Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Какво би направил Маркс?": Има ли смисъл да гласувам?

НОВА КНИГА ОТ КНИГОМАНИЯ

"Какво би направил Маркс?": Има ли смисъл да гласувам?

Какви са достойнствата и проблемите на демокрацията? Сбъркана ли е нейната концепция? Повече по този и още важни въпроси - в новата книга на д-р Гарет Саутуел (откъси)

"Какво би направил Маркс?", автор: Д-р Гарет Саутуел (Снимка: Книгомания)

Издателство "Книгомания" пусна на книжния пазар философското издание на Д-р Гарет Саутуел - "Какво би направил Маркс? Как великите политически философи биха разрешили ежедневните ви проблеми?". Преводът от английски е направен от Герасим Славов.

Снимка: Книгомания

Д-р Гарет Саутуел е философ, писател и илюстратор, който живее в Уелс, Великобритания. В продължение на дълги години е преподавал, изучавал и развивал теми в областта на философията, автор е на няколко книги за широката публика: "Ръководство за начинаещи в "Размишленията" на Декарт" и "Ръководство за начинаещи в "Отвъд доброто и злото" на Ницше"; "Мъдри думи" и "50 идеи от философията на науката, които наистина трябва да опознаете"; "Основни философски теми" (съвместно с Джулиан Баджини) и "Основни философски текстове".

Замисляли ли сте се какво би казал Кант за зависимостта ви от социалните мрежи? Или възможно ли би било Платон да разреши вечния спор за избора на телевизионна програма? А дали Хобс би се съгласил да храни хамстера ви, докато сте на почивка?

С помощта на 40 въпроса от ежедневието, използвани като отправна точка за разглеждане на основните проблеми на нашето време, тази книга ви предлага ускорен курс по политическа теория и увод в идеите на най-великите философи на всички времена.

Провокативни и оригинални хрумвания за най-големите (и най-дребните) ежедневни въпроси, сред които:

- Има ли смисъл да гласувам?
- Кой от двама ни трябва да се грижи за бебето?
- Печеля ли достатъчно?
- Току-що ми отмъкнаха колата! Но трябва ли да виня крадците?
- Трябва ли да внимавам какво казвам в Туитър?
- Редно ли е децата ми да се възползват от моите успехи?
- Лошо ли е да искам по-голяма къща?
- Длъжен ли съм да отделям за благотворителност?
- Новият ми отдел страда за стария си началник. Да уволня ли всички?
- Длъжен ли съм да подкрепя страната си в случай на война?
- Убежденията ми противоречат на моята работа. Какво да правя?
- Трябва ли да пия кафе от справедлива търговия?
- Наистина ли е необходимо да нося велосипедна каска?
- Мога ли да вярвам на новините?
- Да емигрирам ли на Марс?
- Справедливо общество ли е местният голф клуб?
- Да сключа ли брак?
- Да оставя ли децата да се оправят сами, докато съм на почивка?
- Мога ли да уволня робот?
- Да подкрепя ли моята страна, ако реши да се намеси във вътрешните работи на друга държава?
- Щом смятам, че не бива да се яде месо, не трябва ли всички останали да мислят по същия начин?
- Защо според Холивуд бъдещето е толкова мрачно?

***

Откъсите от книгата "Какво би направил Маркс" от Д-р Гарет Саутуел, препечатваме със съгласието на издателство "Книгомания:

Снимка: Книгомания

Има ли смисъл да гласувам?

Основен философски въпрос: Какви са достойнствата и проблемите на демокрацията? Сбъркана ли е нейната концепция?

Пак идват избори. Преглеждате списъка с кандидатите, но - съдейки по листовките, наблъскани в пощенската ви кутия, нито едно от техните виждания не съвпада напълно с вашите. Освен това настоящият депутат, чиито възгледи са диаметрално противоположни, заема мястото от последните три гласувания насам и изглежда, че отново се е устремил към лесна победа. А и веднъж избран, дали вашият народен представител ще следва собствената си съвест или, което е по-вероятно, решенията на своята политическа партия? Всичко изглежда доста безсмислено. Защо тогава изобщо да гласувате?

Тези, които оплакват днешното състояние на политиката, може би се изкушават да хвърлят изпълнен с копнеж поглед назад, към древна Гърция. Преди да пуснете сълза обаче, не забравяйте, че атинската демокрация съвсем не е била за пример. Често се твърди, че едно от основните й достойнства е прякото участие. За разлика от съвременната представителна демокрация, при която ние гласуваме за хора, които ще говорят от наше име, всички обитатели на областта Атика взимали отношение по проблемите на управлението. С уточнението, че в определението "всички жители" не влизали жените, робите, освободените роби и чужденците, а само възрастните мъже от Атина, отбили военната си служба. Приема се, че те са наброявали около 20 процента от населението.

