Едно от най-новите издания на "Библиотека България" е последният сборник с разкази на лекарят-писател Тео Буковски, "...А те прелитат нощем" (сборник разкази, цена: 15 лв., 194 стр., меки корици; редактор: Симеон Аспарухов; фотограф: Светослава Мадарова).

Книгата съдържа 28 разказа, всеки от които представя т.нар. остростюжетни жанрове по различен и изненадващ начин.

Авторът Тео Буковски представя книгата си по следния начин:

"Защо сънуваме толкова много, а си спомняме толкова малко? И то само кошмарите! Преследват ни тъмни сенки, настигат ни уродливи същества, лутаме се в тесни коридори, в които въздухът ни свършва, а крайниците ни се движат все по-сковано и тежко сякаш сме обречени. В 4.50 сутринта. Кога започваме да виждаме в жълто? Или в... черно-бяло? От какво се пораждат болката и тъгата? Чиста биохимия ли са или...

Тази книга щеше да е само автобиографична, ако в нея нямаше и голяма доза фантастичност, няколко изцяло криминални сюжета и щипка хорър. Но нима животът ни не е тъкмо това? В кратките измерения на болката прелитат спомени и изпълзяват страхове. Но по-важното е нито за миг да не се отказваме от въображението си."

Източник: Издателство "Библиотека България"

Редакторът на "...А те прелитат нощем", Симеон Аспарухов, споделя:

"Истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта.

И я е разказал правилно."

Страхотен сборник за страховете и не само, следващ традициите на Лъвкрафт и Кинг едновременно, но в полето на съвременната българска литература. На автора и книгата предстоят много срещи с читатели - София, Велико Търново, Пловдив, Шумен, Търговище и др.

Премиерата на книгата е замислена като музикално-театрален спектакъл и ще се състои на 24 март, в София, Клуб "Грамофон", ул. "Будапеща" 6, от 19:00. Заповядайте!

Тео Буковски е роден e през 1973 г. в Шумен. Завършва Медицинския университет в София и от 24 години работи като лекар. Първата му публикувана самостоятелна книга е романът "Убийства 4D", март 2014.

През 2019-20 г. Води рубрика "Измерение Х" за остросюжетна литература във в-к България днес. Понастоящем рубриката продължава в сайта на издателство "Библиотека България".

Член е на Съюза на българските писатели (от 2021 и на УС на СБП), на Съюза на писателите-лекари "Димитър Димов", Клуба на писателите-криминалисти "Саламандър" и пръв председател на Асоциацията на младите български писатели.

Има пет издадени прозаични книги, сборници с разкази и романи: "Убийства 4D" - 2014; "4.50 Часът на кошмара" - 2014; "... А те изпълзяват нощем" - 2016; "9.8 по скалата на болката" - 2017 в съавторство с Десислава Шейтанова; "... А те прелитат нощем" - 2021.

Тео Буковски (Снимка: Десислава Грамадникова)

Представяме ви Тео Буковски пред редактора на "...А те прелитат нощем", Симеон Аспарухов:

- Фикция ли е Тео Буковски?
- Псевдонимът си дължа на голямата писателка Весела Люцканова. През 2014 г., преди да излезе романът "Убийства 4D", тя със сериозен тон ме посъветва: "С тази прозаична фамилия Иванов няма да стане". И аз напълно ѝ се доверих и като издател, и като мой родител в литературата. Хората, които са чели романа, знаят откъде идва псевдонимът, а тези, които не са... да го потърсят, може би ще им е интересно. В живота ни има толкова много фикция, че на моменти се питаме дали сънуваме или всичко е реално.

Важното и най-значимото обаче е постоянно да изпитваме себе си, за да сме сигурни служим ли на суетата или на славата на деня, оставайки дребни духом или защитаваме истината, отблъсквайки всички нечисти помисли. А си спомням и една мъдра приказка, че който сам съди себе си навреме, се спасява от съда на другите. Рождество е празникът, на който винаги се замисляме колко недостатъчно добри сме били.

Проблемът е в това защо толкова рядко си задаваме този въпрос. Руският хирург, издигнат в светец, Лука Симферополски, е казал: "Ако не можеш да сториш за хората голямо добро, постарай се да сториш поне малко добро".

- Остросюжетният жанр ли е категоричното ти амплоа?
- Винаги съм обичал жанровата литература - крими, фантастика, психологически трилър, не само като читател, но и като разказвач. Не мога да си представя, че някога ще напиша исторически роман, въпреки че съм имал такива предложения.

По-добре и да не опитвам, защото съм сигурен, че няма да ми се получи. То е все едно утре да ме вкарате в операционната и да ми връчите скалпела, за да направя апендектомия, а колегата-хирург да го командироват да преглежда и ваксинира бебетата от практиката ми. И едното, и другото е медицина, ама всеки трябва да знае в коя област е най-добър.

Така е и в литературата - малко са писателите, които са еднакво добри и с поетичните рими, и със сложните повествования.

