Когато ни напуснат любими хора, остават историите, които са ни разказали. Като си ги спомняме, все едно те отново се завръщат, все едно чуваме отново гласовете им.

В още по-голяма степен това важи за любимите актьори, които са се превърнали в част от духа на народа, които всички смятаме за част от семействата си, защото са влизали през телевизора в домовете ни десетилетия наред.

Предлагаме ви да се потопите в 3 истории от живота на Стояна, и така да я почетем сега, като поема светлия си път към любимата си приятелка Невена Коканова и към своя Нейчо, когото до последен дъх не можа да забрави.

 I

Баща ми не искаше да ставам артистка

Когато се явих първия път на изпит в театралната академия, директор беше Владимир Полянов, баща ми му пише едно писмо, което се пази още, само в моите ръце не го дават, да не го скъсам! Пък аз нямам такива намерения. Напротив! Това писмо ми е много мило, защото то е един вопъл на един баща, който много обича детето си и иска да го спаси! Той ме познаваше колко съм чувствителна и знаеше, че няма да се боря с нечестни средства. Казваше: "Разбери, нямаш характер за тази работа! Трябва да можеш да правиш компромиси! Трябва да бъдеш №1 като актриса, иначе няма смисъл!"

Много често след това съм се сещала за неговите думи. И много пъти съм съжалявала, че се захванах с театър, че и до ден-днешен.

Дори се чудя как съм стигнала и дотук, без да правя компромиси. И се гордея с това! Какво съм постигнала - не знам. Публиката знае, хората знаят. Аз самата винаги се подценявам, това го има в характера ми.

Стоянка Мутафова (вдясно) като ученичка (Снимка: Личен архив)

Хората мислят, че при мен всичко е било много розово, но това в никакъв случай не е вярно. Аз съм премного чувствителна и премного прозорлива. Много добре знам кой какво работи срещу мен, имам много силна интуиция. Докато други казват: "Аз съм много талантлива, много съм хубава!" - такова нещо аз не мога да кажа! Първо, то за хубост не може да се говори при мене, де! Красавица не съм била, но не съм била и някой урод, който да не може да се покаже на сцената! Много съм самокритична, даже това ми е пречело.

II

Великият Марк Захаров ми се поклони до земята

Говорят, че режисьорът Методи Андонов ме е направил артистка. Как ще ме направи артистка Методи Андонов, бе?! Ако не съм артистка, никой не може да ме направи артистка! Не, не е така!

Наистана, като дойде Мето в театъра, с него много се усетихме. Той мислеше като мен и аз мислех като него. Някаква много силна връзка се получи между нас двамата. С него и като характер много си приличахме - еднакво чувствителни, еднакво нервни, еднакво отчайващи се лесно и после еднакво идващи на себе си. Жена му Цветана Гълъбова дори малко го ревнуваше за нашата хубава творческа връзка.

Един път ги бях поканила на обед с Методи. Бях направила пуйка. Аз много рядко готвя, не мога хубаво да готвя, но Лора Керанова ме беше научила да готвя пуйка, тя много хубаво готвеше. Бях я направила точно, както ми каза Лора, и пуйката стана чудесна. На Методи много му се услади и каза на Цеца: "Виждаш ли, ма, виждаш ли - жената е хем каква артистка, хем каква пуйка е сготвила!"

В Сатирата вървеше пиесата "Михал Мишкоед" с режисьор Методи Андонов. Когато завесата падна, една тежест ме удари по главата и аз паднах! Методи веднага се спусна към мен: "Стояно, какво става, жива ли си, Боже, ти ми направи пиесата! Стояно!"

В "Баня" (1956)

Тръгнахме за Съветския съюз да играем "Ревизор", отново режисьор беше Методи. Играех главната женска роля - Ана Андреевна. Бях притеснена до смърт! Във влака си викам: "Боже, какво да направя, крак ли да счупя, какво да направя да не изляза в тази роля! На краставичар краставици ще продавам с тази моя недонаправена роля! Като стигнахме в Москва, преди първото представление, цяла нощ не спах и премислях грешките си. На другия ден като се вдигна завесата - с нас с Невена Коканова започваше, тя играеше дъщеря ми - аз плюх на всичко и си казах: "Ще правя това, което смятам, че е хубаво! И наистина - усетих, че хванах бика за рогата! Като свърши представлението - успех голям!