Снимка: Книгомания

"Апатия" сред гласоподавателите
Ако сравним това число с участието на около три четвърти от населението на САЩ в президентските избори през 2016 г., както и с подобни стойности в други западни страни, тогава съвременната демокрация изглежда по-всеобхватна Само две трети от имащите право на глас обаче се регистрираха като гласоподаватели в битката "Тръмп срещу Клинтън", а около една десета от тях изобщо не се появиха. Така че от правото си на глас се възползваха под 60% от американските избиратели. В неотдавнашния референдум във Великобритания за излизане от Европейския съюз гласуваха малко над 70% и това се смята за висок резултат. В последния тур на президентските избори във Франция през 2017 г. (Макрон срещу Льо Пен) около четвърт от имащите право на глас не си дадоха труда да отидат до урните, а около 11% пуснаха невалидни бюлетини или не ги попълниха, като общата избирателна активност беше най-ниска от близо 50 години насам. По този начин в държавите, считани за флагмани на демокрацията, средно от една четвърт до една трета от гласоподавателите не участват. Активността на местни избори е още по-ниска. Защо? Заради фактори като трудности при регистрацията, промени в изборните правила, но и заради апатията; близо една трета от потенциалните избиратели явно споделят вашето мнение, че няма смисъл и при всяко положение гласът им няма да бъде чут.

Едно от възможните решения, предложено за пръв път от Джон Стюарт Мил (1806 -1873), е пропорционалното представителство. При повечето системи в момента вашият вот за губещ кандидат не се брои; при пропорционалната обаче всички гласове имат значение и ако преминат определен праг, хората получават представителство чрез конкретен брой места, спечелени от дадена политическа партия. Неприятните последствия от това са, че може да бъдат насърчени крайностите, предоставяйки (например) трибуна на някое расистко малцинство, което инак няма да се чува. Положителното обаче е, че така ще се осигури по-справедливо отражение на действителните възгледи на хората и се смята, че би съживило ентусиазма по отношение на демократичния процес. Но дали политиците наистина го искат?

При традиционното мажоритарно управление само мнозинството във всеки избирателен район излъчва представител (в този случай - зеленият). Пропорционалното представителство обаче предполага, че дори малцинствените възгледи в избирателния район са представени в парламента (при достатъчно гласове в национален мащаб).

Снимка: Книгомания

Демокрация или олигархия?
В днешно време повечето хора свързват понятието "политика" предимно с националните и международни фигури от тази сфера, а възходът на масмедиите задълбочава тенденциите. Въпреки че факторът интернет донякъде промени това (а в някои случаи още повече го влоши), през последните 30 г. се наблюдава общ спад в масовата активност; ставаме свидетели на орязване на партийните структури, основните въпроси се решават от централното управително тяло. Политиците се борят за място под прожекторите редом със знаменитостите, залагат на външния блясък и усета към медиите, наемат специалисти по пиар и консултанти, за да оформят посланията си в смилаеми парчета. При тези условия, би казал циникът, нямаме истинска демокрация, а сензационен спектакъл с ограничено участие, присъщ на риалити предаванията.

В книгата си The Decline and Fall of the American Empire, 1992 ("Залез и упадък на американската империя") американският писател и политически коментатор Гор Видал (1925-2012) изтъква друга обща тревога: "Всеки, който е в състояние да събере 25 млн. долара, може да се смята подходящ за президент, но няма да е особено полезен на хората. Той ще представлява петрола, авиацията, банките или други богати организации, които плащат. Със сигурност няма да представлява народа на тази страна". Така че, макар изискванията пред кандидатите за президент на САЩ да са малко (гражданство, възраст, продължителност на пребиваване в страната) и надпреварата по принцип да е отворена за всекиго, на практика са необходими огромни суми. Както отбелязва Видал, това изисква връзки с източници на финансиране, които потенциално биха могли да компрометират политическите идеали на всеки кандидат. Очевидно същото важи не само за президентите, но и за управляващите на останалите нива. Всичко това води до въпроса за кого гласуваме - за политически партии или за мултинационални бизнес интереси?

