Меланхоличните неделни следобеди на есента са прекрасно време за "медитация" с филмите на Антониони. Бавни кадри, студена архитектура, звук от листатата на дърветата или ехото на града, погледа на Моника Вити...и много празно пространство, което сам да запълниш. Уж нищо не се случва във филма,...а всъщност толкова много.