Елин Рахнев - Поет на месец януари в Столична библиотека

На 23 януари от 18.30 ч. в Литературния клуб на библиотеката е срещата с един от съвременните български поети с най-многобройни и верни читатели и почитатели, съобщават организаторите, цитирани от БТА.

Те отбелязват, че от стихосбирката на поета "Зелда", излязла в края на 2017 г., вече са разпродадени няколко тиража. На представянето му под наслов "Елин Рахнев и приятели" ще има поетически изненади, както и книги на автора.

Елин Рахнев е роден на 3 юли 1968 г. в София. Завършил е Специална педагогика в "Св. Климент Охридски", а по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян.

Работил е като журналист във в. "Денят" и "Континент". Четири години е издател и главен редактор на "Витамин Б" - списание за литература и поезия. В периода 2000 - 2003 г. е драматург на Народния театър "Иван Вазов", където създава "Театър на последния етаж". От 2006 г. до 2009 г. е драматург на Сатиричния театър "Алеко Константинов".

Основател и сценарист е на тв предаванията "Кръгове" по БНТ, "Невалидно" по bTV, "Арт трафик" по PRO.BG. Автор в "Суматоха" и "Панорама". Водил е редовни рубрики във в. "7 дни спорт", сп. "Тема" и "Его". От 2012 г. има авторска рубрика във в. "168 часа".

Автор е на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела", "Зелда" и на пиесите "Боб", "Флобер", "Прозорецът на Йонеско", "Кукувицата", "Фенове", "Маршрутка", "Тест", "Любов" и "Свалячи". Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика.

През 1992 г. с дебютната си стихосбирка "Съществувам" печели първа награда на конкурса за поезия "Веселин Ханчев", а през 1999 г. за стихосбирката "Октомври" печели наградата "Иван Николов". Има две награди "Икар" за драматургия - за пиесите "Боб" (1999) и "Фенове" (2003). През 2011 г. печели и "Аскеер" за пиесата "Тест".

"Зелда" е есенна книга. Топла и мека. Книга за чупливите и мълчаливците, за неспособните да се справят със света.

Откъс от "Зелда": 

Напълно фалирах от романтичност. И все повече съм далеч
от всеки и от всичко. Вероятно така е трябвало. Това е
някаква вътрешна, естествена реакция на клетките ми. Това
е процес, до който съм достигнал. Това е многоцветната ми
жал по тебе, зелда. И още хиляди неща, които трябваше да
споделя с приятели, с човечеството. Но не ми достигна взор.
Не ми достигнаха симфонии.

Така и не разбрах защо съм тук. Защо съм мляко пил от
прелетни луни. Защо сред гарванова мъх заченах плахите си
рими. Отдавна чужд на тоз пейзаж, отдавна невъзможен.
Напукал се в съмнения и фобии. Все по-клиничен в своята тъга.
Все по-величествен сред нея. Поезийо, ти майко моя мила.
Ще ме спасиш ли. Ще ме родиш ли ти отново.Да суча пак от
пойната ти легендарна гръд.

Нямам никакво обяснение защо се случи това с мен. Нямам
никакво принципно обяснение изобщо за света. Затова мълча.
Само искам да изплюя сърцето си далеч от общественици и
философи. От възгледи и доктрини. Искам да го загася сред
абажура от сълзите ти, зелда. Да го оставя в коридорите на
уфици. Това ще бъде моят бунт към всички, които разбират
живота. Или поне си мислят, че е така.

Все повече боли. И е студено. Разпадам се и знам, че няма
връщане. Това няма нищо общо с поезията, с недоносените
есенни листа, които съм възпявал. Това е тотална,
радикална, политематична невъзможност да си тук. Пълно
несъответствие със всички съответствия. Това е контракция
на душата. Това е ято от недопети птици затворени в
бутилка. Това е джимитоморисън, издаден от пайнер.

Все по-обемна става тъгата ми. Все повече безпризорно се
разлиства навсякъде в организма ми. И това не е поза. Това не
е някакво аристократично стенание. Това си е тъга.Това е
цялата ? прелест и перверзия, събрана в мен. Това е цялата ми
невъзможност да започна да се харесвам. Да стана един много
радостен чичко на тридневна екскурзияв чужбина. Да обложа с
данък акапелата на сълзите си.

Поезийо, ти майко моя мила. Спаси ме. Не ме предавай. По
лорка и по уитман бях ти верен. Пресъхват вените. Метален
зной нахлува в черепа. Но може би така е трябвало. Във
карантията на залези да къпя мръкналото тяло. И пикоча
на месечини да пръскам във страдални рими. Това е най-
нормалното и естествено нещо за мен. Това е абсолютно
всичко, което един елин ще остави след себе си.