Притеснително е и че политиците обикновено имат еднотипни образование и социален произход. Последните петима американски президенти, включително Тръмп, са учили в университети от Бръшляновата лига, а едно изследване на тръста "Сътън" във Великобритания от 2015 г. установява, че почти една трета от настоящите депутати са завършили частни училища (в сравнение със само 7% от цялото население), а над четвърт са учили в Оксфорд или Кеймбридж. Макар да подлежи на обсъждане дали трябва да ни управляват хората, получили най-доброто образование, не може да не се съгласим, че децата от по-състоятелните семейства имат известно предимство в живота. Богатството оказва влияние върху възможностите, увереността и усещането за собствената значимост, често е съпътствано и от по-стабилен семеен живот, от по-амбициозни социални стремежи. Именно тези неща тревожат Джон Ролс, а неговите принципи на справедливостта имат за цел да ни предпазват от тях - не най-добрите се изкачват до върха на обществото по естествен път, а върхът на обществото пази най-добрите за себе си. Тогава дали живеем в демокрация, управлявана от народа, или в олигархия на привилегирования елит, който обслужва себе си?

"В една истински равнопоставена демокрация всяка произволно избрана част ще бъде представена пропорционално, а не непропорционално." Джон Стюарт Мил

Снимка: Книгомания

Стадният манталитет
Има обаче и елитарни причини да отхвърляме демокрацията. По отношение на доктрината за равенството германският философ Фридрих Ницше (1844 -1900) смята, че "няма по-смъртоносна отрова от това", защото отглежда "стаден" манталитет и води до предпочитане на най-малкия общ знаменател вместо на най-висшите форми на развитие. Платон, пряк свидетел на атинската демокрация, я поставя само над тиранията. Ключовата дума за такова общество според него е "свобода", а на практика това означава неконтролируема всепозволеност, когато "всеки прави, каквото намери за добре в собствените си очи, и води свой начин на живот". За Платон това е лошо, тъй като няма мъдрост нито в обществения живот, нито в управлението, "пълно с разнородност и безпорядък, раздавайки някакво равенство на равни и неравни". Но демокрацията все пак дава право на глас, независимо от образованието и произхода, от ценностите и възгледите.

Съвременният свят до голяма степен отхвърля елитаризма на Платон и Ницше като старомоден. Тезите им обаче могат да се перифразират и не толкова предубедено - мнозинството няма способностите, обучението, опита или дори времето да се захване сериозно със сложните въпроси на политическото управление. Ежедневието ни минава в грижи около собствените ни проблеми, повечето от нас сме недоволни от нещо, поради което сме податливи на пропаганда и манипулация, на сензационни заглавия и фалшиви новини, разпространявани от могъщи съперничещи си елити. Ето защо, би казал циникът, демокрацията ни е "управлявана", с ограничени възможности за пряко участие. И на практика започва да прилича много на олигархия.

Снимка: Книгомания

Въпрос на оцеляване
Очевидно тези от нас, които живеем в либерални демокрации, се възползваме в огромна степен от свободите и правата, с които не разполагат поданиците на потиснически режими. Може би демокрацията не е безвъзвратно увредена, а само трябва да се поправи. Както казва Уинстън Чърчил (1874 - 1965), цитирайки неизвестен предшественик, наричат я "най-лошата форма на управление, ако се изключат другите форми, изпробвани досега". Въпреки многото й недостатъци демокрацията си остава най-малкото зло - постоянно се развива, за много от нейните идеи и цели все още има смисъл да полагаме усилия, да се борим и да гласуваме. А в светлината на климатичните промени, бедността, ядрените оръжия, тероризма и други, все по-страшни заплахи за човешкото съществуване, според Ноам Чомски "демокрацията и свободата са нещо повече от ценности, които трябва да пазим; може да се окаже, че са ключови за оцеляването ни".

Решението:
Може да недоволстваме от някои процеси, но демокрацията все още е най-равнопоставящата и отговорна форма на управление. Помислете си само - дали щяхте да се оплаквате в страна под диктатура или в абсолютна монархия? Дори Платон и Ницше да са прави в критиките си, поне имате право на глас. Сигурно можете да го използвате в подкрепа на идеята на Мил за пропорционално представителство? Или дори да се кандидатирате?

***

Снимка: Книгомания

Как да решим какво да гледаме по телевизията?
Тъй като сме в епохата на "Нетфликс" и онлайн стрийминга, на лаптопите и таблетите, "битката за дистанционното" може би не е толкова ожесточена, колкото едно време. Но в домовете, където съвместното гледане на телевизия още не е отмряло, това вероятно продължава да е повод за спорове. А при все по-редките случаи на семейни събирания около екрана наистина трябва да има стратегия за определяне на избора. Кой е по-добрият вариант? Добронамерената "диктатура" на човека, който носи парите вкъщи? Опитът и мъдростта на семейните старейшини? Трябва ли децата да имат думата, или са твърде малки? Ала каквото и да решите, проблемите, пред които сте изправени - честност, представителност, справедливост, - са миниатюрно отражение на цялото общество.

