МАЙСТОРИ НА ОБЕКТИВА
Фотографските пъзели на Антоан Божинов
В изложбата "Моите свидетелства (1985-1991)", в столичната галерия SYNTHESIS, авторът подрежда картини от последната "петилетка" на социалистическа България, на цялата тоталитарна система
Редактор : / 2679 Прочита 0 Коментара
Фотограф: Антоан Божинов
Изложбата "Моите свидетелства (1985-1991)" с куратор Надежда Павлова акцентира върху емблематичните серии на Антоан Божинов, заснети в периода 1985 - 1991 г.: "Социалните домове в България", "Щастливците", "Маските на сина ми", "Москва - неуспешният преврат".
Представянето на автора е част от тематичния модул "Имена в българската фотография", в който галерия SYNTHESIS показва работата на значими автори от историята на българската фотография, между които арх. Николай Попов, Йордан Йорданов - Юри, Гаро Кешишян и Соня Станкова.
"Моите свидетелства не са довели нито до коренен обрат в общественото мнение за едно или друго, нито до реални действия за промяна на случващото се. Те са лични наблюдения, които направих опит да споделя още тогава. Предизвика ме фактът, че в страна от "развития социализъм" според актуалния за времето политически диалект има цял един свят от маргинализирани общности, поставен зад тараби, огради от бодлива тел, запратен в периферията на социалното съществуване, държан под ключ. Това бяха етническите малцинства, най-вече от ромски произход, и хората с увреждания от най-различно естество - физически, ментални, психически, разпределени в повече от 100 социални заведения, класифицирани според пола, възрастта и заболяването, обречени да прекарат недългия си живот извън обществото" - споделя Антоан Божинов.
Сериите "Щастливците" и "Социалните домове в България", заедно с неголяма колекция репортажни фотографии, направени в България, Полша и Русия, са обединени в изложба, която в периода 1987 - 1991 г. е представена в Монтана, Плевен и Лом. Въпреки че колекцията е показана от Съюза на фотохудожниците на Русия в различни градове на СССР, у нас тя така и не е допусната до широката публика и остава в периферията на културния живот.
"През август 1991 г. бях поканен да представя изложбата в град Запорожие, Украйна, и да я върна в Москва на 19 август, което ми даде възможност да направя още едно свидетелство - за неуспешния военен преврат, или, както руснаците го наричат - ПУЧ, на който попаднах случайно, но проследих с усещането за случваща се история."
В изложбата "Моите свидетелства" авторът подрежда пъзела на отминалото време, на последната "петилетка" на социалистическа България, на цялата тоталитарна система: "Очевидно този пъзел е силно субективен. Но е такъв, защото запълва широките бели полета, оголени от "обективния" поглед на пропагандната машина. Това, предполагам, в известен смисъл ще затрудни прочита на тази изложба от по-младото поколение, за което официалната версия за периода тъне в мъгла и недомлъвки. А може би на свой ред ще го провокира да потърси повече факти и да си изгради собствен пъзел."
Показаните фотографии са копирани лично от Антоан Божинов по класически сребърно-желатинов процес специално за изложбата в галерия SYNTHESIS. Използвана е хартия ФОХАР, произведена през 70-те и 80-те години.
Антоан Божинов е роден през 1958 г. в с. Златия, недалеч от град Лом. Негови фотографии са показвани в над сто международни изложби в България, Русия, Германия, Франция, Испания, Португалия, Гърция и други държави. Носител е на множество награди, между които: статуетка на Българска фотографска академия (2002), награда на Световната здравна организация (2002), награда от конкурса "Канон - Снимка на годината" (2007). Дългогодишен преподавател по фотография в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и Нов български университет.
