Ако беше жив, на 9 септември големият български писател и драматург Станислав Стратиев щеше да навърши 76 години.

Белетрист, хуморист, сатирик, драматург, киносценарист - Станислав Стратиев рано напусна този свят, но винаги ще ни държи будни и ще ни провокира с перото си.

Остави ни книгите "Самотните вятърни мелници", "Пътешествие без куфар", "Живот в небето", "Упражнения по другост", пиесите "Римска баня", "Сако от велур", "Рейс", "Мамут" , "Не падай духом", култовите си сценарии за филмите "Кратко слънце", "Оркестър без име", "Посетени от Господ" , "Врабците през октомври". Остави ни и "Българският модел", и "Българската участ".

Като поклон пред паметта на писателя след неговата 76-годишнина от рождението и 17 години от кончината му на 20 септември 2000 г., ви предлагаме един от неговите разкази.

Той е публикуван в сборника с хумористични разкази на български писатели "От Алеко до Алек" на издателство "Книгомания":

 Добри новини от Балканите

Станислав Стратиев

...В общественото мнение не съществува никакво доверие в демократическия ред, хората имат в съзнанието си картина на пълен хаос - от пощите до валутния пазар. Много бързо угасна желанието за промени, то беше по-скоро настроение, отколкото твърдо убеждение. Отчаянието и безверието пораждат копнеж по твърдата ръка. Икономическата пустиня в тези страни разруши всяка идея за бъдещето, дори идеята за самото общество. Вече пета година никой не говори за идеята, по която то трябва да се строи. В състоянието на регрес избиват желания по патриархалното и могат да се очакват авторитарни тенденции...

Красивият баритон на оратора плуваше над позлатените кресла на двореца Шонбрун, стигаше до масивните кристални полилеи, отиваше до махагоновия таван и продължаваше да се лее - внушителен и вдъхващ доверие - над главите на участниците в конференцията.

Беше есен във Виена, жълти листа бяха нападали в градините пред дворците на Франц Йозеф и Мария Терезия, спокойни гълъби кацаха по бронзовите чешмички и пиеха вода, вдигайки изящно човки... Блестящите карети с едри бели коне чакаха достолепно туристите в прозрачния въздух, отнякъде звучеше виолончело...

***

В същата есен в крайморското градче, заобиколено от лозя, солници и слънчогледи, край Черно море, на Балканите, Марин пилеше ябълковидния болт и си мислеше, че тая работа няма да стане. Беше го пилил пет пъти вече, не остана почти нищо за пилене.

- Т рябва да се приспособи нещо... - мислеше си той. - Ябълковидно...

Есенните ниви чакаха, двайсетгодишният трактор трябваше да оре по някакъв начин, все едно какъв. Де що имаше свестен трактор, се раз- граби отдавна, продаде, разглоби, открадна, изчезна, стопи се във въздуха и във времето. Този, колкото и да го ремонтира, я тръгне, я не...

- Какво време дойде - мислеше си Марин, - да събираме трактори от "Вторични суровини"...

Той погледна скептично към менгемето - от многото пилене ябълковидният болт се беше превърнал в крушовиден.

Когато демокрацията дойде, Марин не я прегърна с две ръце. Ръцете му бяха заети, пилеше. Животът го беше щавил и така, и иначе, беше го подмятал насам-натам като перце, така че Марин не прегръщаше с две ръце даже жена си.

Векове живееше неговият род на това място, пресичано, опожарявано и оплячкосвано от който мине, и го водеше извечният български инстинкт, че каквото и да се случи, свестният човек все е зян. Затова сега, изпълнен с този умерен консерватизъм, Марин пилеше крушовидния вече болт и пресмяташе какво може да пригоди, за да закара трактора до нивите. А там вече ще се оре дори ако трябва да го бута.

***

Докато Марин пилеше ябълковидния болт, групата, заседнала в кабинета на директора на местния "Винпром" на другия край на градчето, беше споходена от идея.

Като всички гениални идеи, и тази беше проста.Тъй като навън е тиквеножълта есен и лозята са отдавна обрани и е време да се налива младото вино, прави се следното.

Цистерните, където отлежава виното, се наливат две трети с вино, а останалата част - с вода. Населението и без това ходи пияно като морков и се стреля под път и над път, няколко градуса по-долу няма да му дойдат зле. Най-важното - ще се дадат по-малко жертви. Както е тръгнало, този народ ще се изтреби.

Идеята се хареса на всички най-вече с хуманизма си, те я прехвърлиха един-два пъти в главите си и след това я приведоха в изпълнение.

Слязоха на двора, завъртяха крановете, заработиха системите, огромните петдесеттонни цистерни започнаха да се пълнят с вино... Групата отиде горе, разположи се отново в кабинета, изпуши по няколко цигари, после отиде на обяд...

Отвън на двора магарета стоически гледаха прахоляка и се припичаха на прежурящото слънце на циганското лято.

***

Когато Марин се върна от обяд, беше ходил до дома си, жена му закла сутринта пиле, трактора го нямаше.

Марин помисли, че е някакъв майтап, захили се и се огледа, за да види къде са го скрили... След това постепенно осъзна, че няма майтап, работилницата пустееше, търкаляха се оси, стоманени колела, седалки, какво ли не, но тракторът се беше изпарил.

Той запали цигара, поседя, после забеляза следи от каруца в прахта и тръгна след тях...

