Представяме Ви Никита Владимирович Висоцки в интервю за БТА:

- Това не е първото Ви посещение у нас. Как се чувствате, когато идвате в България? Какво е усещането за Висоцки тук?
- За пръв път посетих България през 1981 година, непосредствено след кончината на баща ми. Тогава бях все още спортист и дойдох с отбора. След това отново дойдох през 2001 година. Посещението ми сега във Вашата прекрасна и винаги слънчева страна отново ме зарадва. Да ,това не ми е първата визита в България, но всеки път, идвайки тук аз усещам все повече и повече присъствието на Владимир Висоцки. Баща ми винаги е бил тачен и обичан в България. И както вече веднъж казах, ще се повторя: Владимир Висоцки не е забравен, въпреки че времето отнася много неща. От всичките пътувания зад граница на баща ми в онези соцвремена, визитата му в България, която е била през септември 1975 година, е била най-добре и подробно описана. В България се отнасят уникално към творчеството и личността на Владимир Висоцки. И за това говорят много факти още от време оно и до ден днешен. Висоцки също много е обичал България, искал да се върне отново, нещо го е привличало тук. Това привличане се е предало и на мен, винаги с радост идвам тук.

- Целта на тази Ваша визита сега?
- Поканен съм като специален гост на творческата паметна вечер за 80-годишнината от рождението на знаменития бард в Руския културно-информационен център в София. Събитието е съвместна руско-българска инициатива. Паметната вечер е организирана в партньорство с културния център-музей "Домът на Висоцки на "Таганка" и представителството на "Россотрудничество" в България. Вечерта в памет на руския актьор, поет, певец и композитор Владимир Висоцки, бе озаглавена "Сред приятели". Музикално-поетичният спектакъл се състоя на 6 октомври с мое участие - рецитирах стихове на баща си, а български музиканти и певци изпълняваха неговите песни. Изумителна, незабравима вечер, която много ме трогна.

- С какво най-много Ви трогна концерта, посветен на Владимир Висоцки?
- Най-много ме докосна с това, че сред изпълнителите имаше доста момичета, които свиреха на китара и пееха песните на баща ми, а най-вече ме удиви факта, че са много млади - 18 годишни. Това потвърждава моята теза, че Висоцки ще живее. Той е жив и ще живее в новото поколение. Изключително приятно изненадан останах и от факта, че прозвучаха три песни на Висоцки на български език в изпълнение на младо момиче. В програмата прозвучаха стихове и песни на барда, в изпълнение на Анри Дончев, Евгения Бенова, Анна Верховска, Валентина Шчебетовска, Наталия Ерменкова и други все млади изпълнители. Няколко поколения българи се прекланят пред творчеството на Владимир Висоцки и слушат безсмъртните му песни. На концерта дойдоха много хора от различни възрасти, които обичат баща ми - три поколения препълниха залата в РКИЦ.

-  Никита Владимирович, как живеете в сянката на Вашия баща?
- Много хубав въпрос! Да, не отричам, че съм в сянката на баща си. Но това не ме травмира ни най-малко душевно. Свикнал съм и живея с това абсолютно нормално. От една страна, понякога ми е обидно, но в онези времена тази сянка не ми е натежавала. По-късно разбрах, че сянката тежи. Понякога се чувствам потиснат, но погледнах на нещата от друга страна. Преди време дори ме съветваха да си сменя фамилията, че това ще ме съсипе. Откъде накъде трябва да се крия и да си сменям фамилията. Когато ми се роди син, за миг си помислих, какъв ужас би било, ако синът ми не носи моята фамилия. В крайна сметка това е моят живот, моята карма, моят път - сценичен и житейски, и аз трябва да го извървя достойно и с високо вдигната глава. Владимир Висоцки е моят роден баща и аз съм горд от този факт. Да, права сте напълно, в неговата сянка растях и се развивах по по-особен начин, но това е положението. Отново повтарям - това е моят живот. Усещам се и се осъзнавам като негов син, той е моят баща, това е нашето семейство. Отнасям се с огромно уважение и към рода на баща си и към този на майка ми. Дори в новата изложба, която ще се отвори тези дни в музея, ще бъде изложено родословното дърво на Висоцки, където хората ще имат възможността да видят всичките интересни хора в рода ни, благодарение на които на бял свят се е появил и той.

Още

Синът на Висоцки е специален гост на паметна вечер на барда в София

- Името на баща ви помагало ли ви е или ви е създавало спънки?
- Различно. Когато кандидатствах в актьорския институт сто момчета се бореха за едно място. При този наплив ме взеха. Тогава един от преподавателите ми каза директно, че дори да не се бях явил на изпита, те биха ме приели само по документи, защото съм синът на Володя. Така че името помага, но не винаги. Някои завиждат, на тях им пречи. И това е нормално. Аз обаче умея да дефинирам къде е границата между живота на баща ми и моят собствен индивидуален живот. Знам с точност къде в какво е моят талант, моят професионализъм. Вече съм на години и свикнах да живея с това. Баща ми стана известен в средата на 60-те, аз съм роден през 1964 г. и като дете аз растях с неговата слава. Тогава цялата страна знаеше кой е Владимир Висоцки.

