На този ден е роден видният чешки историк от ХIX век и министър на просвещението на България, автор на "История на българите", чиято съдба е изцяло свързана със страната ни.

Константин Иречек (1854-1918) е чехът, когото всички ние почитаме като автор на първия академичен труд по история на България. Един от най-ярките интелектуалци, поставили основите на Следосвобожденска България. Историк, философ, общественик. За кратък период от време е министър на народното просвещение (1881-1882) в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно става директор на Народната библиотека "Кирил и Методий". 

Иречек е роден във Виена през 1854 г. Баща му - Йозеф Иречек е бил министър на изповеданията и просвещението в правителството на граф Карл фон Хохенварт, а майка му - Божена Шафарикова е дъщеря на известния славист Павел Шафарик.

През 1872 г. издава своята първа научна работа - "Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 - 1870". През 1875 г. завършва история с докторат в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните.

Дисертацията на Иречек, озаглавена "История на българите" ("Dějiny národa Bulharského"), е написана с подкрепата на много българи, между които и Марин Дринов. Тя е публикувана на чешки и немски през 1876 г. и на руски през 1878 г., като претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том "История на българите" (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.

През 1884 г. Константин Иречек се завръща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. Последните години от живота си   преподава история на славянските народи във Виенския университет. Умира във Виена на 10 януари 1918 г.

Публикуваме откъси от "История на българите" от Константин Иречек със съгласието на Издателство "Изток-Запад":

Глава VIII.
Цар Симеон

Характерът на цар Симеон (888-927). Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за Цариград. Царската титла и патриархатът. Сръбски и хърватски отношения. Най-голям обем на българската държава

След покръстването на княз Михаил-Борис взаимните отношения между Византия и България се изменили много [?]. Вместо предишните непрекъснати войни, на Балканския полуостров настъпил продължителен мир, който бил своевременен и за двете страни. Император Василий Македонец (867-886) в своето 20-годишно управление, необезпокоено от ни една война с българите, могъл да се грижи за заякчаването на своята отпаднала държава, а княз Борис работил неуморно над държавната уредба на своя новопокръстен народ. Един съвременник, патриарх Николай Мистик, нарича тоя период най-щастливо време в цялата история на взаимните отношения между тези две съседни държави.

Василий умрял в 886 г., а Борис почти в същото време се отрекъл от престола. В двете държави се възцарили нови повелители - в България Симеон, във Византия Лъв Философ.

Симеон, третият син на Борис, който в това време бил 25-годишен момък, никак не отстъпвал по ученост на своите противници, философа Лъв и неговия приемник Константин Багренородни. Още момче на около 8 години, той бил изпратен да се учи в Цариград и прекарал там своята младост, както се вижда, в знаменитата тогава Магнаурска школа, от която излязъл някога Константин Философ, славянският апостол. Лиутпранд, който пристигнал в Цариград в качеството на германски пратеник, много години след смъртта на Симеон пише, че Симеон още като момче изучавал във Византия съчиненията на Демостен и Аристотел, та поради това неговите съотечественици го наричали полугрък.

Това свидетелство потвърждава също и патриарх Николай Мистик, който познавал лично Симеон. Той пише през 923 г. на българския цар: "Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните."

На друго място той казва, че Симеон се отличавал "с несравнено благородство на душата, със здрав разсъдък, по ум нямал равен на себе си, мразел злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички добродетели". И животът му "малко се различавал от живота на пустинниците". Ала тази строгост на нравите никак не била плод на аскетични теории, ами основно условие на голяма умствена и държавническа дейност, чрез която според думите на Мистик той довел българската народност "до върха на славата".

Тоя кротък и учен управник лично началствал в големите сражения и дори сам вземал участие в боя.

Симеон почнал да управлява малко преди 888 г. В самото начало мирът, който съществувал, бил нарушен. Император Лъв, чийто живот забележително се отклонявал от правилата, които проповядвал и които му създали прякора "философ" - човек, който се управлявал от жени и любимци, сам дал повод за тази война. Той дал на откуп приходите от българските мита на двама търговци от Атика, Ставраки и Козма, които с цел да скрият от контрол своите надземания пренесли с помощта на могъщия евнух Мусик българското тържище от Цариград в Солун. Тази произволна постъпка вредяла много на търговските интереси на България. Тогава българската държава била място за склад на сурови произведения, които се събирали там от Германия, Горна Моравия, Русия и понтийските страни за размяна с гръцките манифактурни стоки и с произведенията на Азия и Африка. Старият римски път, който преминавал през центъра на България, тогава се наричал просто "път моравски", понеже служил за посредничество между континенталната търговия на Цариград и тази на Велика Моравия и целия Запад. Българските кервани оживявали тържищата на Солун и Цариград.

