ПРЕДНОВОГОДИШНО
Илиян Джевелеков: Моята 2022 година
"Приемам поканата на Impressio леко смутен, защото се страхувам да не изпадна в ролята на анализатори, които обожават да дават мнение по всички въпроси и да говорят обилно за себе си, а и защото има риск по светлите празници да дам израз на омерзението, натрупано в мен от действията на т. нар. ни политически "елит"
Автор: / 4070 Прочита 1 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg
В края на всеки декември по повечето медии се правят обобщения за изминалата година, припомнят ни се детайлно основните събития, прави им се анализ - често противоречив, дават се прогнози за идното - нерядко противоположни. Не е изолирано явление анализатори с различен професионален профил и умствен капацитет да произнасят или пишат истински глупости, клишета, небивалици...
Приемам поканата на Impressio да опиша моята 2022 г. леко смутен, защото се страхувам да не изпадна в ролята на споменатите анализатори, които обожават да дават мнение по всички въпроси и да говорят обилно за себе си, а и защото има риск по светлите празници да дам израз на омерзението, натрупано в мен главно от действията на т. нар. ни политически "елит".
Налага се да започна разказа си за 2022 г. от 30 декември 2021, защото на тази дата се видяхме с любимия ми учител Людмил Стайков и след като изслуша мислите ми за безумието в българската политика и родното ни кино (2021 г. бе нулева година за българското кино), той увеличи драстично мащаба на разговора до темата за безумието на света и предрече...скорошна война. Не исках да приема подобна прогноза и стигнахме до компромисното обобщение, че идват поредните извънредно интересни времена...
Годината ми започна интензивно - с много работа. Единият ми ангажимент бе в НАТФИЗ - водих като преподавател два модула на студентите по режисура - "Еротика в киното" и "Реклама". Срещата с млади хора е зареждаща, особено когато са будни и озарени. Крайният резултат бе добър - повечето от нещата, които студентите заснеха бяха направени с фантазия, мащаб и смелост.
Илиян Джевелеков на снимачната площадка на сериала "Порталът" (Снимка: Мирамар филм)
Паралелно с ангажиментите ми от януари до април в НАТФИЗ, в офиса работихме на високи обороти по проект за филмов сериал с работно заглавие "Тревожност", в който през случващото се в кабинетите на мъж психоаналитик и жена, специалист по детско-юношеска психология, разказваме за модерната болест на последните няколко години (особено след появата на Ковид-19) - тревожността.
... Все по-малко разбираме какво се случва с децата ни, с приятелите ни, с най-близките ни. Палитрата на страховете ни става все по-широка, с което нараства и незнанието как да се справяме с тях. Сериалът е замислен да провокира размисъл и разговор точно по тази тема. Още повече, че по-голямата част от историите са базирани на автентични случаи от кабинетите на нашите консултанти - психоаналитикът д-р Огнян Димов и основателят на училищната психология в България Иван Игов.
Илиян Джевелеков (Снимка: Мирамар филм)
... Готвихме се да кандидатстваме за първата по рода си сесия на НФЦ за филмови сериали в края на февруари, после датата се промени за май, в крайна сметка конкурсът се проведе през август и за наша радост бяхме класирани на първо място.
...В нощта срещу 24 февруари не спах добре. Утрото започна с кошмарна новина - Русия е нападнала Украйна. Обадих се на Людмил Стайков - не бе никак щастлив, че прогнозата му се е сбъднала...
... Гледаме трескаво новини. Потресаващо. Война!
Светът забравя за Ковида и се фокусира върху Украйна.
На шестия ден от началото на войната синът ни Даниел ни уведомява, че е предложил подслон на майка и дъщеря от Одеса, които ще се настанят след няколко дни в родния дом на съпругата ми в Пловдив, който остана необитаем след кончината на майка й през септември 2021. Естествено, останахме изненадани и признавам - изпитах първичен "патриаршески" гняв - как без да ни пита синът ни поема подобни ангажименти, още повече, че след два дни заминаваше за Прага на отдавна планирано пътешествие с приятели. Днес съм му истински благодарен за това, което направи.
Оказа се, че Дани е предложил помощта ни в някоя от спонтанно създадените доброволчеки групи в социалните мрежи за подкрепа на бягащите от войната украинци.