-  В Русия като цяло тачат ли децата на известните, помагат ли им или определени хора искат да им стъпчат самочувствието, да ги забият в ъгъла?
-  И така, и така. Везните са по средата. Това е реалността, нещата от живота. Отношението към децата на известните е като навсякъде. Има радост и добронамереност, има и завист. Това е животът, ако в него преобладаваше доброто, щяхме по-добре да живеем като цяло. Всичко в този живот си има своите закони, всичко е в определено равновесие. Върху себе си съм усещал и двете влияния. Въпреки това аз успях. Станах това, което винаги съм искал да стана - актьор. И независимо от завистниците, успях да пробия и да стана не просто актьор, а много добър актьор. По пътя си съм срещал хора, които откровено са ми казвали в очите, че съм "сянката на бащата на Хамлет", други са ми казвали, че нямам право да упражнявам тази професия, трети пък са ми казвали, че играя определена роля по-добре от баща ми.

- Кога се насочихте към сцената?
- Като всички момчета на онова време служих в армията, където бяхме организирали театрален кръжок. Този армейски театър функционираше изключително добре, актьорите се конкурираха с професионалните. Имахме спектакли, на които беше невъзможно да се влезе, залите бяха препълнени. Имах роля в едно от споменатите представления "Седмият подвиг на Херакъл" . След този спектакъл ми тръгна прякора "сянката на бащата на Хамлет". Още тогава бях ориентиран вече към театралната сцена. След армията реших да кандидатствам актьорско майсторство.

- Какви са най-интересните ви спомени с баща ви?
- Истината е, че мразя спомените! Държа ги заключени вътре в мен и не ги пускам навън. Те си остават само и единствено за мен. Интересни са ми само на мен и затова си ги пазя за себе си, не ги споделям. Изработил съм маниер - да не си откривам спомените. За някои спомени бера срам, с други пък се гордея. Но това са си моите собствени спомени. Най-хубавият ми спомен за него е много личен. Искам да бъде само мой. В повечето спомени съзнанието ни се спира на нас самите, а на хората им се иска да чуят нещо за него. Между другото, познавам малко хора, които могат с добро да си спомнят за баща ми. На пръсти се броят, предвид, че от спомени за него можем планина да изградим. Съществува доста грозна и некоректна литература, но това касае не само Висоцки, а всички велики личности, всички, които бихме могли да назовем с думата - личност! По-лесно ми е да живея, когато спомените ми са заключени вътре в мен. И все пак, си го спомням на сцената. Имах късмет да видя последните му спектакли, да вляза с него в театъра.

-  Известни ли са ви приятелите на баща ви в България?
-  Да, дори се познавам с някои от тях. Познавам се лично с поета Любомир Левчев, който е превеждал и издавал стихотворенията на баща ми. Най-интересното е, че баща ми е видял своите напечатани стихове на български, което за него бе много важно тогава, тъй като на руски още не ги беше видял. Ако не ми изневерява паметта, Левчев преиздаде стихосбирките после. Аз се срещах с него няколко пъти и в България, и у нас, в Русия. Разбираемо е, че това е съвсем друго поколение, с което не съм толкова близък. Но едно знам, че Владимир Висоцки е имал страшно много почитатели в България, както и приятели, и ценители. През 1994 година в Руския Културно-информационен център е била показана изложба за Висоцки. Тогава тя е събрала много от неговите български приятели, които са го познавали и помнили. Сред имената, познаващи добре баща ми у вас, е известният журналист Любомир Коларов, който и сега присъства на концерта и разказа своите спомени за него през времената, когато е бил кореспондент в Москва. Любомир Коларов подари на музея и диск.

-  Какви са Вашите впечатления: къде творчеството на Владимир Висоцки се цени така, както у нас? Къде още се пеят песните му? В кои страни го обичат така, както тук?
-  Навсякъде, където има руска и съветска емиграция: в САЩ, в Германия, в Израел, в Чехия, във Франция. Но така, както се приема Висоцки в България, може би само в Сърбия е по същия начин. Той е посещавал Сърбия, там го помнят, възприемат и пеят. Дори в Полша, има няколко кинофестивала, посветени на Висоцки. В Източна Европа Висоцки не е забравен, той е разпознаваем и паметта е съхранена. Старая се делото да продължава и той да не бъде забравен. През последните години ръководя музея на Висоцки и съм длъжен да съхранявам паметта за него. Чета лекции, давам интервюта, участвам в тв предавания. Аз съм му син. Най-добре този, който иска да се докосне до него, е да го направи чрез творчеството му. Владимир Висоцки няма нужда от представяне, той се разкрива докрай в песните си.

