ИСТОРИИ ОТ ЖИВОТА
Жестомимичната преводачка Таня Димитрова: Виждаш малка светлинка и я сграбчваш, не се колебаеш
Филмът за жестовата преводачка и семейството ѝ "Тихо наследство" вече е в HBO GO
Автор : Юлия Владимирова / 23 март 2021 / 14:28 6891 Прочита 0 Коментара
Документалната българска копродукция на HBO Европа "Тихо наследство" разказва за силата на едно семейство. Филмът на Петя Накова показва интимен поглед на случващото се с Таня, съпругът ѝ Димитър и двете им дъщери Кати и Яна през труден период от живота им.
Таня е отдаден терапевт в своя образователен център за глухи деца, но я познавате най-вече от екрана през последната година, когато тя превеждаше на езика на глухите информацията от брифингите на НОЩ.
Документалният филм за Таня Димитрова "Тихо наследство" е копродукция от България на HBO Европа и Контраст Филмс. Той ще бъде достъпен в 23 държави от днес на платформата HBO GO и по телевизия HBO. Режисьор е Петя Накова, а сценарият е написан заедно с Огнян Стателов.
- Как стана така, че Вашата история се превърна в документален филм, който ще бъде разпространен от HBO в толкова много държави? Вие имате лична връзка с режисьорката и сценаристка на филма Петя Накова.
- С Петя се познаваме от 15-годишни и така животът подреди да сме заедно. После тя беше и кума на моята сватба. Приятелството ни беше силно от самото начало и сме били заедно в много ключови моменти. В началото идеята на филма тръгна по съвсем различен начин.
Петя ми помагаше за качването на информация в сайта на Центъра за деца с увреден слух, във връзка с рекламата, съпреживяваше целия път по изграждането му. Тя помагаше за всичко онова, за което на нас не ни стигаха силите. За да го има този център през годините, ни помагаха страшно много приятели.
С времето и много родители ни помогнаха и всичко това ни направи едно голямо семейство. Преди около 5 години Петя реши да направи документален филм за това голямо семейство.
Първоначалната идея беше да проследим развитието на няколко деца в рамките на няколко години. С нея бяхме обсъждали в свободни разговори въпросът как децата идват и нищо не могат да казват, трудно се ориентират, а след 5 години родителите им казват "млъкни малко, за да кажа нещо на баща ти".
Не всички започват да говорят много, всеки си има своя път, но знанията отварят прозорец и правят по-широк мирогледа на децата. Това искаше да проследи Петя с първоначалната си идея. Аз така се съгласих. Често правим снимани с телефон видеа - как се променя детето от бебе, след година, след две.
И наистина ефектът е невероятен. Никакви думи не могат да го обрисуват. Но нещата претърпяха житейски обрат.
- Появяват се драматични обстоятелства, които никой не е очаквал.
- Тогава решихме, че филмът или ще бъде с холивудски финал, или с балкански. Вече беше положено много по работата върху него и решихме да включим и тези житейски събития. Истината е, че тогава аз дори не си давах сметка, че ме снимат. Толкова бях свикнала с тяхното присъствие.
Кадър от документалния филм "Тихо наследство" (Снимка: HBO Европа и Контраст Филмс)
- Вие получавате диагноза рак и то в нелека форма. Налага се да заминете, за да се лекувате и да се борите за живота си. Тогава оставяте Центъра за деца с увреден слух на дъщеря си и тя поема грижата за него. Какъв беше този кризисен момент от живота Ви, бързо ли взехте това решение?
- Не беше лесно. Истината е, че когато ти връчат смъртната присъда на лист с диагноза, човек минава през всички етапи на отчаяние, на отхвърляне - това са нормалните неща, през които психиката ни преминава.
За съжаление около месец се опитвах да намеря решение тук в България. В никакъв случай не искам да виня лекарите, аз работя с тях. Специално за онкология в САЩ видях един различен мащаб, за който трябват ужасно много средства. Не казвам, че в страната ни няма специалисти, но мисля, че не отделяме достатъчно средства за онкологично лечение.
За жалост няма такъв фокус, въпреки че има страшно много онкоболни. За този месец обиколки по лекарски кабинети, аз не намерих надежда в нито едно изказване на лекар. Имах близки лекари, които ми казаха "ако имаш възможност, стягай куфарите и отивай другаде".
Диагнозата ми беше много специфична - откриха ми две туморни образувания, едното на белия дроб, другото на гърдата. Това в белия дроб беше в много напреднал стадий, от който лекарите се плашеха. И ако лекарите се плашат, как пациентът ще има надежда, че той може да се справи. Получи се така, че в този един месец тук не срещнах надежда.