Съпругата ми Жени пое комуникацията с българските доброволци - млада двойка, които пътуваха до границата на Молдова с Украйна, за да вземат "нашите" хора и да ги докарат в Пловдив през нощта на 4-ти март. Съседката Юлия беше "мобилизирана" - да ги посрещне и настани в апартамента.
От съседката научихме, че новите обитатели на апартамента не са двама, а пет - Ксения, Соня и...трите им котки. Милите, не са посмели да ни кажат за котките - ами, ако не обичаме котки...
Опитвам се да си представя, какво означава в края на първата седмица на войната да се решиш да напуснеш родината си, да търсиш трескаво в интернет опция да тръгнеш нанякъде с два сака набързо събран багаж и три котки...
На 5-ти март потегляме за Пловдив.
Неприятна за пътуване зима - обилен снеговалеж, има много коли
... Звъним на вратата на родния дом на Жени. Отварят ни Соня - 16-годишно високо и симпатично момиче и майка му Ксения - 46-годишна руса, стройна жена с интелигентно излъчване и видими следи от безсъние, стрес и притеснение. Запознаваме се неловко в коридора, после влизаме в хола, където една по една ни посрещат и трите огромни хубави котки.
Да, притеснени сме всички - не знаем как да се държим. Много странен момент.
Соня, "Портрет на приятел" (Снимка: Личен архив)
Някак естествено, разговорът обаче придобива делови характер. От какво се нуждаят най-спешно? Български телефонни номера и интернет. Отиваме вкупом в МОЛ, вадят им БГ предплатени карти срещу личен документ.
Така започва историята ни с Ксения и Соня.
Не ми се говори за сблъсъка ни с родната действителност през първите няколко месеца, в които се заехме с административното уреждане на пребиваването им. Десетки казуси като документи за временна закрила, имунизационни паспорти, имунизации, намиране на училище за Соня, в което да продължи образованието си и т. н. намериха решение след истинско ходене по мъките. Представители на изпълнителната власт през седмица обявяваха тържествено в медиите, че един или друг казус с украинските бежанци е решен, а при отиването ни в съответните институции, в повечето случаи се оказваше, че това не е вярно. В същото време гледахме как действат властите в Полша - бяха създали работещ протокол за бежанците още при влизането им в страната.
Соня, "Страх" (Снимка: Личен архив)
Колежът в Одеса, в който учеше Соня, бе успял да организира занятията си онлайн и тя продължаваше образованието си пред компютъра - имаше по няколко часа дневно. Част от учителите й също бяха избягали от Украйна и преподаваха от чужбина. Голямата страст на Соня се оказа рисуването. Преди да постъпи в колеж, бе учила в художествена гимназия в Одеса.
Мечтаеше да продължи да се занимава активно с рисуване. Показа ни снимки на свои рисунки - страхотни! - това момиче наистина има талант. Започнахме да търсим учител по рисуване и имахме късмета приятели да ни препоръчат изключителния Атанас Пепеланов, който прие безвъзмездно Соня в школата си, където през уикендите подготвя ученици от горните класове за кандидатстване в Художествената академия.
Соня, "Рай" (Снимка: Личен архив)
Соня, "Изгубеният рай" (Снимка: Личен архив)
Слава Богу, в средата на лятото всичко се подреди по добър начин.
Соня беше приета с пълна шестица в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства, където в момента се изявява блестящо. През уикендите продължава да ходи на уроци в школата на Атанас Пепеланов, който има особено важна роля за развитието й.
Ксения, която в Одеса е имала собствено шивашко ателие и е правила дрехи по свои модели, сега работи в шивашка фирма. След трудна логистика, нейни приятели от Одеса изпратиха професионалните й шевни машини и два кашона с авторските й кройки за дрехи. Мечтае един ден отново да работи като дизайнер. В малкото си свободно време Ксения участва в акции за събиране на помощи за Украйна. Намери специалист, който акордира пианото в дома на жена ми (по ирония Ксения е имала в Одеса същото пиано - "Беларус") и при едно от ходенията ни в Пловдив ни изсвири основната тема от филма "Списъкът на Шиндлер"...
Соня и Ксения (Снимка: Личен архив)
Благодарение на сина ни, имахме големия късмет да срещнем тези изключително добри, озарени и талантливи хора, които наистина станаха част от семейството ни - общуваме всеки ден, виждаме се често, бяхме заедно на Великден и Коледа, обиколихме южното Черноморие - от Бургас до Резово.
