"Беше съвсем случайно, но когато научих, че кладенците в Кувейт са запалени, бях във Венецуела, за да документирам огромната петролна индустрия на държавата. Новините за тази катастрофа събудиха предпазливостта на Венецуела и, от мерки за сигурност, страната ограничи достъпа на всички чужденци до своите петролни находища , а аз съответно бях помолен да напусна добивния район до Маракайбо. По това време, на цял свят беше известно, че голяма международна военна коалиция, водена от САЩ, се готви да изтласка силите на Ирак извън границите на Кувейт. Успехът на тази операция даде началото на период на нестабилност в Близкия Изток, който продължава и до днес.

Когато в средата на февруари 1991 г. коалицията нахлу в страната , слагайки край на мечтите на Саддам Хюсеин за експанзия за няма и две седмици, осъзнах, че основният проблем ще се пренесе в петролните плантации на Кувейт, където над 600 кладенеца горяха, а много други бяха сериозно повредени. Обадих се на Кати Райън, главният фото редактор на списание Ню Йорк Таймс, и й предложих да й изпратя материали за тяхното издание. Тя прие с охота и започнахме да подготвяме проекта.

Петролът беляза, както началото, така и краят на иракската инвазия. Багдад се опитваше да убеди всички, че исторически има наследствени права върху територията на Кувейт, но онова, което най-много ядосваше Саддам Хюсеин, се базираше на мнението му, че свръхпродукцията на петрол от страна на Кувейт понижаваше цената на петрола в световен мащаб. Освен това, той също смяташе, че в плантацията Румайла, която се простираше и от двете страни на границата между двете държави, Кувейт използва технология за сондиране, която черпи и от петролните ресурси на Ирак. Анексирайки Кувейт, Ирак можеше не само да увеличи петролните си запаси, но също и съществено да засили влиянието си върху пазара. За Хюсеин това щеше да бъде и добър повод да удари отдавна мечтаният силен шамар на низвергнатото кралско семейство на Кувейт.

Плановете му, обаче, скоро се промениха, когато се разбра, че армията му започна да търпи доста чести поражения от значително по-силната международна коалиция и нейната операция "Пустинна буря". В началото на 1991 г. иракските войници започнаха да подпалват кувейтските кладенци - ход, който осигуряваше на Саддам Хюсеин постигането на поне една от неговите цели, а именно - повишаване на цената на петрола. Иракският диктатор виждаше в този саботаж изгода и в стратегическо отношение. Черният пушек от горящия петрол би могъл (както и стана в последствие) да ограничи видимостта на въздушните сили на коалицията и по този начин да осигури поне минмала защита за неговите сухопътни войски. Освен това, той заповяда на войниците си да изкопаят дълги траншеи и да ги напълнят с петрол, който после да запалят, за да затруднят настъплението на танковете на врага. Въпреки това, иракската окупация в Кувейт намери своя край на 28-и февруари, оставяйки след себе си пламтящите петролни кладенци.

Не след дълго различни инженери и други специалисти от Северна Америка и Европа започнаха, с риск за живота си, да потушават бушуващите пламъци и да се опитват да запушат нефтените фонтани. Преди да отпътувам за Кувейт, реших да изчакам няколко седмици, за да могат екипите, за които стана дума току-що, да се съберат на място и да започнат своята работа. За целта бяха наети над десет различни компании, като за довършителните работи бяха повикани и още няколко американски и канадски екипи. Помагаха им и много чужденци - шофьори с много кураж и други общи работници от Източна Африка. Значимостта на тяхната работа не може да се изрази с думи - има-няма 300 души бяха натоварени с непосилната задача да се справят със стихията и да спрат замърсяването на въздуха и земята на цяла една държава. Те трябваше да дадат шанс на петролната индустрия на Кувейт бързо да стъпи на крака и да спасят икономиката на страната. На плещите им лежеше и друга отговорност - да стабилизират световния петролен пазар.

И въпреки всичко, движейки се като призраци в мъглата, целите окъпани в петрол в продължение на часове, тези хора, намиращи се в постоянна опасност за живота, мислеха само за едно - за работата си. Налагаше им се да използват всичките си умения, да импровизират, бяха дисциплинирани и съпричастни, а телата и психиката им бяха подложени на непрестанни изпитания. Без тях, мащабите и цената, която човечеството щеше да плати за това бедствие, щяха да бъдат безмерни. В началото на април вече бях достигнал саудитската граница на Кувейт и нетърпеливо чаках да получа разрешение да продължа по пътя си. Наех си превозно средство и навлязох в кувейтската територия - през гъсти облаци от черен дим."

"Кувейт: горящата пустиня', фотоалбумът на Себастиао Салгадо, излезе на пазара на 23-и ноември 2016 г. от издателство Taschen. Ето какво казва и самият фотограф за това издание:

"Публикувам тази книга 25 години след драматичните събития, които са показани в нея, защото, когато разгледах всички снимки, които бях направил в Кувейт, осъзнах, че много от тях така и не бяха публикувани. Но по-важното е, че тези фотографии имат непреходна стойност: да, заснех ги през 1991-ва, но със същия успех те можеха да бъдат заснети днес или през утрешния ден, когато отново ни сполети подобно бедствие. В личен план за мен това е едно пътешествие в миналото. Разглеждайки ги, преживях всичко това отново и бях не по-малко разтърсен, отлкото бях и преди четвърт век, когато заснех тези сцени. Никога преди това не бях ставал свидетел на предизвикано от хората бедствие с такива чудовищни мащаби."

Източник: vice.com