Мислехме и за европейски държави, но тъй като сестрата на съпруга ми живее в САЩ, тя беше една от алтернативите, ние по някаква случайност имахме виза, защото винаги някой от нас ходи да вземе племенниците да прекарат лятото си в България. Редица странни обстоятелства бяха предопределили този път и излетяхме.
Истината е, че когато смъртта диша във врата на човек, здравият разум толкова иска да се спаси, че единственото нещо, което исках е отново да заваря здрави децата си. Не ме интересуваше дали Центъра ще фалира, какво сме постигнали като морални успехи.
Просто исках да знам, че те са здрави, в сигурност са и се надявах и аз да мога да ги прегърна здрава. Не съм го мислила много. Като тръгнахме беше неясно, странно, страшно. То е като надеждата в тъмното. Виждаш малка светлинка и я сграбчваш, не се колебаеш.
Кадър от документалния филм "Тихо наследство" (Снимка: HBO Европа и Контраст Филмс)
- Именно в такива моменти, когато сме притиснати до край от живота, се вземат според Вас най-разумните решения?
- Може би да, защото само тогава можеш да погледнеш проблема си отгоре. Ситуацията те издига над всичко незначително, което сега ни се струва като планина от проблеми.
Всички несгоди ти се виждат толкова малки, когато животът ти се изплъзва от ръцете и ти нищо не можеш да направиш с човешките си сили.
- Децата Ви как успяха да преодолеят този момент? Как се справиха със задачата да продължат дейността на Центъра?
- Мисля, че на тях им е било най-трудно, тъй като моето ежедневие по време на лечението ми там беше разпределено по минути. Хващаме метрото, отиваме в Манхатън, среща с доктор. Нямаш време да мислиш за друго, освен за графика. А те тук си бяха в реалността. Било им е тежко, но пък ние в нашето семейство не сме делили никога работата си.
Защото този център е създаден от всички нас. Дъщеря ми Кати тогава беше дете, тя идваше след училище. На всички снимки, които ни излизат като спомени, тя винаги е до мен, пишейки си домашното или правейки нещо друго докато аз рехабилитирам деца. На празници, на тържества и двете ми деца са били непрекъснато с нас, те познават добре самите деца, минали през центъра. Това е нашият друг дом. За цялото семейство. Кати трябваше да бъде мъжа ми и мен в едно, много мои колеги, много родители също помогнаха и подкрепиха Центъра. Определено хората тогава много ни помогнаха, без да шумим около това.
- Как Вие самата осъзнахте, че искате да посветите всичко на глухите деца и да живеете с тази цел: да подобрите техните умения и знания. Кога разбрахте, че това е призванието Ви?
- Глухотата винаги е присъствала в моя живот, още от самото ми раждане. Моите родители са глухи. Това разбира се не предопределя моя избор - не всички деца на глухи родители стават рехабилитатори. Все още имам много силна връзка с майка ми и винаги съм била част от тази глуха общност. В един момент тя става начин на мислене.
Знаех езика им, винаги бях близо до майка ми и баща ми. Примерът, който съм взимала от тях, сплотеността на това мини общество ме накараха да си дам сметка, че колкото по-рехабилитирани и по-образовани са тези хора, толкова по-голям е шансът им да се реализират в обществото и това, че са глухи изобщо да не е голям проблем в живота им.
Семейството на Таня Димитрова (Снимки фотосесия: Мира Дерменджиева)
Дори майка ми в онова време на социализма е успяла да завърши фризьорски техникум и да работи тази "чуваща" професия дълги години като чете само по устните и говори жестовия език. И никога не са ходили клиенти от съжаление.
Независимо, че на човек му липсва едно сетиво, той може да го компенсира със зрение, със сетивност и това може да го изкачи нагоре. А в днешно време проблемът е още по-малък, защото всичко е дигитализирано и има много апликации, които могат да превърнат говора в писане, да ползваш преводач през компютъра и какво ли не. Може би затова си дадох сметка, че ако човек работи в периода, когато трябва, когато е най-сензитивен, когато е дете, може да има равни шансове за реализация.
- Вашата кауза е да помогнете на тези деца да бъдат достойни и полезни и най-вече те самите да се чувстват така.
