Касиел Ноа Ашер: Колкото въздухът не стига, толкова се съвкупляваш с вълшебството

Разговор с актрисата Касиел Ноа Ашер за "Нощта на покера" по мотиви от "Трамвай желание" на Тенеси Уилямс - спектакъл, който тя постави на сцената на театър "Азарян". Разговор за демоните на нейната героиня Бланш, лудостите на съвременния човек и театърът, който води до изгаряне. Следващите представления са на 13 и 31 март в театър Азарян.

- Касиел, имаш ранен личен и много силен емоционален сблъсък с "Трамвай желание", а освен това желанието да поставиш тази пиеса е отлежало 15 години. Как се събират заедно личната ти история като малка и тези 15 години, в които всичко се е променяло?
- Всички ме питат за представлението на баща ми и на майка ми, това митично "Трамвай желание" в Бургаския театър и прословутия мой припадък на премиерата. Бях на 4 години. Тогава, през 1975 г., мама играеше Бланш и си партнираше с великолепния Димитър Еленов, в ролята на Стенли. Когато в театъра разбрали, че Рут ще играе Бланш, млада актриса на 33 години, казали: " Абе не става... трябва по-зряла жена". Но мама в очите на баща ми - режисьорът на спектакъла - Красимир Спасов била някаква странна смесица от жена - клоун, очарователно лудичка, и изобщо много неконвекционална актриса. Вчера срещнах моя колежка, която е от Бургас и тя ми сподели, че тогава като ученичка е гледала това представление 26 пъти... Записвала си в дневник всеки един жест, поглед, интонация на актьорите в онова "Трамвай Желание".

И заради него решила да стане актриса...

Има една история, която не съм разказвала. Бургаската трупа идват да играят представлението в София. И на следващата сутрин мама се парализира... Това продължи три дни. Тя ми е казвала: "Лежах на съседното легло до баща ти и чувах как той разлиства вестника, а аз потъвам и не не мога да извикам за помощ, не излиза глас... като в някакъв кошмар наяве." Демонът на Бланш е много силен, тя е особен герой - между реалното и земното си е разперил крилата. За мен актрисата създадена за Бланш, трябва да изиграе също Раневская от "Вишнева градина" и Лейди Макбет. Тези три жени имат много общо в илюзията за съществуванието си. Те излъчват космическа енергия, живеят със скоростта на светлината... много интензивно се стремят към млечния път, но болките, скърбите, тъмата ги дърпа в дупката на безреалността.

Касиел Ноа Ашер (Снимка: Личен архив)

- Изпитваш ли страх от тази героиня?
- Да, но страхът е и много свързан с куража. Да бъдеш смел не означава да не се страхуваш, а да си организираш страха, да го предизвикваш, да превърнеш треперенето в трепет... Да си играеш покер със страха.

- Това, което се е случило на майка ти, актрисата Рут Рафаилова, е много близко до това, което преживява Бланш, в крайна сметка парализата на емоциите, крясъка, викът.
- Това, което се случва на Бланш са мощни ексцесивни сблъсъци на нейното любовно пространство с пространството на останалия свят с неговите ежедневни задушаващи ритуали, конфликти, насилия, лицемерни норми.

- Кои бяха основните мотиви, които искаше да пренесеш от оригинала в твоята версия "Нощта на покера"? Това фигурата на Бланш ли е?
- В нашата трактовка аз смея да твърдя, че имам шест главни герои. Четворката на Стела, Стенли, Бланш и Мич, но Мартина Апостолова и Теодор Каракачанов (студент III курс) играят много важни персонажи: Самаел и Азраел. Единият е ангел на смъртта, другият е на Божията помощ и промисъл, което също е много близко до смъртта.

Когато започнах репетиции, казах на целия екип да гледат "Криле на желанието" на Вим Вендерс, защото в крайна сметка ангелите са сред нас, а ние не знаем дали за някого и ние не сме ангели в някакви мигове от живота си. Това са същества, които ни помагат да вземем решение, да скочим в пропастта или да се спасим от нея, насочили поглед към звездите. Това са ангелите и мисля, че човешкото никак не им е чуждо.