Симеон поискал от Лъв да отстрани споменатите злоупотребления, ала на неговото послание не било обърнато внимание. Така избухнала войната, любопитна по своята необикновена за ония времена причина и важна по своите последици.

В самото начало византийците били напълно разбити в Тракия. Тогава Лъв се решил чрез големи подаръци да склони за съюз маджарите, чиято орда от 885 г. се намирала отвъд Дунав, в днешна Бесарабия и Молдава.

Маджарите (Τοῦρκοι у византийците), чергарски народ, който дошъл на Дон откъм степите зад Волга, тогава се присъединили към хазарите. Ала наскоро, уморени от хазарското владичество, те се преселили в страната Ателкуз, именно в древния "ъгъл" на Днестър, Прут и Серет, при което станали най-близки съседи на българите. Те имали нисък ръст, мургаво лице, дълбокохлътнали очи и бръсната глава само с три плитки коса. От детинство били неразделни от своите коне. Скотовъдството, звероловството и риболовство им доставяли средства за прехрана, а кожите на степни животни - облекло. Със своите стада и шатри те преминавали от място на място. В битките никога не се сражавали на редове, а в разсипан строй, при което обсипвали неприятеля с град стрели и след това бързо избягвали; ала преди неприятелят да се опомни след мнимата си победа, те отново го връхлитали на своите неуморими коне, като някой гръмоносен облак. Пленените безпощадно избивали, за да имат на небето прислуга от твърде много роби - убити неприятели.

Лъв пише сам в своята "Тактика", че този народ "му бил изпратен от небето, че ги е въоръжил божественият промисъл за спасение на империята". Преминаването през Дунав маджарите извършили при помощта на византийския флот. Веригите и дебелите въжета, с които българите заградили реката, били разкъсани от византийските моряци, за учудване на маджарите. След три сражения Симеон трябвало да се затвори в Дръстър (дн.Силистра), подир това в Мундрага (неизвестно място), докато неприятелят опустошавал държавата му чак до Преслав. Наскоро обаче Симеон се съединил с печенегите, които скитали в степите на Долнен Днепър и били враждебно разположени към маджарите, и с тях в 892 г. нападнал на Ателкуз, именно тогава, когато, повикани на помощ от крал Арнулф против Светополк, маджарите опустошавали Моравия и Панония. Техните семейства, като останали в Бесарабия под слабо прикритие, били отчасти изтребени, отчасти взети в плен.

След унищожаването на маджарската орда Симеон се обърнал с всички сили против византийците, разбил ги при Българофигон на цариградския път (днес Баба Ески, между Хафса и Люлебургас) и ги принудил да сключат мир (893). От писмата на Мистик се вижда, че византийците тогава трябвало да се задължат да плащат ежегоден данък, който изпращали в град Девелт и го предавали там на български чиновници.

Подир това настанал 20-годишен мир, от който Симеон се възползвал да премахне вредата, причинена от маджарската и гръцката война. Както изглежда, през това време Симеон умишлено избягвал всякакви сблъсъци с византийците.

***

През този 20-годишен мирен период старославянската литература, от която Симеон толкова много се интересувал, могла да се развива без пречки. Епископ Константин, Йоан Екзарх, монахът Храбър и други писатели в продължение само на половин век я издигнали до такъв разцвет, че тя в църковната сфера не оставала далеч от латинската и гръцката съвременна литература [!?]. Съвременниците на Симеон го сравнявали с египетския цар Птолемей. Ала насоката на неговата наука и родът на неговото образование били чужди за българите и не могли да оживят сърцето или въображението на народа. Времето на Симеон е златна епоха на българската литература, но е съвсем лишено от поезия. От това време византинизмът наченал да се въдворява у славяните; българите го предали на сърбите и русите.

***

Столицата на Симеон се намирала във Велики Преслав, в една прекрасна планинска местност над Голяма Камчия, която тече от Балканите, на разстояние 4 часа път западно от Шумен; днес там е с. Преслава (тур. Ески Стамбул), с 200 български и 100 турски къщи, заобиколени с много развалини. В увода към своя "Шестоднев" Йоан Екзарх описва впечатлението, което Преслав през най-доброто си време произвеждал на чужденеца: "Ако той пристигне отдалеч и стъпи в преддверието на княжеския двор, ще се учуди, и като доближи вратата, ще разпитва с любопитство. А когато влезе вътре, ще види от двете страни сгради, украсени с камъни и пъстро окичени с дърво. Когато отиде по-нататък в двора, ще види високи палати и черкви с безбройни камъни, дърво и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, така че той не знае с какво да ги сравни, понеже в своята страна никога не е виждал подобно нещо, а само бедни колиби. Той ще бъде прехласнат от учудване. Но ако той също случайно види княза, който стои в обшито с бисер облекло, с наниз от жълтици на шията (гривна цѧтава), с гривни на ръцете [?], опасан с пурпурен пояс със златен меч, и как от двете му страни седят неговите боляри със златни нанизи, пояси и гривни, и ако някой го попита, когато се завърне в отечеството си: "какво видя там?", той ще отговори; "аз не зная как да ви разкажа за всичко това; само вашите собствени очи биха били в състояние да обгърнат тоя разкош."

