Светлана Янчева и Рашко Младенов гастролират в "О, щастливи дни", премиера на "Сфумато"

"О, щастливи дни" по Бекет е третата премиера за новия сезон на "Сфумато". Премиерата е на 25 ноември, а следващите представления - на 2 и 13 декември, съобщават от театралната работилница.

Режисьор е Маргарита Младенова. Преводът е на Антония Парчева. Сценограф е Никола Тороманов, а композитор - Христо Намлиев.

Участват Светлана Янчева и Рашко Младенов.

"Всички високи сънища на театъра на XX век - от копнежа по "разрушаване на привидностите" на Антонен Арто през "тоталния театър" на Питър Брук до "играта с реалностите като подривна дейност" на Хайнер Мюлер - са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет. Неговите поетични "театрални машини" - едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани - заровени в земята, живеещи в кофи за боклук или в цилиндри - са реплика на мъчениците от Дантевия "ад". Само че наказани без грях. Наказани да живеят", казва Маргарита Младенова.

По думите й театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното, театър за губещия човек, "захвърлен" в битието, обречен на "вечното днес".

"Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото. Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда - какво.

Болката като modus vivendi, като спасение от празнотата. Другият като единствена опора. Сред галерията Бекетови клоуни - особено място заемат двамата "щастливци" - Уини и Уили. Подобно вселенската душа от Чеховата "Чайка", Уини не знае "коя е и какво я чака", но е побрала "целия живот, целия живот, целия живот" и носи тежката му благословия като чудо, пред което е отговорна. Като препълнена скъпоценна чаша, от която не бива да се прахоса нито капка.

Няма хленч, няма ропот. Има надежда в скрития смисъл на това точно ти - да си жив. Защото "можеше да е вечния студ", да те няма. През нейното храбро "винаги нещо остава" просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни "помага да живеем с раните си". Въпреки всичко. Досега", казва още Маргарита Младенова.