Касиел Ноа Ашер с майка ѝ - актрисата Рут Рафаилова в Бургас (Личен архив)

- Има ли нещо от съвременния свят, което си взела за твоя прочит на тази пиеса? Струва ли ти се актуална днес и с какво?
- С гениалните автори е така: лесно е да промениш време на действие, облекло, музика, пространство, ситуиране на персонажите. Непреходни единствено остават големите теми: копнежа за нежност и любов, за взаимност, за разбиране. В света от древни времена липсва разбиране между хората и може би това е най-трудното за постигане. И в тоя смисъл, ние сме останали верни на Тенеси Уилямс. Следваме Халюциниращата Психоза на Желанието присъща на неговите герои... Опитваме се да си задаваме въпроси заедно с тях: Кой съм аз? Кой мечтая да бъда? До къде мога да прекрача границата за да постигна тая мечта...

В " Нощта на покера" тези граници са доста безкрайни, защото ние не се занимаваме с Търговския пътник от оригиналната пиеса, чийто стремеж е да изгради американската мечта: малко апартаментче, бебенце, семейство, постоянни доходи... Ние се интересуваме от съвременното - едва ли не номадско поколение хора - които на първи поглед не признават ограниченията на стените, на имотите, на конвенционалните закони. Но дали е толкова лесно да Бъдеш наистина свободен или да пропаднеш в илюзията за лична свобода? Езикът отдавна е установил равнозначност между Любовта и Войната.

И в двата случай става дума за: завладяване, грабване, пленяване... И именно тук Свободата поставя своя капан: Възможно ли е да задържиш любовта, без да я превърнеш във война предизвикана от условностите, съмненията, страхът от загуба на любимия... Една любов не може да се задържи насила, това не е константна величина, тя е летливо нещо. Натискът върху нея само води до фатални последствия и разрушение на личния лелеян рай.

Кадър от постановката "Нощта на покера" на Касиел Ноа Ашер на сцената на театър Азарян. (Снимка: Ребека Найденова)

- Тоест не сте ограничили постановката в определено време, а това са универсални герои, по-скоро днешни?
- Определено момчетата, момичетата на 20, 30 и 40 ще се припознаят в нашите герои. Въобразяваме си, че сме слънца, а в следващия момент се оказва, че сами сме затворили в клетка живота си, и слънчевите лъчи едва проникват през решетките...

Кадър от постановката "Нощта на покера" на Касиел Ноа Ашер на сцената на театър Азарян. (Снимка: Ребека Найденова)

- Ти 15 години мечтаеш за тази постановка. Случайност ли е, че точно сега я осъществяваш и се срещаш точно с този екип? Така ли си я представяше през цялото време?
- Няма случайни неща. И не - не си я представях така. И при мен времето започна да напредва, възрастта ми е друга, не казвам, че съм станала по-мъдра, напротив - по-глупава станах. В Нощта на Покера - има много голяма възрастова граница между Бланш и останалата група, те са наистина много млади, почти тинейджъри. Две въображения за щастлив живот се сблъскват. За щастлив живот и за свобода. И от двете страни са се втурнали в изстъпления на тялото и душата... за да се Събудят. Да се Съживят. Предизвикателни, арогантни герои, а всъщност невинни... влюбени в свръхестествената възбуда. Тази диагноза между другото е валидна за голяма част от героите на Тенеси Уилямс.

А моята Бланш е минала през много тежки случки в живота си. Въпреки това тя е способна да бъде абсолютно адекватна на реалността... Но неслучайно пиесата се нарича "Трамвай желание" - желанието е обратното на смъртта. Как да избягаме от смъртта? Тогава желанието трябва да е много силно и да започнеш да осъществяваш един въображаем свят и да го защитаваш. Самата Бланш е нещо като Алиса и в огледалния свят.

Жестоката реалност, която тя познава, сблъскала се е челно с нея - не и трябва, защото приеме ли я, това означава душевен екзитус. Означава антагонизъм, омраза, сблъсъци, тъга ... А за нея най-важното е копнежът за нежност. Най - важната реплика и прозрение в пиесата е: "В този свят единственото непростимо нещо е преднамерената жестокост." Бланш се съпротивлява именно на тази толкова лесна, допустима, нормална в съвремието ни - преднамерена жестокост. Тя е коренът на злото и основният враг на Абсолютната свобода да Бъдеш. Да си Личност.