През 1999 г. основава международното фотобиенале "ФОДАР". През 2017 г. защитава образователна и научна степен "доктор" с дисертация на тема "Субективен документализъм в българската фотография (1970-1991)". Негови текстове и фотографии са публикувани в периодични издания като "Българско фото", "Отечество", "Жената днес", "Поглед", "Работническо дело", "Демокрация" (България), "Съветско фото" (СССР), PHOTO (Франция), Altomphoto (Дания),Réponses Photo(Франция) и други.
1987 - 1991
"Някъде към средата на 80-те години на ХХ век започна да ме преследва усещането, че има нещо тотално сбъркано в системата. Нямаше как да не ми направи впечатление фактът, че всички на улицата са в добро здраве, прави и без видими недъзи, страната върви все по-напред и по-нагоре, но ако се поогледаш, ще откриеш, че на територията на социалистическа България има над 100 социални "заведения". Те са "специализирани" по пол, възраст и диагноза - жени, мъже, деца до 3, до 18 и над 18-годишна възраст... с леки, средни и тежки увреждания, с физически, психически и ментални отклонения. В това число влизаха и домовете за деца и възрастни, лишени от семейна грижа.
Тези домове са разположени в близост до малки градчета и села, извън обитаемата им част. По този начин, от една страна, всички "отклонения от нормата" са извън обществото, от друга - системата дава поминък на живеещите там, както и възможност да присвояват част от продоволствията за домуващите - бельо, дрехи, храна... На практика хората с увреждания и отклонения нямат никакъв шанс. За тях няма лечение - в домовете най-висококвалифицираният медицински персонал е фелдшерът заедно с медицинската сестра и санитарите. Няма социализация, нито някаква форма на обучение. В тези домове са въдворявани всички, които по една или друга причина са попаднали в периферията на обществото - безимотни, просяци или просто хора, преживели някакъв сериозен катаклизъм.
По времето, когато започнах да се занимавам с маргиналните общности, системата видимо се пропукваше. Социалните домове бяха микромоделът на големия лагер, какъвто се стремеше да бъде тоталитарната държава. Слава Богу, че човешкото в крайна сметка надделя над инженерното проектиране. Но достъпът до мрежата от социални заведения не беше лесен.
По това време живеех в Плевен. В центъра на града, точно до окръжния комитет на БКП, се появи едно откровено декадентско заведение "Бели ружи". В него се запознах с д-р Костов, психиатър, отговарящ за състоянието на социалните заведения в региона.
Той ми сподели, че е бил принуден да увеличи заплатите на санитарите с по 20 лв., за да оставят настрана сопите, с които се движат в домовете уж "за самозащита". И че му е трудно да спре кражбите на храна и дрехи, предназначени за пациентите, от персонала. Помолих го да го придружавам, като тръгне на обиколка из заведенията в региона. Така успях неколкократно да посетя домовете в с. Драгаш войвода, недалеч от Никопол, за мъже с психични разстройства, в с. Санадиново, Плевенско, за жени с тежка и дълбока умствена изостаналост и в с. Борислав, Плевенско, за деца и юноши с умерена умствена изостаналост. Двата дома в гр. Лом за лица с физически увреждания и за жени с умерена умствена изостаналост посетих самостоятелно, без протекции. В първия с голямо съжаление открих баба Младенка, която помнех от дете - беше продавачка в кварталната хлебарница. Паднала на поледицата и си счупила крак, а нямаше живи роднини, които да се погрижат за нея... Във втория пък попаднах на бивша учителка по български, която рецитираше целия Ботев наизуст.
Подготвих изложба, посветена на маргиналните общности на социализма, която беше показана в няколко града в провинцията, но така и не привлече необходимото внимание, за да предизвика някакви промени. През 1992 г. от Министерство на социалните грижи получих отказ на молбата ми за достъп до всички домове в страната. Препоръчаха да се опитам да се договоря с персонала по места. Така работата ми по темата се ограничи до тези пет заведения в Плевенско и Лом.