Семейството на Илиян има двама нови члена - Соня и Ксения (Снимка: Личен архив)
Разглеждам снимките от първата ни разходка по морския бряг и си припомням - слънчево, лек вятър, пуст плаж. Соня и Ксения внезапно се натъжиха и потърсиха уединение - тръгнаха в различни посоки, седнаха на плажа - далеч една от друга, и дълго гледаха Черно море - вероятно се пренасяха мислено от другата му страна - по плажните ивици на Одеса.
Войната в собствената ти родина е събитие, което трудно може да бъде преживяно. Хората, напуснали страната си, стават изключително уязвими психически и трябва да се борят не само със стреса от интегрирането си в чужда държава, но и със страха и чувството за вина, че са изоставили свои близки и приятели, които във всеки един момент могат да бъдат убити.
Соня и Ксения на морския бряг (Снимка: Личен архив)
На морския бряг (Снимка: Личен архив)
В първите най-тежки за тях месеци се опитвахме да разсейваме тъгата и стреса им по всякакъв начин. Бяхме заедно дори на "Лаута" - неописуемо изживяване за тях при първото им в живота ходене на мач, и то не какъв да е, а пловдивското дерби Локо - Ботев. По някое време проявиха любопитство какво скандира агитката. Синът ми се зае да им превежда на английски и трябва да му се признае, че се справи артистично, използвайки находчиви евфемизми на суровите послания на ултрасите.
На стадиона (Снимка: Личен архив)
Няколко дни след мача, който за радост спечелихме, получихме в София по куриер плакат в рамка - емблемата на "Локомотив" и авторски слоган на Ксения: "Лучшие люди болеют за лучшую команду".
Плакатът (Снимка: Личен архив)
Бяхме заедно и на концерт на амфитеатъра, където Виенският филхармоничен оркестър под диригентството на маестро Найден Тодоров ни направи истински щастливи!
Тук е удобен момент за плавен преход към темата за Културната 2022 г. в България, която Валерия Калчева ме помоли да отразя в разсъжденията си.
От театралния афиш бих отделил постановките "Народът на Вазов" на тандема Диана Добрева - Александър Секулов, "Фицрой" на Явор Гърдев, "Боклук" - първата пиеса като драматург на Елена Телбис, "По-студено от тук" - болезнено тъжна история за достойното "отработване" на приближаващия край, в която запомняща се роля прави Стефка Янорова, и алтернативния прочит на чеховата "Чайка" на Валерия Вълчева - изненадващо оригинален и зареждащ спектакъл, игран само няколко пъти в едно софийско скулптурно ателие.
От многото филми, които гледах през 2022 г. на прима виста в съзнанието ми се открояват следните:
"Карай колата ми" - обичам поетиката и самотните персонажи на Харуки Мураками, а режисьорът Рюсуке Хамагучи е сред малцината, които са успели да уловят и пресъздадат на кино език света на големия писател. Рядко се случва такъв синхрон - да попаднеш в точния момент на филма, от който имаш нужда. "Карай колата ми" ме омагьоса - като че бе направен специално, за да го гледам в този ден и този час.
"Герой" - голям майстор на драматургията и психологизма е Фархади. Спомних си, че беше шеф на журито на кинофестивала в Ереван, където участва "Вездесъщият". След прожекцията се срещнахме, поздрави ме.
"Точка на кипене" на Филип Барантини ме изпълни с възторг не само заради обстоятелството, че е заснет в един-единствен кадър - изумително добре направено, но и заради експлозивния емоционален заряд, който носи.
Два от сериалите, които гледах през 2022 и се открояват в главата ми са "Наследници" - прецизна дисекция на абсолютния цинизъм и "Състояние на връзката" - много оригинална концепция, диалози и кастинг.
От българските филми, които гледах през 2022 г. добро впечатление ми направи "Жълт олеандър" - според мен първа по рода си българска черна комедия - оценявам смелостта на авторите да се заемат с толкова трудно и рисково начинание.
През лятото на 2022 г. започнахме снимките на филма "Чума" - режисьор Иван Владимиров, сценарий - Боян Биолчев, продуцент Мирамар филм. Филмът, вдъхновен от разказа на Йовков "През чумавото" разказва драматична история за любовта, човещината, разделението и отприщеното зло по време на чумната епидемия в България в началото на 19 век. Трябваше да бъде заснет през 2021 г., която обаче се оказа нулева за българското кино.
