"Гробище за домашни любимци": Качествен хорър в плитчините

С КРАЛЯ НА УЖАСИТЕ

"Гробище за домашни любимци": Качествен хорър в плитчините

Новата кино адаптация по едноименния роман на Стивън Кинг е дело на режисьорите Денис Уидмайър и Кевин Колск, които успяват да предизвикат въодушевление сред феновете на хорър жанра, но не и сред феновете на Кинг

Автор: Калоян Стефанов / 17 април 2019 / 11:43 7089 Прочита 5 Коментара

"Екранизация по Стивън Кинг" е често срещана диагноза в киното. Основните й симптоми са познати на всички отдадени почитатели на Краля: пресоляване с хорър елементи, пропускане на дълбочината, достигната в книжните творби, и невъзможност за пресъздаване на атмосферата им.

Няма правило в кино индустрията, което да гласи, че колкото повече един филм се доближава до своя книжен първоизточник, толкова по-добър е той. Историята познава както някои примери, в които пунктуалното филмиране на книга носи само позитиви на продукцията ("Властелинът на пръстените"), така и такива, в които отдалечаването от авторовата измислица е по-добрият ход (сериалът "Сексът и градът").

Още

Разказвачът на Страха - Стивън Кинг стана на 70

Що се отнася до Стивън Кинг обаче, повечето режисьори падат в една и съща клопка: залагат на ужаса и неглижират пресъздаването на дълбоко познаване на човешката психика, което Краля демонстрира в голяма част от романите си.

Има някои светли изключения от това правилно, като "Сиянието" на Кубрик (макар самият Кинг да е заявявал, че изобщо не харесва филма), като "Изкуплението Шоушенк", "Зеленият път" или новата екранизация на "ТО", чията втора част очакваме тази есен.

Уви, новата екранизация на "Гробище за домашни любимци" не е сред тези чудесни изключния от тъжното правило. Филмът е приятен зомби хорър, преливащ от "scare jumps", с добро актьорско присъствие и зловещ саундтрак. ОК. Но дотам.

На какво е способен човек, за да заглуши мъката от загубата? Какви са основните постулати на философията на скръбта? Как травмите от детството се съживяват у хората, когато самите те станат родители? Какво място има смъртта в живота? Докъде сме способни да стигнем, за да надхитрим Веукият и стуашен Оз?

Това са все въпроси, които книгата "Гробище за домашни любимци" повдига. И които не са или са прекалено бледо засегнати във филма.

Разбира се, сравнението на книга с филм не е особено коректно, това са две различни изкуства и съпоставянето им е обречено да бъде лаическо. И все пак става дума за една и съща история и тегленето на паралел е неизбежно.

Новата адаптация по "Гробище за домашни любимци" е дело на режисьорите Денис Уидмайър и Кевин Колск, които успяват да предизвикат въодушевление сред феновете на хорър жанра, но не и сред феновете на Кинг. Още в трейлъра на филма стана ясно, че двамата са направили значима промяна в сюжета, тиквайки под колелата на камиона не малкия Гейдж, а по-голяма дъщеря на семейство Крийг - Ели. Честно казано, ако този сценариен туист не беше станал ясен в трейлъра, изненадата щеше да е въздействаща.

Сцената, в която родителите намират мъртвата си дъщеря в храстите до пътя, е способна да хване здраво за гърлото и най-каления в европейски кино драми зрител. И все пак, остава усещането, че режисьорите са заложили на сигурното, превръщайки в зомби не двегодишния Гейдж, а осемгодишната Ели. Мотивът със страховитото момиченце не е нов в хорър жанра: познаваме го от Самара от "Предизвестена смърт".

Няма как да не признаем доброто актьорско изпълнение на Жуте Лорънс, която се трансформира впечатляващо от супер сладко момиче в обладано от зли сили чудовище, готово да убие собствените си родители по садистичен начин.

Освен нея, в ролите в новата адаптация влизат Джейсън Кларк (като Луис Крийг), Джон Литгоу (в ролята на Джъдсън Крендъл), Ейми Сеймец (Рейчъл) и близнаците Хюго и Лукас Лавоа в ролята на Гейдж. Котаракът Чърч, който има ключова роля в повествованието, е изигран от четири котки, до една зловещи и неприятни.

Въпросите за присъствието на смъртта в живота ни, които обрисуват здравата психологическа рамка на романа, са вкарани във филма под формата на диалози между героите, но стоят малко сухо и малко претупано. Травматичната загуба на Рейчъл в лицето на починалата й сестра Зелда хвърля своята сянка в разбирането на семейство Крийг за смъртта. Но бягството от идеята за човешкия край не спасява семейството от трагедията. Понякога лошите неща просто се случват и ние трябва да ги приемем.

Точно това приемане не се случва при Луис, който вече е открехнат в тайната на индианското гробище от стария Джъд Крендъл, който живее в съседната къща. И въпреки че героят на Джейсън Кларк знае, че "нещата", погребани в гробището на микмаките, не се завръщат същите, той решава да възкреси дъщеря си.

Във филма липсва бруталното душевно изтезание, през което минава Луис, докато вземе решението да изкопае гроба на детето си. Действието препуска през събитията, за да може по-бързо да се стигне до кървавите сцени, в които възкръсналата Ели се саморазправя с Джъд и майка си.

Докато Кинг отделя много внимание на психологическия път, който изминава Луис в неравната си борба със скръбта, филмът попретупва тази част, за да се отдаде смело и с наслада в злокобната трансформация на Ели.

Лентата не може да се оплаче и от липса на клишета в жанра: скърцащи врати, невротично мигаща лампа, мъртви птици, спотайващо се зло в мазето пр. Няма лошо: клишетата са верни. Но ни се искаше да има и повече.

Впрочем, самият Кинг пише романа, след като котката му Смъки загива на шосето, а той самият спасява сина си Оуен (с когото сега имат общ роман - "Спящите красавици") от това да изскочи на същия път. Очевидно това му дава идеята за романа, за който той самият твърди, че не го харесва. "Това е ужасна книга - не в смисъла на лошо написана, но заради спиралата, по която те поглъща мракът", казва писателят.

Това усещане за затъване в тъмнината е донякъде постигнато и във филма. Неговата еманация се случва във финала на лентата, който се разиграва в самото гробище за домашни любимци.

За финал ще кажем, че ако сте зажаднели за качествен хорър, идете на кино и гледайте филма. Шансът след това да спите неспокойно е голям. Но ако искате да треперите и да се насладите на бягството от страховете, което осигурява въобразения ужас, (пре)прочетете си книгата.

"...защото най-важното в живота не е нито войната нито секса, а ужасяващата, благородна и безнадеждна битка с Веуикия и стуашен Оз, да, ние патрулираме, седнали един до друг в бялата камионетка, която пътува под яркото слънце на Флорида. Червената сигнална лампа на покрива е покрита, но винаги е на наше разположение... и никой, освен нас, не знае, че тя е там. Защото почвата в мъжкото сърце е камениста; човек засява, каквото може и се грижи за него."

Още