***

Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно никога е нямала. От едно сравнение на съставения по заповед на император Лъв Философ (886-912) опис на епископствата в империята с описа на българските епископства при цар Петър, сина на Симеон, се вижда най-добре при другите откъслечни сведения доколко Симеон е увеличил получената по наследство държава. При император Лъв византийците владеели в Европа почти цяла Тракия [?]до линията, прекарана от Созопол на Понт през Верея [дн. Стара Загора], до малката крепост Констанция, близо до изворите на Марица, също така Родопа, македонските крайбрежия със Серес и Солун, цяла Тесалия, Епир и цялата брегова линия на Албания. Симеон завоювал по-голяма част от Тракия, заел македонските крайбрежни области недалеч от стените на Солун, покорил Северна Тесалия с градовете Петра при [планината]Олимп и Стаг при [река]Пеней, Епир с Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото крайбрежие от устието на Калама срещу Корфу до устието на Дрин, освен Драч, който си оставал постоянно византийски. Българската граница откъм Сърбия образували съединеният Дрин, Белият Дрин и Ибар; оттам тя достигала до устието на Сава. Раса [дн. Нови пазар], Прищина, Липлян на Косово поле, Ниш, Браничево (Древният Viminatium при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под българско владичество. Отвъд Дунав и Сава към българската държава принадлежали Срем (Сирмия) и преди нахлуването на маджарите още - Влашко и части от Унгария и Трансилвания. Съдбините на българското владичество в тези заддунавски страни по-точно не се знаят; но още в 1231 г. в Трансилвания, като искали да означат една отдавна минала епоха, говорели за времената, когато тази страна принадлежала на българите. Арабинът Ал Масуди, който посетил Цариград през първата половина на X в., пише, че българската държава се простирала надлъж 30 дни и нашир 10 дни път; неговото свидетелство почти дословно се потвърждава 200 години по-късно от Вилхелм Тирски, който съобщава, че България се простирала от Цариград до Дунав и оттам до Адриатика.

Глава IX.
Цар Петър. Богомили

Разпадане на България при цар Петър (927-968). Разделяне България на две държави - Западна и Източна. Св. Иван Рилски и македонските пустинници. Павликяни. Поп Богомил и предизвиканото от него движение. Поглед върху богомилската догматика и етика

Симеон бил женен два пъти. От първия брак той имал само един син, Михаил; втората му съпруга, сестра на болярина Георги Сурсувул, му родила трима синове: Петър, Иван и Вениамин, или Боян. Без ни най-малко право Симеон лишил от престолонаследие най-големия си син Михаил, затворил го в манастир и назначил втория, Петър, за свой приемник под ръководството на Сурсувул. Според разказа на Лиутпранд, който дошъл тогава в Цариград като пратеник от император Отон I, най-младият син Боян минавал у народа за магьосник; мислели,че той можел мигновено да се превръща във вълк или в какъвто и да е друг граблив звяр.

Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, а смирен, кротък и миролюбив човек, неспособен да продължава делото, почнато от баща му; в неговите жили течала, така да речем, друга кръв. В историята Симеон си спечелил място в реда на основателите на мощни царства, а Петър - между светците и пустинниците. При Симеон българите насмалко щели да превземат Цариград; при Петър почнало подчиняването на България от византийците [?]. [За упадъка на България през царството на Петър има причини, чийто корен лежи в голямото разширение на царството във времето на Симеон. Тогава били придобити пространни краища, обаче устройството на новата държава не било свършено. Грамадна част от българското войнствено болярство се преселило в новопридобитите покрайнини - Македония и Албания; там намираме техни потомци със старобългарски имена от края на X и през XI столетие. Следователно там според всичко се е пренесла тази аристокрация от боляри и угайни и закоренила. От това е последвало разслабването на господстващия елемент в старото отечество около Преслав, Абоба и Провад, в областта, към която били насочени старите византийски походи и в която се откриха надписите на Мортагон, Маламир и др. (Сравни разместването на сръбските боляри из Македония в XIV в. и упадъка на собствена Стара Сърбия.)

