Наскоро учени-антрополози потвърдиха, че населението на остров Папуа, Нова Гвинея е от изчезнал човекоподобен тип, с гени наследени от меланезийско ДНК. Силното земетресение, което разтърси острова наскоро, се възприема от местните жители като "наказание от боговете". Животът в Папуа е като някаква мистерия, останала назад във времето.

Канибализмът е официално забранен от 60-те години на миналия век, но Папуа все още носи мрачната слава на "земя на човекоядци". Хората там продължават да вярват в духове и заклинания. Главният е магьосникът, който "може всичко". Традициите се пазят, дори и най-жестоките, като да речем тази, че годеникът трябва да занесе на бащата на бъдещата си булка...отрязана глава на мъж от съседно племе!?!

Какво е да снимаш на подобно място, попитахме продуцента-оператор Марио Марков. Той е сценарист, продуцент и режисьор на филма "Здравей, Папуа", и продуцент на заснетия на същия остров филм на режисьора Пантелей Цанков - "Дългият път на крокодила", който разказва историята на един българин, златотърсач, който от години живее сред местното население и добре е опознал традициите на острова. Заедно с Марио Марков, на остров Папуа са снимали операторите Цветан Марков и Михаил Янакиев.

Какво е да снимаш сред човекоядци, попитахме самия продуцент.

"Още с влизането в страната европеецът се озовава в един непривичен за него свят, разказва Марио Марков и продължава: Времето тече със стотици години назад. Извън реките няма пътища. Селцата са малки, а мангровите гори - обширни и гъсти. Папуасите са страшни, за нашите представи. Векове са живели затворено и са се размножавали в рамките на племето. Черни, като африканци, но с доста по-груби черти, говорят повече от 800 различни езика. Обичаите им са езически и неразбираеми за белия човек.

В миналото в планинските племена, никой младеж не можел да се ожени, ако не донесе човешка глава от вражеско племе. Тръпки ме побиват, че и главичката на малко дете е вършила същата работа, като главата на пълнолетен воин. За щастие, уж канибализмът е останал в историята. Последният документиран случай е от средата на миналия век, но не е доказано точно какво е станало. Обърнало се кануто на Майкъл Рокфелер. Изчезнал, а гидът му се спасил. /?/ Може да е бил нападнат от крокодил или акула, а може да е станал жертва и на човекоядци?..

Освен със златните залежи, Папуа е известна с т.нар. "мъжки къщи". Това е място за взимане на важни за племето решения. Няма папуаско село без такава къща. Вътре влизат само мъже, правят се заклинания и се викат духове. Под всяка носеща колона, е заровена глава на воин от вражеско племе. Не може да се построи "мъжка къща", без да има череп отдолу, и това е "проблем" в по-ново време.

Пътувайки по река Сипик, попаднахме на древен обичай на племето Курого, изпълняван в "мъжка къща". Това бе най-големият дървен храм, който видяхме в Папуа. В средата на огромната му зала, лежаха два впечатляващи барабана, издълбани от корубите на гигантски дървета. Между тях - статуите на боговете на племето - Орел и Крокодил. Маскирани и нашарени папуаси седяха върху високи дълги пейки и не спираха да си клатят краката във въздуха. Навсякъде висяха дървени маски. За друг бял човек не знам, но българин не бе пристъпвал до сега в този храм. Гордея се с това, че го видяхме с очите си!

На момчетата навършили 16, позволяват да влязат в "мъжката къща". Там в продължение на няколко месеца ги посвещават в обичаите на племето. Обучават ги да спазват традициите на Корого, да танцуват и да се бият с другите племена.

Накрая, когато са готови да станат мъже, им изрязват парчета от кожата на гърба със счупена мида. После посипват раните с пепел от горящ огън. Правят го, за да може като зараснат, гърбът им да прилича на излежаващ се на брега крокодил. Ако младежът не издаде стон по време на обреда, вече е истински мъж. Може да влиза в "мъжката къща", да воюва и да се жени. Ако не издържи, остава да се яви на "кастинг" чак на следващата година.

Въпреки първоначалния стрес, постепенно свикнах с жегата и комарите. Опитах от сейгото и пушената риба. Разбирах се с шаманите и добрите духове ми станаха приятели. Заплених се от магията на един народ с много различни езици, но със сърце като моето. Народ, събуждащ се от историята и загледан в бъдещето. Седях на брега на реката и мислех: Колко ли години още трябва да минат, за да се доближат папуасите до модерния начин на живот, и заслужава ли си, да го правят изобщо?!

- И докато търсех отговора, някаква сила ме накара да погледна нагоре. Там, в короната на сейгова палма, голям бял папагал беше захапал с човката си... лъскав кен кока-кола, и невъзмутимо го надигаше с единия си крак, докато го изпи...", разказа специално за Impressio Марио Марков.

Еми МАРИЯНСКА