Премиерата на моноспектакъла е на 17 и 18 март от 20 часа в Ðerida Dance Center (бул. Сливница 245)

"Когато бях малка всяка сутрин цялата къща миришеше на прясно сварено кафе...Всяка сутрин татко правеше кафе на мама. А нямахме много. Това ми носеше усещане за уют, семейство и любов. Единствено току-що свареното кафе е способно да разнесе аромата си из цялата къща. Онази миризма..."

В началото е домът. А после?

"Забвение" е танцово-пантомимен моноспектакъл, който излиза извън зоната на семейния комфорт и влиза в съзнанието на съвременния човек, за да върви с него по стъпките му. Представление за пътищата, които избираме, и изборите, които ни променят. За хората, които искаме да бъдем, и хората, които забравяме да бъдем, в устрема си напред.

Напред, но на каква цена? "Забвение" изследва загубата на идентичност, саморазрухата и обезличаването, в стремежа за повече, тук и сега. Замисля ни за неосъзнатите трансформации на личността и ни изправя лице в лице с човека в лъскавото огледало.

"Забвение" е режисьорски дебют на Янита Кирова, вдъхновен от "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски.

"Забвение" (Снимка: Беатрис Бочева)

Режисура и хореография: Янита Кирова
Участва: Симона Тодорова
Асистент-хореограф: Ива Лапатова
Сценография и визуална среда: Моника Иванова и Ивайло Ангелов
Музика: Константин Ангелов
Костюмография: Станислава Маркова
Фотография и дизайн: Беатрис Бочева
Реклама и комуникации: Александра Димитрова
Драматургичен консултант: Венелина Петрова

Спектакълът се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" и със съдействието на Derida Dance Center, Столична община, Драматичен Театър - Ловеч, Къща за гости "Старият Ловеч", New Level Communication.

"Забвение" (Снимка: Беатрис Бочева)

Представяме ви туптящото сърце зад спектакъла - Янита Кирова:

Аз съм...Янита и се занимавам с толкова много неща, че понякога ми е трудно да определя каква съм, хаха. Сърцето ми все пак е свързано най-вече с театъра, пантомимата и танца. Освен с театъра в своята чиста форма, аз се занимавам и с един алтернативен вид театър, а именно медицинска клоунада. Заедно с моя много близка колега и приятелка посещаваме детските отделения в Национална кардиологична болница като медицински клоуни със Смешната лечебница на д-р Куку и д-р Пипи и прилагаме смехотерапия на хоспитализираните деца. Освен това имам и детска Школа за пластически театър "Училище за щастие", където въвличам малчуганите в света на пантомимата и невербалния театър.

Каква е твоята роля в "Забвение"?

"Забвение" е моя режисьорски дебют, всъщност. Аз съм автор, режисьор, постановчик и хореограф на представлението, но по-скоро мисля, че бях най-вече ръководител на целия екип, защото това представление е плод на усилията именно на талантливия екип, с който работих. Ние всички сме дебютанти в своите сфери. Аз реално никога не съм учила режисура или хореография. Имам бакалавърска степен по Театър на движението-Пантомима в НАТФИЗ, но за мен това да поставя нещо на професионална сцена, без да съм минала през обучение за режисьор, беше едно огромно предизвикателство. Хората казват, че това не се учи. Не съм много съгласна. Да, имам своите възгледи, своите разбирания и опит, но определено бих записала и една режисура в бъдеще.

С какво е специален този спектакъл?

Всеки спектакъл е специален, защото е като децата, изисква време, търпение, отдаденост и много любов. Това е моето първо "дете". :) В него съм се опитала да преплета пантомима и танц и в същото време исках да го направя разбираем и следващ законите на разказа и драматургията. Тъй като е моноспектакъл и липсват реални партньори на сцената, актрисата зависи изключително много от сценографията и музиката. Вдъхновен е от "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски и това също го прави специален.

Какво забравяме в днешно време?

Вървейки по своята стълба на живота, хората забравяме много често откъде сме тръгнали и кои сме били. Понякога болезнено силно, дотолкова, че се срамуваме от корените и миналото си. Забравяме близките на нас хора и тези, с които сме израснали. Забравяме дома си. Забравяме да бъдем естествени и се превръщаме в лъскави кукли.

Може ли изкуството да спаси човека?

Mисля, че в днешно време за съжаление е необходимо първо човека да спаси изкуството.