- Абсолютно. Искам да съм полезна с това да се подобри качеството им на живот. Не да бъде съжалително, а достойно. И както те самите казват: "Да сме равни". Няма причина да не са. Когато един интелект е съхранен, няма причина да не се компенсира само едно липсващо сетиво. Така че определено те са виновните да ме запалят и също така нещо много важно - винаги съм обичала да работя с деца.
- Вие казахте колко сплотено е микро обществото на глухите хора в България. То обаче е едно затворено общество. Струва ми се, че все още в България има стигматизация по отношение на глухите хора, по отношение на хората със специални нужди и определени увреждания. Чак сега, когато Вие и Вашите колеги се появихте на екрана на брифингите с пандемията и по новините, тогава си дадохме сметка, че тази общност съществува и тя е част от нашето общество. Има ли още дълъг път за вървене?
- Така е, но тъй като аз съм човек почти на 47 и вървя в този път, наблюдавам развитието от много години, то мога да кажа, че не сме в застой. Законът за жестовия език го диплим и го пишем, караме се общностите помежду си как трябва да бъде направен и така четири години не влизаше. Но пък ето сега с коронавируса беше приет.
Кадър от документалния филм "Тихо наследство" (Снимка: HBO Европа и Контраст Филмс)
Един готов закон, който стоеше в папки толкова време. Оттук насетне има много звена, които трябва да бъдат задействани. В България сме 400 преводачи. Когато дойде коронавируса, много колеги се изплашиха да превеждат, на други документите им прашасваха по чекмеджетата, защото няма къде да реализират уменията си. А едно умение закърнява, защото това е жив език, който се развива.
За мен лично има голям тласък и промяна и оттук насетне с този закон се отваря голям фронт за работа, методически направления за работа с деца, да се активизират самите преводачи и да възстановят своите умения, глухите да могат да се възползват от безплатни преводи за година, защото това не е лесно и струва пари.
Според мен трябва да се работи повече през медиите. Това е важно, за да се показват по един фин начин тези хора. Не така, че да ги съжаляваме, а по-скоро с интересни елементи от техния език и начин на живот. По социален начин може да се случи по-добра комуникация, хората да видят нещо съвсем различно.
Ние влязохме в екраните им всеки ден, вече първата стъпка е направена. Това даде ненатрапчива визия, без размахване на пръст и по принуда. Когато е представено по фин начин, на хората им става интересно.
Снимки фотосесия: Мира Дерменджиева
- Как видяхте себе си и живота си заснет в този документален филм? Виждате ли огледалния си образ или все пак има нещо различно?
- За съжаление или не - пак съм си същата. Все се шегуваме с приятели, че винаги във филм се играе някаква роля и после казваш "аз не съм такъв в живота, аз съм по-добър". В този филм обаче никой от нас не играе роля, ние бяхме себе си. И да се хареса, и да не се хареса образа ми - това съм аз. Определено не се видях различна, отчитам и факта, че Петя ме познава много добре. Аз съм това, което съм. Щастлива, объркана, страхлива, усмихната, плачеща.
- Това, че филмът "Тихо наследство" е част от HBO и дори платформата обяви, че ще бъде достъпен в още повече държави от първоначално обявените ще му даде широка аудитория в различни краища на Европа. Как мислите, неговата популярност ще допринесе ли за развитието на Вашата кауза?
- Не знам как чуждата аудитория ще възприеме филма ни, но много се надявам да не предизвикаме съжаление. Това е нещо, което винаги ме е побърквало. Много се надявам, че този продукт ще предизвика дебати и размисъл. Защото тук на парче ни помагат.
Ние оцеляваме на инат, благодарение на спонсори, за да можем да помагаме на финансово притеснени родители, децата им да имат достъп до рехабилитация.
Не винаги успяваме да осигурим спонсори, но за да има смисъл, рехабилитацията на децата трябва да е интензивна и продължителна. Това значи много средства за родителите, които и без това са доста на ръба.
Истински се надявам не толкова в чужбина, колкото в България да се отворят очите на хората. Смятам, че ако ние не си помогнем, няма да дойде освободител и да го направи вместо нас. Вярвам, че има все повече хора и структури с потенциал, които имат социално отговорна политика, може би защото са по-млади хора, които пътуват по света и вземат модели. Те вече са закърмени с онова друго мислене, че да дадеш и да споделиш е нещо хубаво.
Много се надявам филмът наистина да отвори очите, да даде повече знания и наистина да помогне за каузата.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
"Тихо наследство" може да се гледа по всяко време на стрийминг в HBO GO, а първото телевизионно излъчване по канала HBO е тази вечер от 19:00 часа.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}