Тъй като повечето от нас живеят в демократични страни, може да ни се струва естествено правилото "един човек - един глас" да е най-доброто. Демокрацията е построена върху идеята, че "всеки се брои". Тоест мнението на баба важи не повече (но и не по-малко) от което и да е друго. Разбира се, както видяхме, на практика това невинаги е така. Докато вашето семейство може да си позволи лукса на пряката демокрация, съвременните политически системи са представителни, при тях избран служител (за когото може дори да не сте гласували) решава вместо вас. Дори когато мнението ви се чува - например при национални референдуми или при преките избори на президент в много държави, силата му отслабва по други причини. Не вие решавате кои ще са темите и условията на референдумите, нито пък колко често се свикват, а прекият избор невинаги определя лидера (в САЩ той идва на власт с гласовете на Избирателната колегия, състояща се от представители на щатите, за които не сте гласували пряко). Но демокрацията все още се смята за най-добрия начин да се чуе гласът ви, затова има значение какво казвате.

"Най-голямото щастие за най-много хора"
Какво оправдава този подход? Въпреки че корените му са в древна Гърция, съвременните демократи се опитват да защитят демокрацията, позовавайки се най-вече на правата или ползите. По-нататък ще разгледаме правата, а тук бих искал да се спра на идеята, че демокрацията може да се възприеме най- добре като приложение на утилитаризма или философската теория, че една държава трябва да бъде организирана по начин, осигуряващ щастие и благоденствие на мнозинството.

Доктрината за утилитаризма е създадена от английския философ Джереми Бентам (1748-1832) и защитава онези действия, които насърчават ползата - но полза от какво? Според Бентам - от удоволствието, тъй като то е в основата на щастието, а "най-голямото щастие за най-много хора е в основата на морала и законодателството" ("Събрани съчинения", 1843). Така той отхвърля идеята за "естествените права", предпочитана от някои автори, смятайки я за "глупост на квадрат" ("Анархистични заблуди", 1843). И защитава тезата - в съгласие с английския философ Джон Лок (1632 - 1704), че човешките същества са "бял лист без никакви букви" и нямат нито вродени качества или познание, нито морален компас. Следователно, твърди Бентам, те не притежават нищо, на което да се основават "естествените права". Ние сме по-скоро търсещи наслада машини, следователно нашите закони и морал трябва да са структурирани по начин, легитимно увеличаващ удоволствието.

В това Джереми Бентам е привърженик на количествения подход, като дори въвежда термина "аритметика на хедонизма" - според него може да се пресметне колко болка или удоволствие носи всяко действие; би било чудесно приложение за телефон! Дали да гледате "Игра на тронове", или документален филм за поезията от епохата на романтизма? Нека аритметиката да реши! Защото Бентам не би направил разлика между Вестерос и Уърдзуърт. Той не е сноб и не вярва в значимостта на качествените характеристики на удоволствието; за него най-голямо значение има количеството.

"На какво следва да се припише характерът на ползата, ако не на онова, което е източник на удоволствие?"
Джереми Бентам

Измерване на последствията
Основен философски въпрос: Предоставя ли утилитаризмът адекватна основа за защита на демокрацията?
Критиките на утилитаризма на Бентам са добре известни. Тъй като неговата теория се съсредоточава върху индивидуалните действия, вероятно изчисленията на ползите биха довели до непредвидими промени в политиката във всеки един момент - защото се променят факторите, влияещи върху количеството удоволствие. Това също е проблем: когато преценяваме дали едно действие е правилно или погрешно, къде слагаме границата на последствията?

Да кажем, че по утилитарни причини реша да открадна телевизор от някой голям магазин - нали загубата за фирмата (нейната болка) ще е значително по-малка от удоволствието, което ще получа, докато гледам "Игра на тронове" с великолепно качество и висока резолюция, без никакви семейни дрязги? Ами ако моето престъпление доведе до уволняването на охранител (обвинен, че не ме е заловил) или пък допринесе за съкращаването на някой продавач (не успял да постигне целите си за тримесечието)? И как точно се изчислява бъдещата наслада от гледането на сериал? Може "Игра на тронове" да не ми донесе чак толкова удоволствие, а да ме разстрои (не е невероятно...). Или пък, ако изгледам няколко сезона наведнъж, нима няма да пренебрегна семейството си? Утилитаризмът е консеквенциална философия - вместо да казва "направи еди-какво си, понеже така е редно", предпочита "действай иначе, последиците ще включват по-голямо удоволствие". Това често се смята за силна страна: разбираме защо дадена постъпка е правилна, можем да я оправдаем чрез нещо, което ще причини (или избегне). Но ако не успяваме да измерим и предскажем вярно тези последствия, изобщо не е силна страна.