Бюджетът, въз основа на който получихме финансиране през 2022 г., бяхме правили през 2020 г. по тогавашните цени на бензин, материали, услуги, хонорари и пр. Увеличението на цените през 2022 се оказа драстично, бюджетът ни светеше на червено още на входа, но не получихме индексация и се наложи всички от екипа да направим компромиси, за да бъде заснет филмът.
В началото на 2023 г. ще гледаме първата работна версия на монтажа. Екипът беше страхотен. Дано се получи хубав филм.
Със Свежен Младенов и Матей Мичев по време на снимките на "Чума" (Снимка: Личен архив)
Снимките на "Чума" приключиха в средата на лятото и се почувствах узрял за почивка, жаден за четене и движение. Започнах отново да играя тенис и се отдадох на четене.
Освен "Унищожение" на Уелбек, другата книга, която ми въздейства особено силно през 2022 г. е малко известната биография на Петко Венедиков, озаглавена "Спомени". Авторът - един от най-изявените български законотворци, за когото не знаех почти нищо, е изключителен в много отношения - произход, биография, ерудиция.
Разказът му е симпатично педантичен и е лишен нарцисизъм. Има множество книги за ключовите събития на българския ХХ век. Спомените и анализите на проф. Венедиков не просто ги преповтарят, а хвърлят нова светлина върху тях. Разсъжденията му за ролята на Русия в българската история и за драматичната тема "Македония", са особено ценни и парадоксално актуални в контекста на случващото се днес и дават неочаквано стабилна гледна точка за разбирането и тълкуването им.
Минавайки чрез спомените на Венедиков през първите две декади на 20 век си дадох за пореден път сметка колко лесен и разглезен живот сме имали и имаме ние - днешните българи от моето и по-младото поколение, в сравнение с нашите предци, чийто живот описва Венедиков.
Говорейки за лесния ни живот, се подсещам за семейното ни пътуване в края на октомври до Виетнам и Камбоджа. Ходил съм и на двете места преди 16 години. Разликата?! Виетнам се е развил и подобрява стандарта си на живот. Близо 100-милионното население на социалистическа държава изглежда доволно от живота си - няма престъпност, умният и предприемчив човек може да печели и живее добре и без да е член на Партията/ членове на партията са само 5 милиона, т. е. 5%, на мързеливия и глупавия държавата осигурява подслон, работа, храна.
2006 г. Ангкор Ват (Снимка: Личен архив)
2022 г. Ангкор Ват (Снимка: Личен архив)
Друго е положението в Камбоджа. Въпреки, че улиците на Сием Рип са асфалтирани по време на Ковида, очите на хората са все така безутешно тъжни - немотията и липсата на хоризонт са потресаващи.
Близката им история е още по-потресаваща - само за три години режимът на Пол Пот (научих, че това е псевдоним, идващ от френското "Politique Potentielle" (Political Potential) избива една трета от населението, над 3 милиона. Искал е да изличи не просто интелигенцията, а всички с коефицент на интелигентност над ниския. Достатъчно е било да носиш очила или да те видят с книга в ръка и си бил обречен на екзекуция.
На всеки, който си мисли, че България е лошо място за живеене, препоръчвам да отиде до Камбоджа. Да отскочи до Сием Рип и красивото езеро Тонле Сап. Там разбираш, че да си роден в България е добър житейски шанс. А хората, родени в наколните жилища на Тонле Сап, нямат друг шанс, освен да преповторят безрадостния живот на своите предци...
В Камбоджа (Снимка: Личен архив)
В Камбоджа (Снимка: Личен архив)
В Камбоджа (Снимка: Личен архив)
И така - когато анализаторите на 2022 ни казват, че изпращаме лоша година, която започна с война, и продължи с изостряне на социалните проблеми - нарастващи цени, инфлация, безизходна политическа криза и пр.; когато от всички информационни канали ни облъчват с апокалиптични прогнози, нека си дадем сметка къде живеем и какво имаме и да благодарим за житейския си шанс.
Илиян, съпругата му Жени, Соня и Ксения (Снимка: Личен архив)
2022 година остава в историята, идва 2023. Дано е по-добра.
Илиян Джевелеков
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}