- Отрази ли ви се параноята, тази нова инертност от последната година?
- Който е слаб, да му се отразява, за нас тези репетиции бяха спасение, вдъхновение. Прекарахме два шокови месеца, в липса на пари, студ, страхотно натоварване на артистите. Два месеца ние не можехме да си поемем дъх. Мисля че това екстремно пътуване към "Нощта на покера" много помогна за един наистина ползотворен и щастлив процес.

Може би ще прозвучи мазохистично, но като че ли това ни накара много повече да желаем тази постановка да се случи, защото, ако бяхме в комфортна зона, щяхме да се разглезим и щяхме да загубим от тази неистовост на героите. Щяхме да загубим пожара в очите си. Играхме си с опасността въпреки COVID-19. Разбираме се вече само с поглед, не е важно да се обичаме в нашата професия, но мисля и че се заобичахме, което е голям подарък. Коко Азарян - моят професор - винаги ни е казвал, че на репетиция идваш като за любовна среща.

Бързаш, не бива да закъсняваш, трябва да си етичен, трябва да си готов с реквизитите, непрестанно да търсиш героя, да си готов за игра, за забавление. Ние се забавлявахме много и се подигравахме на всичко, което ни пречи. Това помогна и на нашите герои.

Кадър от постановката "Нощта на покера" на Касиел Ноа Ашер на сцената на театър Азарян. (Снимка: Ребека Найденова)

- Вие направихте дарителска сметка за представлението. Какви хора ви помогнаха?
- Всякакви хора, бедни, богати, с обаждане по телефона, с дарителска сметка, непознати хора, други, които нямаха пари пък помогнаха с реквизити. Чашите, с които пием уиски в представлението са от тях.

Направихме презентация, кандидатствахме пред различни брандове, защото в тази пиеса се пие много уиски - тези хора според Тенеси Уилямс живеят по този начин. И наистина това можеше да бъде много елегантна и модерна реклама на някои от тези алкохолни брандове, които в тази ситуация печелят много, защото всеки купува алкохол за вкъщи. Искахме малка финансова капка в океана от печалби на тези брандове, но някак нямаха време за нас между екскурзийте си на остров Мавриции и дявол знае къде.

Докато няма закон за меценатството в България, артистите от всички сфери на изкуството ще си живеем така, ще правим с 5 стотинки театър а тези, които би трябвало да бъдат меценати - ще изтропват стотици хиляди левове за чалга концерти... И дори няма да разлистят проектите, което им предлагаме. Защото, колкото и да звучи цинично за тях това не е печелившо. По-печелившо е да подкрепят някоя безобразна халтура, отколкото един спектакъл по шедьовър от световна класика.

Кадър от постановката "Нощта на покера" на Касиел Ноа Ашер на сцената на театър Азарян. (Снимка: Ребека Найденова)

Правителствата нарочно не приемат закона за меценатството, в който хората, които спонсорират изкуство, частично да бъдат освобождавани от данъци. Смятам някои от компаниите и фирмите за много арогантни, защото в тази тежка ситуация, те би трябвало да се обърнат към изкуството и да му помогнат.

Народът и без това е затънал в калта, трябва да се мисли как да бъде измъкнат от тази кал. И да бъдат въвлечени всички. И ние. И тези, с печалбите и богатствата. За да бъде и по-красив и смислен животът ни.

- Представлението е посветено на проф. Крикор Азарян, не мога да не те попитам за връзката между теб, него и Тенеси Уилямс. Разкажи ми за тази троичност.
- Той още във втори курс ни хвърли в дебрите на Тенеси Уилямс. За нас това беше едно стръмно изкачване Еверест с много падания и синини. Той казваше, че това не са еднопланови герои, те наистина са между ангелското и демоничното, между нощта и ослепително яркия до изгаряне ден; между огромното желание да се Случиш в този свят и Смъртта. Някак си ни научи да мислим като за много дълбоки води, в които се гмуркаш като водолаз без кислород и колкото повече въздухът ти не стига, толкова повече е възможно да се съвкупляваш с вълшебството.

Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА