НОВА КНИГА
Ричър има сметки за разчистване, защото девизът му е: "Никога не прощавай! Никога не забравяй!" (откъс)
"Джак Ричър: Сметки за разчистване" от Лий Чайлд в превод на Боян Дамянов
Редактор : / 702 Прочита 0 Коментара
Джак Ричър обикаля Америка необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел...
Снимки: Istock by getty images
"Джак Ричър: Сметки за разчистване" от Лий Чайлд - Издателство ОБСИДИАН в превод Боян Дамянов и художествено оформление от Николай Пекарев
Без значка. Без помощ. Без милост.
След края на Студената война бившият военен полицай Джак Ричър обикаля Америка необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел... До мига, в който вижда своя най-голям враг, когото сам е застрелял. Преди десет години.
С два куршума в главата. Видял е как този човек, предал военни тайни на чужди разузнавания и убил партньорката му, потъва в океана.
Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: "Никога не прощавай! Никога не забравяй!" И той се впуска в рискована операция, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, а други възмездие. За него то е просто справедливост.
Третият сезон на нашумелия сериал "Ричър" е базиран на "Сметки за разчистване" и се завръща по Prime Video от 20 февруари 2025 г. Алън Ричсън отново ще се превъплъти в главната роля.
Лий Чайлд и Джак Ричър "Сметки за разчистване" (откъс)
"Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с рамо заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и стъпи едновременно и с двата си крака на асфалта. Хвана се с две ръце за рамката на вратата, наклони се напред и се изправи тромаво. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред и се подпря на предния калник, близо до фара.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Колата му беше седемгодишен "Шевролет Каприс" - черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и хромираните тасове на колелата. Попитайте който си щете полицай и той ще ви се закълне, че каприсът е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако кара тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал.
Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е врял и кипял, знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя.
Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки - север и юг - на пътя, по който бе дошъл, после изви глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.
Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи тухлени колони се издигаха по средата на обширна добре поддържана морава, която започваше направо от тротоара. На тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници.
Боята им - лъскаво черна - изглеждаше съвсем прясна. Сигурно ги пребоядисваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през моравата.
На всичко отгоре сега зееше широко отворен. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета.
С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една до друга постройки от червени тухли със стръмни обрасли в мъх покриви, над които бяха надвиснали високи дървета. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват.
Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и светлозелени. След шест месеца те щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и наоколо щяха да обикалят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.
На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикап. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби.
Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно изкривявана и изправяна. В кабината на пикапа имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.
Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж - отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках сноп листове.
Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните - там, където се бяха поразкъсали - стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал отзад в панталона си, под палтото.
Беше "Колт Анаконда" - огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони магнум 44 калибър. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма. Не беше любимото ми оръжие - тежеше, убиваше ми и беше студено, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.
Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от листовете в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра с работещ двигател. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено.
Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен линкълн таункар. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тази професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.
Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалече си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата.
Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го последва лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.
Свалих ръкавиците и ги хвърлих в каросерията на вана. Излязох на платното, откъдето се виждаше по-добре. Линкълнът се задаваше по алеята, без да бърза. По черното му туловище нямаше нито едно петънце. Затова пък имаше много хром. Лъснат до блясък. Охраната на колежа беше останала доста назад. Линкълнът спря за миг пред церемониалния портал, после сви вляво и се насочи към черния полицейски каприс. И към мен.
Това, което се случи след този момент, продължи около осем секунди, но на мен ми се стори като един кратък миг.
На двайсет метра по-назад червеният пикал се отдели от бордюра и рязко ускори. Настигна линкълна, изнесе се встрани и го изпревари точно в мига, в който той минаваше покрай черния каприс. Джантите му за малко не остъргаха коленете на цивилното ченге.
Когато предницата на пикапа се изравни с тази на линкълна, шофьорът рязко изви волана и с ъгъла на масивната стоманена броня се вряза в предния му ляв калник. След удара шофьорът на пикапа не отпусна газта и воланът му остана извит докрай вдясно, докато не изтласка тежката лимузина на банкета.
Като хвърляше туфи трева с колелата си от спирачното усилие, линкълнът успя да забави ход, преди да спре окончателно в едно дърво. Чу се трясък на метал, който се огъваше, смачкваше и разкъсваше, примесен със звън от сипещи се стъкла; микроскопичните листенца на дървото трепереха сред облака пара от радиатора.
Двамата мъже в пикапа изскочиха и откриха огън. Черните картечни пистолети в ръцете им обсипаха линкълна с ураган от куршуми. Пукотът беше оглушителен; от мястото си виждах широките златисти дъги, които изстреляните гилзи описваха във въздуха, преди да се посипят по асфалта. Мъжете задърпаха вратите на линкълна. Отвориха ги. Единият се наведе напред и измъкна хлапака от задната седалка, докато другият продължаваше да стреля по бодигардовете на предната. После бръкна с лявата ръка в джоба си и измъкна граната. Хвърли я в линкълна, затръшна вратите, сграбчи другаря си и хлапака за раменете, извъртя ги и ги повали на земята.