***

Във "Винпром"-а огромните цистерни вече се бяха изпълнили две трети с вино. Групата включи директно крана на градския водопровод, нареди на пазача след четири часа да спре крана и отпраши към Слънчев бряг, за да отпразнува хуманитарната акция.

Колата летеше по пътя, вдигайки полегналите гъски, сподвижниците бяха в прекрасно настроение, някой запя, другите се включваха един по един...

Пеещите дори не подозираха за съществуването на закона за скачените съдове, да не говорим за този на Бойл-Мариот. Бяха пели по манифестациите "Напред, науката е слънце!", но очевидно не вярваха искрено в това.

Законът обаче действаше, според него виното се засмука обратно и тръгна по градския водопровод...

Колата наближи Слънчев бряг, сви, прекоси централната алея, премина покрай "Глобус", покрай опустелите пясъчни дюни, покрай тополите и празните хотели и спря пред бар "Амбасадор".

Групата се изсипа от колата, нахлу в бара и поръча за начало три бутилки "Джони Уокър" и един котел лед...

***

През това време в прашния двор на "Винпром"-а с индианска стъпка навлязоха група цигани и без да се оглеждат, удариха пазача с дъска по главата, взеха му пушката, часовника с благодарствен надпис и седем лева. Друго нямаше. Чак след това се огледаха, но от магаретата нямаше и следа, дългоухите бяха изчезнали своевременно, преди да се превърнат в колбаси. Циганите си взеха дъската и си тръгнаха. Един от тях премисли, върна се, взе каскета на лежащия в прахта пазач и бързо настигна останалите...

***

Докато пазачът лежеше безпаметен в прахта, шефовете от "Винпром" излязоха от бар "Амбасадор" в Слънчев бряг развеселени до крайна степен. Морето мълчеше през пясъчните дюни. Те се набутаха в колата и тя потегли с рев, който накара стоящия на прага оберкелнер да поклати скептично глава.

Оберкелнерът излезе прав, групата на връщане катастрофира тежко, защото не може да се кара по несъществуваща лента на шосето. Откъдето се опитаха да минат шефовете.

Те бяха събрани, гипсирани и положени в болницата, без да знаят нито кои са, нито откъде идват, и какво е станало с тях. В съседната стая лежеше безпаметен пазачът, дъската се оказа дъбова и фрактурата беше тежка...

***

А в къщата на Марин, който се прибра отчаян, без да намери трактора, потече вино.

Той пусна чешмата, за да се измие, и не повярва на очите си. От чешмата течеше младо искрящо вино.

Не беше за вярване.

При социализма много го бяха лъгали, че от чешмите ще потече мед и масло, но така и не потече.

А сега без предупреждение, без да обещават, тече вино. Все пак Марин взе чаша и предпазливо опита течността.

Няма лъжа, няма измама, каберне совиньон, младо, от тази реколта, невръстни дяволчета играят в него...

Марин повика семейството и всички започнаха да пълнят шишета, тенджери, бидони и каквото друго намерят.

Виното продължи да тече дори от душа. Колкото и да беше скептичен, оттук нататък Марин твърдо беше спечелен за демокрацията.

Кварталът ходеше денонощно пиян и не можеше да се нарадва на придобивката, да не говорим, че стана крепост на либералната идея. Процесът на демократизацията поне тука беше вече необратим.

Докато се изпразнят десетте петдесеттонни цистерни, населението вече така здраво прегърна новото, че каквато и да е мисъл за връщане на комунизма беше просто смешна.

***

Във Виена, в замъка Шонбрун, където конференцията по проблемите на страните от Централна и Източна Европа продължаваше, председателстващият поредното заседание получи телеграма.

Той я погледна, прекъсна учтиво поредния оратор и се изправи пред микрофоните:

- Господа, добри новини от Балканите... Населението здраво е прегърнало новото...

Залата, потънала в брокат и позлата, заръкопляска. Звукът заплува над кристалните полилеи...

Станислав Стратиев

Станислав Стратиев (псевд. на Станко Стратиев Миладинов) е роден на 09.09.1941 г. в София. Завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" (1968). Работи в завод "Васил Коларов" (1962), а по-късно е редактор във в. "Народна младеж" (1964-1968) и в. "Стършел" (1968-1976).

От 1976 е драматург на Държавния сатиричен театър в София. Белетрист, хуморист, сатирик, драматург, киносценарист, авторът изявява различни страни от своя талант.

По-известни негови книги са: "Самотните вятърни мелници" (1969), "Дива патица между дърветата" (1972), "Пейзаж с куче" (1977), "Подробности от пейзажа" (1978), "Българският модел" (1991), "Упражнения по другост" (1992), "Вавилонска хроника" (2000), пиесите "Римска баня" (1977), "Сако от велур" (1979), "Рейс" (1982), "Максималистът" (1984) и др. По негов сценарий са заснети филмите "Кратко слънце" (1978), "Оркестър без име" (1979), "Равновесие" (1981) и др.

Умира на 20.09.2000 г. във Виена.

Негови книги и пиеси са превеждани на руски, английски, френски, немски, полски, чешки, словашки, сръбски, румънски, унгарски, турски, гръцки, италиански, испански, финландски, шведски, хинди, арабски, китайски, монголски.

Пиесите му са играни във всички театри в България. Поставяни са в СССР, Франция, Германия, Италия, САЩ, Унгария, Полша, Финландия, Швеция, Сирия, Гърция, Индия, Югославия, Китай, Куба, Мексико.