- Животът цветен ли е или ти оцветяваш живота?
- Има една мисъл на Рей Бредбъри, най-любимият от любимите ми писатели-фантасти:

"Всеки ден трябва да се инжектираме с малко фантазия, за да не умрем от реалност."

Като се замисля, имал съм дни, в които не ми е била достатъчна една-единствена доза фантазия, а поне две-три спринцовки въображение, за да оцелея и да продължа да харесвам живота. При това не използвам въображението си само, за да измислям истории, които да напиша на белия лист или на лаптопа, понякога то ми е абсолютно необходимо за баланс в реалния свят.

Помня, като дете "одухотворявах" не само неодушевени предмети като войниците от пластмаса и плюшените си играчки, но и плевелите от градината на баба ми или чушките за консервиране.

С всяко растение и с всеки зеленчук можех да разиграя цяла сценка пред по-малката ми сестра, а понякога се получаваха няколкодневни сериали, докато зелените пиперки започнеха да пожълтяват, бавно да омекват и уви, вече не ставаха за печене.

- Как започна да пишеш?
- Вълнуващата история, която се беше родила в главата ми, трябваше да бъде завършена с точно тези измислени герои, за които досега ти разказвам. Тогава съм бил на 7-8 години.

На 10 написах първата си приказка - твърде наивен опит за имитация на "Цветята на малката Ида". Но във всяко начало всички сме имитатори на тези, които харесваме, нали? Незнайно защо тъгата в историите на Ханс Кристиян Андерсен винаги ме е привличала.

И досега съм убеден, че тъжният човек, дори и да е със заблуждаваща усмивка на лицето, е по-добър разказвач от онзи, който е доволен от всичко в живота си.

На 15 сътворих една пиеса, работното ѝ заглавие беше "Пиявица". По това време бях влюбен в театъра и дори играех в любителски драмсъстав в гимназията. Моята пиеса, разбира се, не видя бял свят. Въпреки че не ми е липсвало самочувствие. Ясно си спомням как я изпратих на списание "Театрална библиотека". Препоръчаното писмо с ръкописа ми се върна след месец с отговор на обратната разписка - няма такъв адрес.

Всъщност първата ми публикация на хартия не беше нито стихотворение, нито разказ, както би било логично да се случи, а... илюстрация към приказка. Но това е отделна история.

- Кои са героите ти?
- За мен писането не е самотно занимание. Винаги, когато разказвам една история, си представям как някой непознат чете зад гърба ми, погледът му бяга по редовете, надпреварва се със скоростта на моите пръсти, а очите му стават все по-големи от любопитство.

Всъщност това е и причината да пиша. Много искам да изненадвам с нещо читателите си - понякога със странна история, друг път с необичайни персонажи или съвсем обикновени, но поставени в извънредни условия. Почти винаги в историите ми трябва да има неочакван финал. Колко често го постигам? Е, някои биха казали, че и трийсет процентна успеваемост е добра.

Някои сюжети ми хрумват внезапно, други изкристализират с месеци, за едни ми е нужен спомен, други се раждат с някой случайно запаметил се сън. Някои са по-интересни, други, колкото и да съм се постарал, си остават леко скучни.

И това е, защото всяка история има свой дух. Ако духът на историята или ако искаш наречи го с по-популярното ако вдъхновението не докосне ума на автора, в разказа или романа, дори и написани по всички правила на изкуството, ще има нещо, което няма да им достига.

Източник: Издателство "Библиотека България"

- Кои прелитат нощем в "... А те прелитат нощем"?
- В последните три творчески години се бях преселил в една история, условно наречена "Седем капки кръв". И когато най-сетне беше логично да я представя пред читателите, изведнъж вдъхновението ме отклони в съвсем друга посока. Помня онази топла септемврийска вечер, в която то ме докосна по рамото и ме убеди, че първо трябва да разкажа няколко други истории. Така се родиха кратките измерения на болката в "... А те прелитат нощем" - сборник, в който е включен и разказа "Сребърна малка шейничка".

На корицата на книгата споделям, че има много автобиография в тези разкази и това няма как да не е така, но важното за мен е, че в тях има твърде много емоция, а това прави разказаното истинско и вълнуващо.

Първият разказ е писан през 1991 г., разбира се в книгата е включен в съвсем нова редакция, а последният - през месец октомври 2021 г. Това са три десетилетия от живота ми, от които съм запазил и досега трудните спомени, човешките страхове и болката във всичките ѝ измерения. Те прелитат винаги нощем.

Въпросите зададе Симеон АСПАРУХОВ

Още за Тео Буковски и защо е наричан доктор Страх, както и за сборника "... А те прелитат нощем" можете да прочетете в интервюто на Ива Спиридонова - ТУК

 Сборникът с разкази "...А те прелитат нощем" на Тео Буковски можете да поръчете - ТУК

Издателство "Библиотека България": Website | Facebook | Instagram

Още

13 неща, които не знаете за Рей Бредбъри

Още

Шедьовърът "Смъртта е занимание самотно" от Рей Бредбъри се завръща след 40 години (откъс)