***

Георги Сурсувул, деятелен и сръчен човек, който при характера на младия цар напълно завладял управлението, изпърво искал да продължава завоевателната политика на Симеон. Българите отново нахлули в Източна Тракия, но заедно с това Сурсувул влязъл в тайни преговори с гърците. Първото писмо на Петър и Сурсувул било предадено в Цариград по арменския монах Калокир. Император Роман изпратил незабавно пратеници по море в Месемврия - град, който от 812 г. бил главно пристанище на България [?].Тези пратеници се завърнали в Цариград вече по суша, подир тях следвало българско пратеничество начело със Сурсувул и наскоро след това сам цар Петър пристигнал в Цариград. Мирът бил сключен на 8 октомври 927 г., четири месеца след смъртта нa Симеон, и в същото време в Пигите пред града било извършено бракосъчетанието на цар Петър с внучката на император Роман, Мария. С това се и свършили 30-годишните кръвопролития. В мирния договор освен царската титла на Петър било признато патриаршеското достойнство на пребиваващия в Дръстър архиепископ Дамян и заедно с това самостойността (αὐτοκεϕαλία) на българската народна църква. Византия също се задължила да почита българския господар по-високо от всички европейски крале, дори от германския император. При това византийците се задължили да плащат ежегоден определен данък на българите и формално им отстъпили повечето завладени от Симеон земи; в Тракия Одрин останал за византийците, а Пловдив се паднал на българите.

Причините за тези тайни и бързи преговори не се криели в отношенията на българите с другите народи. Една война с византийците не би представлявала повече трудности, както при Симеон; хърватите въпреки неотдавнашната си победа не нарушавали мира благодарение посредничеството на изпратения от Рим архиепископ Мадалберт, който заминал за Преслав, както изглежда, за коронацията на Петър; сърбите се намирали под българска власт, маджарите били увлечени от своите походи към Западна Европа, а печенегите, ако съдим по техните отношения със Симеон, по-скоро са били добре с българите. Промяната, която произлязла в политиката на новото правителство, била предизвикана от вътрешните отношения в България.

Цар Петър трябвало да се опасява от недоволството на обидените братя и мощният Сурсувул бил омразен на другите боляри. Против своите вътрешни врагове и двамата се надявали да се бранят чрез тесен съюз с Византия, с което обаче не успели да привлекат народа на своя страна. Приятелските отношения между двата двора продължавали дори и след смъртта на Роман (944), при Константин Багренородни (959) и при Роман II († 963). Българите помагали на византийците против араби и руси. Едва към края на живота си Петър разбрал, че византийците използвали тази 40-годишна дружба не само за да се запознаят със слабата страна и с тайните на българското царство, но и да подготвят разлагането на неговата мощ [?].

Недоволството на българите от промяната на политиката се проявило още същата година чрез един опит (927) за преврат. Болярите, които се издигнали при Симеон, възпитани в негов дух и които не се примирявали с новия полувизантийски придворен щат и с гръцката царица, организирали заговор с цел да свалят Петър и да възкачат на престола неговия по-малък брат Иван. Заговорът обаче бил навреме открит, болярите били наказани, а Иван предаден на императора, за да го поставят в някой византийски манастир. Ала Роман му подарил имот, оженил го за една знатна арменка и го задържал при себе си.

Около 930 г. избухнало много по-опасно въстание в западната част на държавата. Неколцина боляри провъзгласили там за цар най-стария брат, монаха Михаил, и навярно бихa успели да свалят Петър, ако Михаил не умрял в самото начало на въстанието. Бунтовниците безпокоили също така византийските владения, опустошили страната при устието на Стримон [и оттам в Никопол, който превзели], нахлули в Елада и най-сетне били заселени от император Роман при Артенския залив.

От тези безредици се възползвали сърбите, за да възстановят своята самостойност.

Чеслав, син на избягалия в България още при Борис жупан Клонимир Строимирович и на една знатна българка, след ранната смърт на баща си бил възпитаван при двора на Симеон в сръбски дух като вероятен претендент за сръбския престол. Още като юноша, през времето на похода против въстаналия княз Захарий, той лично бил свидетел на униженията, на които било подложено неговото отечество от войските на Симеон. След смъртта на последния той влязъл в тайни преговори с византийците, избягал от Преслав със затворените там знатни и взел в ръцете си управлението на своето нещастно отечество. Под върховната власт на Византия той сполучил за пръв път да обедини почти всички сръбски племена. Той князувал още около 950 г.

