Всички знаят, че Антонио Вивалди е автор на невероятния цикъл концерти за цигулка "Годишните времена", но малцина са онези, на които е известно, че той прекарва голяма част от живота си като преподавател в сиропиталище и буквално преобръща съдбата на много изоставени деца.

Антонио Вивалди е роден на 4 март 1678 г. във Венеция. Ражда се слабоват и през целия си живот страда от астма. От страх за живота му, майка му дава обет пред Бог, че синът й ще стане свещеник. Бащата на малкия Антонио е бръснар, но си изкарва хляба и като цигулар. Именно той дава първите уроци на сина си, и двамата често обикалят града, за да свирят в домове на богаташи и по улиците на Венеция. Едва 13-годишен Вивалди написва първата си музикална творба. Талантът му е очебиен, но обетът, даден при раждането му, трябва да се спази. 15-годишен отива да учи за свещеник, на 25 е ръкоположен. Заради червения цвят на косата му, почват да му викат "Рижия абат". Лошото му здраве става причина да го освободят от църковните ритуали. Започва работа като майстор-цигулар във венецианския дом за сираци "Оспедале дела Пиета", който дава подслон и образование на деца-сираци,или изоставени от родителите си.

Вивалди твори в продължение на 30 години сред тези деца, и им преподава музика. В сиропиталището създава най-значимите си произведения и обучава сирачетата да свирят на инструменти. За голяма част от възптаниците си се превръща в кумир. За сметка на това ръководството на приюта не гледа с добро око на близките отношения на учителя с децата. Случва се така, че една година съветът към приюта не гласува положително за Вивалди и го остава без тази работа за период от година, след което вероятно осъзнават липсата му, защото отново го връщат. През 1716 г. дори е повишен в длъжност - става музикален директор на институцията, към която имало оркестър и девически хор.

Цената на връщането му в "Оспедале дела Пиета" обаче е висока - искат от него да пише по два концерта на месец и да репетира с оркестъра. В годината, в която е освободен от работа - 1711-а, Вивалди написва творба, посветена на тосканския херцог Фердинандо Медичи, меценат на Скарлати и Хендел, но не успява да се сдобие с благоволението му и да бъде финансиран от него. Във Венеция по онова време има няколко оперни театри и Вивалди чудесно разбира, че онова, което трябва да напише, е опера. Пристъпва към това начинание доста плахо. Първо става импресарио на един от театрите. Първата му опера - "Оrlando finto pazzo" не постига успех. Вторият му опит е спрян със скандал от цензурата, защото в либретото на "Arsilda regina di Ponto" се появява героиня... лесбийка. Въпреки неуспехите на първите си опери, Вивалди е ценен като композитор и цигулар. Предлагат му да стане капелмайстор в двора на принц Филип фон Хесен-Дармщат, губернатор на Мантуа. През 1722 г. получава покана от папа Бенедикт XIII да свири за него в Рим. Вивалди вече е създал и други опери, но още няма желаното признание в този жанр. През 1725 г. се връща във Венеция и за една година поставя 4 опери. Именно в този период създава и прочутите концерти за цигулка "Годишните времена".

През 1716 г. поставя операта "Постоянството триумфира над любовта и омразата", която има успех и е поканен да я постави и в Европа. Заглавието на това оперно произведение звучи доста иносказателно спрямо трудностите на самия Вивалди като композитор. Модерният му оперен стил му създава врагове и критикари. Някои от тях са буквално безжалостни към него. Излиза дори памфлет, написан от негов колега, в който подигравките срещу Вивалди са подсилени с карикатура, в която е нарисуван като ангел със свещеническа шапка и цигулка в ръка - ясен знак за кого се отнася памфлетът.

Като свещеник, Вивалди има доста потаен личен живот, но е известно, че е изпитвал увлечение по младата певица Ана Джиро, която е негова ученичка. В писма до приятели Вивалди отрича между тях да е имало нещо повече от приятелство, но всички знаели, че Ана е негово протеже. В един период към края на криерата си композиторът е добре приет в домовете на много европейски благородници и кралски особи. Получава добри поръчки. Френският посланик във Венеция му поръчва кантата, като подарък за сватбата на Луи XV. Вивалди написва кантата и в чест на император Карл VI, след което е лично поканен от Н.В. в Триест. Императорът дава на Вивалди рицарска титла, златен медал и покана да му гостува във Виена.

Въпреки това животът на композитора завършва с финансови трудности. Композиторът е принуден да продаде много от ръкописите си за незначителни суми. Някои от тях, които са били смятани за изчезнали по време на Наполеоновите войни, са открити чак през 1926 г. Когато Карл VI оказва на Вивалди такава висока чест, композиторът много се надява императорът да го покани на поста композитор при двора си. С тази цел предприема пътуване до Виена, но надеждите му удрят на камък - скоро след пристигането му Карл VI умира. Останал без протекции и доходи, Вивалди изпада в крайна бедност и през 1741 г. умира в къщата на своя приятелка, вдовица. Погребан е в прост гроб в парцел на обществена болница. По-късно тленните му останки са преместени на територията на Виенския технически университет.

В края на живота си пише писмо, в което с чувство за самоирония казва, че животът му се завръща там, откъдето е тръгнал, че се чувства като "един сирак на Бог". Оценява като най-голямо свое постижение не творчеството си, а това че е вдъхнал самочувствие на много изоставени деца и сираци да потеглят в живота. Бил ли е огорчен? - По-скоро, не. Всъщност, цикълът "Годишните времена" е чудесен израз на мъдростта му, защото самата идея е едно иносказание за "сезоните" и в човешкия живот, които за разлика от природния цикъл, никога не се повтарят и шансът да изразиш себе си ти е даден само веднъж - в реалния ти живот. Доста напредничаво мислене за един свещеник, живял на границата между 17-и и 18-и век.

Еми МАРИЯНСКА