В постановката "Дървеница" (1959)

На другия ден вестниците отбелязаха на първо място Нейчо Попов, който направи нестандартен градоначалник, не го направи банален и тривиален, както го играеха, а на второ място поставиха мен, в ролята на Ана Андреевна! Като голямо постижение! Голям шум се вдигна около моята роля! Един ден там срещам някакъв млад човек, поздрави ме и попита: "Вие играхте Ана Андреевна?" Казвам: "Да". Той ми хвана ръката и се поклони до земята: "Аз съм Марк Захаров!" /един от най-големите руски режисьори - б. а./ Като чух кой е, щях да падна! Разтреперах се цялата! И до ден - днешен, когато не вярвам в себе си, се сещам за такива мигове! Те ме крепят, те ми дават сила да живея! Когато ме е оценил голям професионалист, тогава вярвам в себе си! А това, че някой ме потупал по рамото по улиците, че много добре съм направила някаква смехория - това не може да ме топли мене, в никакъв случай!

III

Останах вдовица на 52

Останах вдовица на 52 години... И сложих кръст на сърцето си. Никой не вярваше, че моят живот ще продължи така. Но човек се познава, когато дойде някакъв голям момент в живота му - тогава го виждаш какъв е.

Когато Нейчо си отиде се затворих вкъщи 3 месеца. Аз в моята стая, дъщеря ми - в нейната, на другия край на апартамента, не се виждахме. Не исках никого да виждам! Имахме едно коте - Любчо, той спеше нощно време в краката на Нейчо, а кучето - Фльонгата, спеше в моите крака. Не ги поглеждах, все едно не съществуват...

Стоянка Мутафова и Нейчо Попов в "Баня" на сцената на Сатиричния театър (1956)

И знаете ли кое ме накара да погледна, че има свят? - Кучето. В един миг забелязах, че едни очи ме питат: "Защо... защо? Докога няма да ме виждаш?". Фльонгата ме гледаше с един много тъжни, много питащи очи... Аз се стреснах, погалих я и й казах: "Няма, няма, аз те обичам, аз те обичам, обичам те, разбира се, то се знае, че те обичам, спокойно, спокойно, спокойно...". Тогава отидох и при Муки. Отворих вратата й и викам: "Муки, и аз, мамо, по същия начин преживявам нещата, не исках никого да виждам...". По един и същ начин преживяхме този ужас, защото много го обичахме, и ние двамата много се обичахме с него. Рядко има такива бракове, в които обич и любов да вървят заедно.

След като се върнах в театъра едва-едва си държах главата над водата. Недоброжелателни колеги не ми даваха да дишам. Но тогава в театъра дойде режисьорът Младен Киселов. Този човек ми върна работата, живота. А пък никога не съм била близка с него! Никога! Той така високо ме оцени! Казваше: "Ти не си знаеш цената, мойто момиче! Ти имаш такава вътрешна сила, но не я знаеш!" А аз си я знаех, но я пазех за себе си, защото знаех, че никой няма да ми повярва! Бяха ме приели като комедийна актриса и за драматична роля не можеше и да се помисли! Младен ми каза: "Ти трябва да изиграеш една майка Кураж и знаеш ли как ще я изиграеш?!" Викам: "Не думай, бе, Младене, не ме ли надценяваш?!" А той: "Не, не те надценявам!"

Като "Госпожа стихийно бедствие" (Снимка: BulFoto)

Никога не съм била самовлюбена. По принцип добрите артисти не са дребни чиновници. Могат и да провалят някоя роля, могат да ги унищожат с най-малкото - дори само с един поглед. Това са талантливите артисти... Средните - те са добре! Те са уверени в себе си, добре работят, здраво, не се провалят!

Големият артист може да си позволи дори да се провали и пак ще бъде голям...

Валерия КАЛЧЕВА