Вътрешността на линкълна избухна в ослепително огнено кълбо. И шестте прозореца се пръснаха във всички посоки. От двайсет метра разстояние усетих експлозията с всеки мускул на тялото си. Във въздуха летяха късчета стъкло. Слънчевите лъчи се пречупваха в тях и образуваха малки цветни дъги. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, се изправи и се затича към пикапа; след него другият влачеше за ръка хлапака. И тримата се качиха през по-близката врата - първо шофьорът, после хлапакът, който бе вдигнат на ръце и буквално натъпкан вътре, и накрая другият мъж.
Вратите се затръшнаха и аз зърнах лицето на хлапака, притиснат между двамата. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше мъртвешки блед; през мръсното предно стъкло видях как устата му се разтваря в безмълвен писък. Видях и как шофьорът включи на скорост, чух рева на двигателя и свистенето на гумите; в следващия миг пикапът потегли и се насочи към мен.
От мястото си виждах надписа ТОЙОТА върху решетката над тръбната му броня. Беше с повдигнато окачване и отдолу се забелязваше големият черен диференциал на предния мост с размери на футболна топка. Двойно предаване. Огромни балонни гуми. Очукана каросерия с олющена боя, захабена от мръсотията, напластена, откакто пикапът бе излязъл от завода. Сега той се носеше право към мен.
Разполагах с по-малко от секунда, за да взема решение.
Бръкнах под палтото си и извадих колта. Прицелих се внимателно и изстрелях един куршум по решетката му. Дулото проблесна, тежкият револвер изтрещя и подскочи в ръцете ми. Грамадният .44-калибров куршум пръсна радиатора. Втория изстрелях в предната лява гума. Последва зрелищна експлозия и по шосето се посипаха черни парчета каучук, докато грайферният протектор се мяташе като камшик във въздуха. Пикапът занесе настрани и спря с шофьорската врата, обърната към мен.
Беше на не повече от десетина метра. Аз се прибрах зад вана, затръшнах задните врати, подадох се за миг от другата страна и стрелях по задната лява гума. Същият резултат. Парчета каучук се пръснаха по асфалта. Пикапът се килна под остър ъгъл върху джантите на двете си леви колела. Вратата на шофьора се отвори и тялото му се изсипа по наклонената седалка на платното. Надигна се на едно коляно. Картечният пистолет беше в лявата му ръка. Изчаках да го прехвърли в другата и да го насочи приблизително в моята посока.
После вдигнах двукилограмовия колт, подпрях китката на дясната си ръка върху дланта на лявата, прицелих се внимателно в средата на тялото му, както ме бяха учили навремето, и дръпнах спусъка. Гръдният кош на мъжа експлодира в кървава мъгла. Хлапакът седеше в кабината, парализиран от ужас, но вторият мъж се бе смъкнал от другата врата и пълзеше на четири крака към предницата на колата. Видях как дулото на картечния му пистолет се повдига и насочва към мен. Извъртях колта леко наляво и отново подпрях дясната си китка на лявата длан. Целех се в гърдите му. Изстрел. Същият резултат. Мъжът се просна по гръб до калника сред облак кървави пръски.
В кабината на пикапа кльощавият хлапак се размърда. Аз прибягах и го измъкнах навън през трупа на първия мъж. Повлякох го тичешком към вана. От шока тялото му беше омекнало, сякаш нямаше кости. Натиках го на седалката до шофьора и затръшнах вратата след него. Докато заобикалях тичешком предницата, за да седна зад волана, с периферното си зрение забелязах трета мъжка фигура, която тичаше към мен.
Някакъв едър набит тип. В тъмни дрехи. С ръка под сакото. Извих се встрани, инстинктивно вдигнах колта и стрелях. Гръдният му кош изригна в същата червена мъгла точно в мига, в който го познах: беше възрастният цивилен полицай от каприса, който бе бръкнал под сакото си, за да извади значката си. Като в забавен кадър значката - златен щит в охлузен кожен калъф - изхвръкна от ръката му, преметна се няколко пъти във въздуха и издрънча по бордюра пред вана ми.
Времето спря.
Стоях и го гледах. Беше паднал по гръб до бордюра. Целият му гръден кош представляваше кървава каша. Кръвта не бликаше, не шуртеше на тласъци от разкъсаните рани. Сърцето му бе спряло. В предницата на ризата му зееше огромна безформена дупка. Тялото му лежеше неподвижно. Главата му бе извърната на една страна; бузата му беше долепена до асфалта. Ръцете му бяха разперени встрани; виждаха се бледосинкавите вени на китките. Асфалтът беше черен и лъскав, тревата зелена, небето - яркосиньо. В ушите ми още ехтяха изстрели, но наред с тях дочувах шумоленето на младите пролетни листа, разлюлени от лекия ветрец. През предното стъкло на вана виждах кльощавия хлапак, който поглеждаше ту поваления полицай, ту мен.