- В какви отношения сте с Марина Влади?
- Знаете ли, Марина Влади направи много за съхраняване на паметта на Владимир Висоцки. Тя все пак е доста известна личност, нейните книги за него станаха много популярни. Тя има голям принос в популяризирането на творчеството на Висоцки във Франция. Направи дори спектакъл по нейната книга, където зрителите в залата са били предимно французи. Отнасям се към Марина Влади с уважение, тя все пак е изживяла с баща ми напрегнат творчески, ярък и интересен живот. За мен няма причини да не я уважавам. Не поддържаме, обаче, близки отношения.

- Как се отнасяте към това, че много хора използват името на Висоцки в политически цели - някои твърдят, че той е бил привърженик на СССР, други, че е бил противник?
-  Не заемам позиция в тези спорове. Не защото ме е страх, а това не ми влиза в работата. Аз си имам мое мнение по въпроса. И както той самият многократно е твърдял, че не е бил дисидент, не е искал да бяга. В последните години от живота му той искаше да отиде в Америка, за да работи и да се лекува, само за това. Ясно беше, че тази идея нямаше как да се сбъдне. И отново повтарям, той не е имал намерение да емигрира, а да поработи, да запише няколко плочи, и най-вече да се лекува. Така че, той не е бил антисъветски настроен, това му го приписват определени хора. Той просто си беше Висоцки и това е. Между другото, това, че е бил обичан от всички е мит. Доста хора не са го разбирали, не са го признавали и, съответно, не са го обичали. Тези противоречиви мнения съществуват до ден днешен. Ако видите споровете в интернет за него ще се хванете за главата!

- Коя от неговите песни ви е много лична и близка?
- Въпрос с изключителна трудност! Обожавам всичките му песни. Те са толкова индивидуални, различни и неповторими. Всяка една е отделен свят, отделна история, в която всеки един от нас намира себе си. Трудно е да се отдели една любима песен, практически е невъзможно. Но все пак ще ви споделя една лична история. С моя брат Аркадий като малки имахме една любима играчка - един плюшен жираф Жоро. Не помня кой ни го подари този жираф, но ни беше любима играчка. Всички знаят песента на Висоцки "Жирафът е голям, отгоре той вижда по-добре". За мен песента е просто за нашия с брат ми плюшен жираф Жоро, и това е! Този жираф е част от моя живот, както и песента за него. Когато съм развълнуван или влюбен, обичам да слушам песента му "Балада за любовта". Силата на произведенията на Висоцки се крие в това, че всеки намира нещо за себе си. Така че и аз, както стотици хиляди, съм негов поклонник.

- Често ли слушате неговите песни?
- Да, разбира се. Все пак съм и директор на музея и това ми е работата - да запознавам хората с творчеството му. Но най-често го слушам в колата. Песните на Висоцки не могат да се слушат на маса, нито по време на разговор. Те не могат да бъдат фон, изключено е. Неговите песни захващат изцяло, ставаме част от тях, участници в сюжета. Песните му помагат, зареждат хората с положителен заряд и дават неописуема енергия. Веднъж, през зимата, ми се случи в рамките на един ден да отида с колата до Санкт-Петербург и да се върна вечерта, беше доста уморително. Връщах се през нощта без да съм си отпочинал нито за миг в рамките на денонощие. През целия път слушах диска с песните на Висоцки. Когато вече клюмах зад волана, отворих прозорците докрай, а беше страшен студ, и започнах с пълен глас да пея неговите песни. Така успях и стигнах жив и здрав след денонощие пълно безсъние. Той ме докара до къщи.

-  В края на нашето интервю какво бихте искали да пожелаете?
-  Отбелязваме 80 години от рождението на Владимир Висоцки, когото все още четат, обичат, слушат, пеят, за когото спорят, за когото пишат. Все по-малко ще са хората, които биха могли да кажат знам, познавам Висоцки, помня го. Това е малко тревожно, какво ще стане в бъдеще? Ще помнят ли Висоцки, ще пеят ли неговите песни? Времето ще покаже. Искам да се помни, че Владимир Висоцки винаги е писал за най-главните и важни неща в живота. Талантът му е в това, че песните му са вечни, съдържанието им е актуално и до днес. Той живее в тези песни. Бих искал да се съхрани добрата памет за него. Да се знае, че той не е подправен, той е бил винаги истински, интересен и е жив! Ще пожелая на всички да отпразнуваме заедно и неговото столетие!

Интервю на Оля Ал-Ахмед, БТА