да чете Йовков. Оттогава е и любовта му към литературата.

Малцина знаят, че в стихотворението "Писмо до мама", което Емил Димитров изпява и се превръща в една от знаковите му песни, е истинска история от живота на поета.

Неговата майка реже дългите си коси и ги продава на перукери за 2500 тогавашни лева, за да плати таксата на сина си в гимназията.

Писмо до мама

Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,

как светнал, светнал младоженческият двор,

когато те извели на хармана, мила мамо,

за твойто първо сватбено хоро.

Какви коси, едничка ли девойка,

въздишала на моминският праг,

да метне като житена ръкойка

таквиз коси до момъка си драг,

а те преливали се буйно или плахо.

Години, мамо, има от тогаз

и три деца с косите ти играха,

с тях играх в люлката и аз.

В такива дни, аз плахото селяче,

поисках за гимназия пари,

а ти над нашата бедност да поплачеш,

зад кладенеца привечер се скри.

На заранта прегърбена и жалка

с отрязани коси, с подпухнали очи,

прегърна ме и каза: "Препечелих малко,

вземи, вземи парите, сине, и учи!".

Сега са други времена и друг просторът,

пораснах, учих, ето ме сега!

Здрависват ме с любов добрите хора

и ненавижда, мрази ме врагът.

Едва ли, ала ще успея, мамо,

как няма да успее твоя син,

пред който, като неплатен, огромен данък,

лежат продадените, майчини коси.

Критиците по време на соца определят стиховете на Павел Матев като твърде философски, но признават, че едновременно с това са и нежни. Слагат му етикета "тъжен поет".

Самият Матев беше убеден, че поезията е публична самота. Твориш само, за да те чуят хората, казваше той.

"Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: "Я помню чудное мгновенье"?

Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго.

Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до ушите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че Бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък", изповяда поетът в свое интервю.

"Поетите са само една прашинка върху хилядолетната снага на историята. Повече или по-малко те я възприемат откъм емоционалната й страна.

"Талантът е любов", казваше Толстой. А на любовта всички възрасти се покоряват. Виждате ли умора в перото на Валери Петров? Аз не виждам. Може би голямата истина за творческото дълголетие се крие в степента на дарбата, с която - по Божия воля - е удостоен поетът, казва Матев в интервю пред в. "Сега".

1973 г. Павел Матев заедно с руската министърка на културата Екатерина Фурцева и посланика на Съветския съюз у нас Владимир Базовски на Фестивал на Българо-съветската дружба в София (Снимка: Иван Григоров)

Люлякови нощи

 Още има люлякови нощи -

невиждащи очи в притулен час.

Още има люлякови нощи -

безумия от закъсняла страст.
 

Минути непонятни и крилати,

нетърпеливи жестове, слова,

които ме спасяват без остатък

от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата -

един акорд от сложен послеслов.

И доловили тоя звук сърцата

умират разрушени от любов.

Аз не пиша текстове за песни. Пиша стихотворения. Композиторите са тези, които им придават мелодия, певците ги разнасят. Сливането на текст и мелодия в един емоционален вихър прави хубавата песен. Едното без другото не може или ако може, песента няма да е хубава. Няма нищо по-противно - откъм поетична гледна точка - от кафанската чалга.

Поетът е длъжник на природата си. Той е длъжен да твори, да пее, докато вижда белия свят. При всякакви обстоятелства.

Не можем да пренебрегваме смъртта, но не мен ми се струва, че и когато говорим или пишем за нея, ние възхваляваме или прославяме живота. В края на краищата поезията иска да преодолее свършека и да провъзгласи началото, сиреч раждането. И го прави. Тя търси възхода, а не залеза!", изповяда поетът в същото интервю.

(Снимка: Иван Григоров; Колаж: Юлиян Илиев)

Ти сън ли си?

Ти сън ли си?

Или те има?

Или си утринна звезда -

далечна, но със близко име,

която свети без следа.

И ту засвети,

ту угасне

на моята любов лъча.

Аз ту те нарека прекрасна,

ту изненадан замълча.

Къде отиваш?

Де изчезна

надеждата да бъдеш с мен?

Сърцето ми, тревожна бездна -

живей щастливия си плен.

Мечта ли си?

Или те има?

Ти огън ли си?

Или дим?

Защо си тъй неповторима,

щом този свят е повторим?!"

Валерия КАЛЧЕВА