Проблемът се реши десетина години по-късно, но не по най-хуманния начин. В началото на новия век социалните и здравните заведения в България бяха посетени от екипи на "Амнести интернешънъл". Беше отбелязано, че повечето от тях не отговарят на елементарни хигиенни и цялостни условия за живеене. В резултат голяма част от тях бяха закрити, а пациентите им се оказаха на улицата. Бяха създадени защитени жилища с по-нормални условия за живот, но те нямаха капацитета на предишните. Така оцеляването на голям брой несоциализирани, несправящи се с реални житейски ситуации болни хора беше оставено на милостта на джунглата и естествения подбор."
Антоан Божинов
1991
"През лятото на 1991 г. Съюзът на фотохудожниците на Русия ме покани да посетя украинския град Запорожие, за да закрия моя пътуваща изложба, която беше показана в различни градове на СССР. На 18 август вечерта се качих заедно с изложбата на влака за Москва. Когато се събудих, влакът беше спрял. Наоколо, докъдето стига погледът, се ширеше борова гора. По вътрешното радио течеше съобщение за извънредно положение в Москва заради ефективни мерки срещу градската престъпност. Съобщиха, че извънреден комитет от висши военни поел властта, взел под контрол централните медии и обградил парламента с ултиматум депутатите да се предадат на новата власт.
След два часа влакът потегли и безпрепятствено стигнах до Москва, въпреки че градът беше блокиран. Обадих се от уличен телефон в офиса на Съюза на фотохудожниците. Когато пристигнах, моите домакини се бяха втренчили почти невиждащо в екрана на огромен телевизор. Камерата показваше дълга заседателна маса и деветима полковници и генерали, които един през друг надъхано разясняваха ситуацията. Други програми нямаше. В продължение на 3 дни драгите телезрители гледаха само тях, като периодично някой ставаше и на негово място сядаше друг. Бяха превъзбудени, а някои и видимо подпийнали. Не си губих много времето, оставих багажа в един ъгъл, подготвих техниката и излязох да снимам.
Какво се беше случило? В политическата теория има термин - ПУЧ, преврат, насилствено отнемане на властта от мирно избраните управляващи институции с цел отстраняването на ключови фигури от други участници в държавното ръководство. В случая - партийни функционери от КПСС, членове на правителството, КГБ и армията. Но не всичко протича по план. Мобилизираната Таманска танкова дивизия влиза лъчеобразно в Москва, целта е парламентът.
Междувременно са окупирани информационната агенция ТАСС, радиото и телевизията. Достигайки до целта - "Белия дом", войската обръща машините на 180 градуса и започва да защитава сградата. Инициативата е на низшия и средния офицерски ешелон, застанал срещу началниците си. За броени часове са издигнати сериозни барикади, а в централната част на града се изсипват няколкостотин хиляди души, които запълват празните пространства с живи вериги. Превратаджиите правят неуспешен опит да арестуват Горбачов и Елцин.
Три дни вали дъжд. Организаторите на ПУЧ-а планират десант на покрива на парламента, но ниската облачност не позволява излитането на хеликоптери. Късно вечерта на втория ден от близка пресечка се дочу автоматична и оръдейна стрелба. После всичко утихна. На другата сутрин научих какво е станало. Превратаджиите натъпкват с наркотици няколко войничета, вкарват ги в бронирана кола и ги пускат срещу тълпата. Няколко момчета се покатерват върху машината в движение, но отвътре откриват картечен огън, трима падат на пътя и са прегазени. След това протестиращите успяват да спрат колата и да извадят войниците от нея. Каква е тяхната съдба не ми е известно. Но това беше и краят на ПУЧ-а. На другата сутрин беше организирана внушителна погребална процесия на трите жертви. На нея изнесе реч Горбачов."
Антоан Божинов
Изложбата "Моите свидетелства (1985-1991)" може да бъде разгледана до 11 февруари 2019 г. в столичната Галерия SYNTHESIS.
Антоан Божинов: WEBSITE
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}