Видях и колата с охраната на колежа, която точно в този момент излезе през портала и сви към нас. Движеше се по-бавно, отколкото можеше да се очаква след такава стрелба. Може би се чудеха докъде точно се простира тяхната юрисдикция. Или просто бяха уплашени.
През стъклото се виждаха червендалестите им лица. Идваха насам. Колата им се движеше с не повече от двайсет и пет километра в час. Право към мен. Погледнах към златната значка на бордюра. Беше излъскана от употреба през една дълга полицейска кариера. Ако през моята собствена кариера бях научил нещо, то беше, че колкото е лесно да пуснеш някому куршума, толкова е трудно да си го прибереш после обратно в цевта.
Чувах как колата с охраната на колежа се приближава бавно към мен. Гумите ѝ мачкаха разпръснатите по асфалта боклуци. Това беше единственият звук, който стигаше до съзнанието ми. После времето тръгна отново, един глас в главата ми изкрещя: Бягай! Бягай! Бягай! - и аз побягнах.
Хвърлих се към шофьорската врата на вана, пуснах колта на седалката, запалих двигателя и направих такъв обратен завой, че машината се вдигна на две колела, а кльощавият хлапак се претърколи в ъгъла. Изправих волана и дадох газ докрай. Обсегът на огледалото беше ограничен, но във всеки случай видях как охраната включи сигналните светлини и ме последва. Хлапакът до мен не издаваше звук. Долната му челюст беше увиснала. Всичките му сили в момента бяха съсредоточени в това да не изпадне от седалката.
Докато моите бяха съсредоточени в крака, с който натисках газта. За щастие, по шосето нямаше почти никакво движение. Колежът се намираше в някакво заспало градче в Нова Англия, а освен това беше и рано сутрин. Бързо вдигнах сто и двайсет; ръцете ми стискаха волана така, че кокалчетата ми побеляха. Гледах пътя пред себе си, сякаш не исках да видя какво става зад нас.
- На какво разстояние са? - попитах хлапака.
Не ми отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далече от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.
- На какво разстояние зад нас са? - повторих аз.
Двигателят боботеше оглушително.
- Ти уби полицай - каза хлапакът. - Тоя старец беше полицай, нали разбираш?
- Разбирам.
- И ти го застреля.
- Случайно. На какво разстояние са?
- Той ти показа значката си.
- На какво разстояние са?
Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.
- На трийсетина метра. - Говореше задавено, може би от уплахата. - Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.
Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.
- В жабката - казах.
- Трябва да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. - Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.
- Убил съм полицай - казах с колкото се може по-равен глас. - Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.
Хлапакът не отговори.
- В жабката! - повторих аз.
Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг колт анаконда. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Грабнах го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу студен вихър. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.
- По дяволите! - изругах.
Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха - приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?
- Лягай на пода! - казах аз.
Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.
- По дяволите! - изругах отново.
Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях.
- Искам да гледаш назад - казах. - Само не си подавай главата много нагоре.
Хлапакът не помръдна.
- Изправи се - повторих аз. - Искам да гледаш назад. Хайде!
Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.
- Ще забавя малко - казах. - Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.
- Недей - викна хлапакът. - Нещата все още могат да се оправят.
Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата ѝ заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.
- Е - казах, - сега вече можем да си ходим кой откъдето е.
Хлапакът се обърна и ме изгледа.
- Ти луд ли си? - възкликна той.
- А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? - отвърнах аз.
Той не отговори. Около половин минута - близо километър - пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.
- Беше нещастен случай - казах аз. - Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.
- Кой си ти? - попита той.
- А ти кой си? - отвърнах с въпрос.
Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.
- Аз съм обект - каза хлапакът. - На похищение.
Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.
- Опитват се да ме отвлекат - поясни той.
- Мислиш ли?
Той кимна.
- Не ми е за пръв път.
- Защо?
- Как защо? За пари!
- Ти богат ли си? - попитах.
- Не аз, баща ми.
- Кой е баща ти?
- Обикновен човек.
- Обаче богат - отбелязах аз.
- Вносител на килими.
- Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?
- Персийски.
- Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fbukvi%2Frichar-ima-smetki-za-razchistvane-zashtoto-devizat-mu-e-nikoga-ne-proshtavay-nikoga-ne-zabravyay-otkas&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2025%2F02%2F12%2F2849325%2F768x432.jpg%3F_%3D1739394480&description=Ричър има сметки за разчистване, защото девизът му е: "Никога не прощавай! Никога не забравяй!" (откъс)', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}