По своите сетнини по-важно от двете предишни въстания било третото, което избухнало през пролетта и лятото на 963 г. Тук именно се показала главната слабост на държавата, която се състояла от наследствени княжества, образувани въз основа на старославянското разделяне по колена; в държавата се наброявали около 40 епископства, чиито граници съвпадали навярно с границите на такъв също брой княжества и воеводства. Въстанали именно пак западните българи. Начело на тях сега вече не стоял някой от Петровите братя, а мощният, енергичен велможа Шишман с четиримата си синове - Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, комисът (κόμησ) c комитопулите, както ги наричали гърците. Ако съдим по местоположението на наследствените земи на тази фамилия, можем да заключим, че Шишман бил глава на най-силното коляно македонски славяни, т.е. на бърсяците, които през 676 г. обсаждали Солун, през 774 г. воювали с българския княз Цериг, името на който и до ден днешен е запазено при Горния Вардар, в околностите на Битоля и при Преспанското езеро. Наследникът на старославянските областни князе на Славиния е бил провъзгласен за цар. И макар че не успял да свали Петър, отнел от него Албания, Македония, Моравската област, Видин и Средец; за Петър останали само Източна България, приблизително от р. Осъм на изток до Понт, и Северна Тракия. От това време имало две Българин и двама царе с двама патриарси, защото новото царство не можело да мине без отделен патриарх. Древната римска граница между диоцезите илирийска и тракийска станала граница на двете български царства, които съвпадали, първото - с Древна България, второто - със Славиния.

В духовния живот тогава произлязла внезапна промяна. Тя вече се забелязвала в отношенията на църковната книжнина. При Борис и Симеон ние виждаме вдъхновени и възторжени мъже, които с младежки жар, със слово и перо разпространяват просвета между народа, като например Климент, Константин, Йоан Екзарх и др. При Петър у духовенството се развила страст към разкош.

Според думите на съвременника презвитер Козма, клириците "не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави, с които искат да се прославят на Земята, красят се с богато облекло, перчат се на тези, "които вървят след тях" (които ги придружават), веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това "вършели неправеден съд, грабели, обиждали беззащитните". Този нравствен упадък е трябвало да възбуди противодействие.

Явяват се мъже, които се отдалечават от обществото, отивайки в недостъпни гори и планини, за да живеят там като най-строги аскети, смятайки за излишно да вземат перото в ръка. Най-бележит от тях бил Иван Рилски, отсетне "покровител" на България. Родом от с. Скрино, софийска провинция, на младини бил беден овчар. След смъртта на родителите си той постъпил в манастир, от който обаче скоро преминал в усамотен кът на рилската планина. Там прекарал 20 години, изпърво в една тъмна пещера, след това в един хралупат стар дъб и най-подир - 7 години - на една недостъпна скала, при подножието на която стои днес величественият Рилски манастир. Цар Петър също споходил веднъж пустинника. Иван Рилски умрял през 946 г. на 70-годишна възраст.

Едновременно с него живеели в Северна Македония трима не по-малко прославени пустинници: Прохор при Пчиня, в Скопската епархия; Гаврил - Лесковската планина, близо до Кратово; Йоаким - Осоговските планини, при Сарандапор (гръц. τεσσαράκοντα πόροι).3a спомен на всички македонски пустинници били основани манастири, които по време на независимостта били центрове на просвета, а по време на турското владичество - прибежище на литература и славянски дух.

Но не само сред най-добрите елементи на духовенството, но и сред народа се образувала силна опозиция против клира, особено защото той поддържал престола на Петър и гръцката му политика, провъзгласявайки, "че царете и болярите от бога са поставени". През време на смутовете в народа все повече се вкоренявала нова ерес, учението на богомилите. От самото начало тя имала съществено политическо значение.

Пет века от южнославянската история са неразделно свързани с историята на богомилите. От България и Византия те се разпространили по целия полуостров и дори в Италия и Франция. За да изложим произхода и същността на тяхното учение, трябва да влезем в някои подробности. Тези въпроси едва в последното десетилетие бяха грижливо разработени от русите Осокин, Голубински и Левицки и от югославяните Петранович и особено доктор Фр. Рачки. При все това много неща още не са разяснени.

***

Вече обърнахме внимание на опитите да се въведе учението на павликяните в България. Те не останали без резултат. Учението им, което първоначално намерило последователи между арменците, преминало към тях от Мала Азия и не било нищо друго освен преобразувания в VII в. от Константин Самосатски древен предноазиатски гностицизъм, или по-скоро манихеизъм. Византийските императори преследвали павликяните, които тогава гинели с хиляди. Въпреки това обаче учението им се разпространило. Още в VIII в. хиляди сирийски и арменски павликяни били преселени от Константин Копроним в Тракия за погранична стража. Повечето от техните селища се намирали в околностите на Пловдив, който поради това станал тяхно средоточие на запад. В Цариград право на гражданство им подарил император Никифор в 810 г. [?] От Тракия павликянски учители преминавали в Македония и в България, особено след като Пловдивската област поради Симеоновите завоевания била присъединена към България.

Докъдето царувал Симеон, павликяните имали малко значение в България; при Петър обаче обстоятелствата се променили.

Около първата половина на неговото царуване като преобразовател на павликянското учение се явил поп Богомил, наричан също и Йеремия. Целта му съвсем не била да преобразува християнската църква; неговата реформа не е била реформа в днешния смисъл на тази дума. Тя се състояла в това, че като се придържал към старите дуалистични възгледи, вече значително изменени от павликяните, той ги приложил към християнството, систематизирал този възобновен дуализъм и го утвърдил с най-строга организация на цялото религиозно общество. Учението на Богомил не е нова религия и тя съвсем не дължи своя произход на някакво отцепване от православната църква. Корените Ј лежат извън християнството; тя е само ново стъпало в безспирното развитие на източните догмати, образувани от смесване на сирийски, персийски и гръцки възгледи с християнски елементи и в постепенното им сближение с християнството.

За Богомил не бил отрудно да накара народа, който недавна се бил отрекъл от езичеството, да прегърне едно учение, което подобно на стария славянски мит за богове и бесове вярвало в два вида висши същества, т.е. добри и лоши божества.

При това учениците на Богомил, наречени богомили, били не само твърде почтени, ами още привличали към себе си много последователи със своята строга нравственост.

Те имали миролюбив характер, въздържали се от гръмки викове и смях и се отличавали с бледно лице поради постене. Това им придавало вид на святост, който винаги е имал влияние на Изток. Те не се отделяли явно от църковното общество, макар че смятали своето учение за най-добро. Сами себе си никога не наричали богомили, а просто християни. Където са били малко, там посещавали православните църкви и затова оставали неизвестни. Гърците ги наричали по славянски Βογομίλοι или Εὐχίται Μμασσαλιανοί. Между славяните също били наричани и бабуни или манихеи; в Босна - патарени.

След непродължително време в България имало вече две богомилски църкви, на които техните едноверци, дори когато били твърде много, всякога сочели като люлка на богомилството; именно тези църкви били: българска и драговичка. Последната, която в латинските извори се нарича Dragovetia, Dugunthia, Dugranica, се намирала според мнението на Рачки в родната земя на македонските драговичи, при Долен Вардар, когато Голубински я преместя към пловдивските драговичи. От тези две църкви се развили всички по-подирни, които се придържали към тяхното учение.

Наскоро в България се появил един усърден противник на богомилството, чиито пламенни речи са запазени и до днес. Това е презвитер Козма.

Според неговото мнение богомилите са "по-лоши от глухите и немите идоли, по-лоши са от бесовете, евреите и неверниците; те са врагове на бога". По-нататък той ги обвинява, че учат хората на непокорство към началството, проклинат богатите (истинският богомил не трябвало да скъпи земните блага); че осмиват старейшините, клеветят болярите, за служещите на царя и неговите чиновници казват, че оскърбяват бога, забраняват на робите да работят на своите господари. Когато някой богомил бил наказван от властите за бунт, народът го почитал като мъченик.

Пристъпяйки към кратко изложение на богомилската догматика и етика, трябва да забележим, че те отчасти още не са обяснени и че богомилското учение в отделните страни е подлагано на различни изменения, които винаги се стремели към сближаване с християнството.

Преди всичко се явява въпросът на какви именно съчинения богомилите основавали своето учение. Те отхвърляли безусловно църковното предание и светите отци. През времето на Козма от Светото писание те приемали само Новия завет; в Стария владеел според тях дяволът. Отсетне те ставали повече и повече отстъпчиви. Но затова в текста на Светото писание те не изменяли нито една буква от превода на славянските апостоли. Забележително е, че едничкото запазено богомилско евангелие, макар и написано в 1404 г., съдържа твърде стари езикови форми и с това свидетелства, че те са преписвали много стари ръкописи.

При тълкуването на Светото писание те се ползвали с безусловна свобода; но заедно с това се гордеели, че мнозина от тях знаели Светото писание наизуст. Същото ние знаем за чешките таборити. Това доказва, че изкуството да се чете и пише било твърде разпространено между тях.

Освен библейски книги, те имали и много други. Козма казва, че тяхното учение се образувало от различни, неправилно размесени стихотворения. Това били твърде стари съчинения, които се разпространили заедно с богомилското учение по цяла Европа. Тяхното фантастично съдържание се харесвало на народа в една епоха, когато всички умове били погълнати в религиозни съзерцания. Много от тях се споменават още в началото на християнството, в актовете на Римския събор от 494 г. Само някои били съставени от богомилите; всички почти стари славянски апокрифи са преведени от гръцки. Поп Богомил съставил един сборник от апокрифи: за кръстното дърво, как Христос орал с плуг, как император Проб нарекъл Христос свой другар и т.н. Към другите богомилски съчинения се отнасят: "Видението на Исай", "Въпросите на св. Йоан", "Ходенето на Богородица в ада" и т.н.; за тях ще говорим по-подробно в прегледа на българската книжнина. Основа на богомилското богословие било мнението, че съществуват две начала - добро и зло. Мощта и древността на доброто и на злото божество били еднакви. Доброто божество е съвършено, тройствено същество, от което не е произлязло нищо несъвършено и временно: то е творец на небесния, невидим и съвършен свят. Злото божество, според християнската терминология наричано още сатана или дявол, е създало всичко видимо и материално, т.е. Вселената с всичко живо и безжизнено. И така, светът според възгледа на богомилите бил творение на дявола. Земята като негово творение според тяхното мнение била предназначена за гибел.

По такъв начин съществували два свята: невидим, населен от хора със свръхестествено тяло, и видим, телесен, т.е. свят божий и свят на сатаната. Противоположността между тяло и дух, между време и вечност се проявява много рязко. Двете начала са съединени само в душата на човека: тя е паднал от небето и затворен в тялото ангел, който след смъртта на човека ще се завърне там, откъдето е дошъл.

Гръцките богомили разказвали, че сатаната, като сътворил свое небе и своя земя, създал Адам от пръст, но не умеел да го оживи. Тогава той изпратил вестители да молят бога да му вдъхне своя дух и че човекът ще служи и на двамата. Поради своята доброта бог изпълнил желанието на сатаната и човекът получил живот. Ева била създадена по същия начин. От сатаната тя родила Каин и Каломен, но с това сатаната се лишил от своята творческа мощ и оттогава той си останал само владетел на света. От Адам се родил Авел. Каин убил Авел и оттогава почнали да се извършват убийства.

Подобни разкази за произхода на света, за еднаквата мощ на доброто и злото същество се срещат също в разни славянски басни, които дължат своя произход на богомилите.

Виновник за грехопадението на човека бил сатаната; човек според учението на богомилите няма свободна воля. Човечеството било подвластно на сатаната още през време на Стария завет: същият го подложил на потоп, разпръснал хората от Вавилон и бил виновник за гибелта на Содом. Именно затова богомилите отхвърляли както Мойсей, така и пророците.

Спасителят само наглед приел човешкото тяло - защото нали всичко веществено е творение на дявола - и само наглед умрял на кръста. Когато възкръснал от мъртвите, той посрамил сатаната и го оковал с тежки вериги. Като се завърнал на небето, оставил своето тяло във въздуха. Според учението на богомилите Мария не била майка на Христос, а ангел. Йоан Кръстител спадал към Стария завет и затова бил предаден на проклятие като "предвестник на великия цар, на слънцето, на антихриста".

Резултатът от спасението било освобождението на душите. Приковани от сатаната към тялото, те се освобождават от тоя затвор и се завръщат на небето, понеже извършили покаяние в тялото. Спасителят учел хората как да вършат това покаяние. С учението си той посочил пътя към спасението и това учение оставил на вярващите, а не тайнства, които, бидейки обреди, били веществени, сатанически знаци.

Богомилите наричали себе си, както вече забелязахме, просто християни и обявили, че само тяхното учение е правдиво и чисто. Те осмивали православните епископи, наричали поповете слепоци, монасите - лисици, а себе си смятали за небесен живот, сол на земята, светлина на света, полски лилии и безгрешни светци.

В тяхното общество се приемали само възрастни. Приемането се извършвало не чрез кръщение - нали водата била сътворена от сатаната, - а след предварителни молитви и пост, чрез възлагане на евангелието от Иоан; при това този акт бил наричан от гърците βάπτισμα. При това се давало име. По такъв начин новият съчлен бил приеман като просто-вярващ (на запад credens). Ала имало и по-високо стъпало - съвършени (в Босна крестяне, добри бошняне, свършители, т.е. християни, по латински: christiani, boni homines [?], electi, perfecti). Богомилите решително отхвърляли църковната йерархия. Всеки съвършен, мъж или жена, имал право да проповядва.

Църковните старейшини били само пълномощници на общината, която ги е избрала. Те се делили на три степени. Начело на страната стоял епископ, в Босна дед [дѣдьць в Софийския синодик], наречен на Запад episcopus или senior. Следните две степени образували апостолите или стройниците (magistri), които се наричали гости и старци (в Италия filii и diaconi). Дори през време на най-голямото разпространение на учението, от Бордо до Цариград, никой от епископите не се ползвал с върховна власт, която да прилича на папската.

Броят на църковните старейшини бил твърде ограничен. В Босна, където учението на богомилите останало да господства в течение на векове, имало само един дед и 12 стройници. Богослужение не се извършвало. Стройниците странствали от място на място, укрепвали вярата в народа, били посредници в договорите и сключвали мир и примирие. Нямало богомилски църковни здания (храмове). Подобно на старите славяни, богомилите се покланяли богу навред, под открито небе, на планините, в дъбравите и в своите колиби. Според техните възгледи християнските храмове и черкви били свърталище на зли духове, а камбаните - демонски тръби. Отначало, казвали те, сатаната обитавал в ерусалимския храм, а след това в черквата "Св. София" в Цариград. Впрочем те все пак имали молитвени домове в Южна Франция и може би също така в Босна: това били прости къщици без кули и камбани, без украшения и икони, без катедри и олтар, който се замествал с една маса, постлана с бяло платно и върху него - Светото евангелие.

Те се гаврели над кръста. Иконите смятали за идоли. Много се молели, четейки предимно "Отче наш". Литургията отхвърляли напълно, като я смятали за жертвоприношение на демоните и многоглаголене. Затова пък се изповядали публично (ἐξομολόγησις, appareilament) всеки месец в присъствието на "съвършените" и от двата пола, без да изброяват своите грехове.

Що се отнася до тяхната етика, за грях смятали само подчиняването душата на тялото, на тварта. Според тях духовната смърт идва след фактическото нарушение на божеските заповеди, а не от лошите мисли.

Животът на "съвършените" богомили бил много строг. Ето защо само малцина избраници образували тоя клас. Те трябвало да се откажат от всички земни блага, от тази "ръжда на душата". Имотът на богомилите бил два вида: църковен и частен. Църковният се придобивал от дарове или завещания; от неговите доходи давали помощи на бедните и болните едноверци, след това на мисионерите.Частният имот бил плод на трудолюбие и пестеливост; затова ги хвалели и друговерците. Те работели дори и в празнични дни. Просяците презирали и се задоволявали само с необходимото за едно просто живеене.

На "съвършените" се забранявало да стъпват в брак; бракът при тях се оприличавал на блудство. Месо не можели да употребяват, защото е сътворено от сатаната, а също така сирене, яйца и друга животинска храна. Да се убие човек или каквото и да е животно, те смятали за голяма простъпка; позволявало се само да се убиват змиите като дяволски животни. Именно затова те отхвърляли войната и смъртното наказание.

На "съвършените" богомили се забранявало да говорят с неверник, освен ако се касае за обръщането му в богомилство. Да лъжат и да крият истината се смятало за тежък грях, а клетвата и показанието пред съда те отхвърляли.

Животът на такъв "съвършен" приличал на живота на един пустинник: той се отказвал от света и неговите удоволствия, живеел в бедност, задоволявал само най-необходимите си нужди, скъсвал всички семейни връзки, също и всички приятелски отношения към друговерците, избягвал както съда, така и бойното поле. Храната им се състояла от произведенията на растителното царство и риби, приготвени с растително масло; кравешко масло и сало им били забранени. Богомилите не трябвало да пият вино; но бошняците, италианците и французите не спазвали това правило.

Облеклото на "съвършените" било черно, понякога подобно на дълго монашеско расо. Те избягвали народните празненства, а също така и сватбите, кръщенките и никога не посещавали гостилници. Забранено им било да се предават на гняв и много да говорят; у дома си те се занимавали с четене на Библията или на фантастични апокрифи. С една дума, начинът на живота им бил суров, чисто монашески.

Българските богомили се молели четири пъти денем и толкова пъти нощем; гръцките - седем пъти денем и пет пъти нощем. Когато минавали през някой мост и когато пристигали в някое село, те имали навик да четат молитви. По този тих и мрачен шепот човек лесно могъл да ги отличи от другите хора. Празнични дни у тях нямало. Те разчупвали хляба, но само в памет на Спасителя. Крайно много се изнурявали от пост.

"Съвършените" християнки имали същите задължения, както и мъжете. Обличали се в черно, занимавали се с ръкоделие, с възпитаване на деца, с приглеждане на сиромаси и болни.

Такъв бил животът на "съвършените". Само малцина достигали тази степен; за това се изисквала извънредна самоотверженост. Ето защо дори при най-високия разцвет на богомилството, в началото на ХIII в., такива се наброявали не повече от 4000 души между стотици хиляди богомили. Вярващите им отдавали голяма почит; при среща с тях им се кланяли и снемали шапки. Тяхната благословия се ценяла високо. Когато някой "съвършен" пътувал, навред го приемали радушно и го угощавали.

Простите вярващи живеели, както другите хора. На тях не се забранявало да встъпват в брак, но с условието "жената да бъде добра и вярна" и със запазване на правото да се разделят с нея, когато намерят за добре (в Босна). Можем да си представим каква разпуснатост се явила като последица от такова положение.

Простият вярващ вземал участие във военни действия; пример за това виждаме у босненското, ломбардското и французкото дворянство. Той можел да си създава богатство, да не се отказва от всякакви наслади и да се облича както другите хора. Но на смъртния си одър всички се приемали в класа на "съвършените" чрез една церемония, наречена на Запад la convenensa.

В задгробния живот богомилите признавали само небе и ад, без чистилище. За покойниците не се молели; умрелият без конвененса отивал в ада, където се намирали всички неверници и ония, които живели преди Христос. Те не признавали възкресение на тялото, понеже всичко веществено се смятало за грешно и сатанинско.