Подобряване на утилитаризма
В отговор на тези и други критики късните утилитаристи правят опити да усъвършенстват философията на Бентам. Джон Стюарт Мил например предлага за действията да се съди според определени правила (дали създават повече щастие за обществото), а не по дадени постъпки. Вместо една вечер да гледаме един сериал, а на следващата - друг, според Мил за всички ще е по-голямо удоволствие да видим филма в цялост и макар баба да не харесва по-жестоките сцени, ще надделее насладата от проследяването на драмата със сложно преплетените й сюжетни линии и богатството на образите. Джон Мил опитва да определи и съставките на щастието - не просто груби "удоволствия", а по-изтънчени форми на забавление; както казва той: "По-добре недоволен човек, отколкото доволно прасе"; може би по-добре отдаден на величествените видения на Самюъл Тейлър Колридж, отколкото на циничните остроумия на Тирион Ланистър.

Други утилитаристи наблягат на различни неща - роденият в Австрия британски философ Карл Попър (1902 - 1994) защитава вид негативен утилитаризъм, който се стреми към намаляване на страданието; Р. М. Хеър (1919 - 2002) аргументира разновидност, заменяща удоволствието (както и да го определяме) с по-широкото схващане за предпочитание, чрез което се фокусираме върху последствията от действията за максимално постигане на целите и амбициите. Макар да избягват някои от традиционните критики, тези и други подходи остават спорни. Но може би проблемът на утилитаризма не е природата на "доброто", а начинът, по който се опитва да го измери.

Рисковете на утилитаризма
В книгата си "Демокрацията в Америка" (1835, 1840) френският историк и политически коментатор Алексис дьо Токвил (1805 -1859) разкрива утилитарния й характер и пише, че вместо да действат в посока "благоденствие за всичкинейните закони "се стремят към благополучието на възможно най-голям брой хора". В общи линии Токвил намира това за добро - в Америка, за разлика от базираната върху класовото разделение система, управлението се формира от цялото население и неговите интереси се "разпознават и смесват с тези на мнозинството граждани". В резултат няма потисничество. Иронията е там, че опитвайки се да предостави равен глас ("всеки един се брои"), демокрацията трябва неизбежно да предпочете някои (мнозинството) пред други (малцинството). Може би помните, че Мил разпознава в това опасността от тирания на мнозинството.

Затова по-късните философи като Джон Ролс например твърдят, че утилитаризмът може да доведе до обща социална несправедливост - докато "най-големият брой" разполага с достатъчно "количество" благоденствие, тогава всъщност няма значение какво се случва с останалите. Следователно щастието за мнозинството е различен подход от онзи, който се стреми да направи всички щастливи или поне разполагащи с необходимия минимум качество на живот, което утилитаризмът сякаш не е готов да предостави. В крайна сметка, ако "Игра на тронове" се харесва масово, има ли значение, че баба се е свила изтормозена в ъгъла и плаче?

"Демократичните закони се стремят да насърчават благополучието на възможно най-голям брой хора." Алексис дьо Токвил

Решението:
Демокрацията понякога се оправдава с утилитаризма или със схващането, че законодателството трябва да се стреми към най-голямото щастие за най-много хора. Проблемът обаче е, че системата не обосновава правенето на всички щастливи. Дори с опитите на Мил и останалите да подобрят първоначалната версия на Бентам, все още сме изправени пред потенциална тирания на мнозинството (баба плаче в ъгъла). Значи ли това, че утилитаризмът не е правилното обяснение на демокрацията? Джон Ролс би казал, че е по-добре да изберете да гледате нещо, което всички харесват в някаква степен, дори да не е любимата програма на нито един от вас - поне докато баба заспи...

Коментирай 0

1/1

"Какво би направил Маркс?", автор: Д-р Гарет Саутуел (Снимка: Книгомания)

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Снимка: Книгомания

Календар

Препоръчваме ви

Готови ли сте да скочите в творческата дупка на заека?

За четвърта поредна година Творческа Академия "Заешка Дупка" обявява прием за Есенното издание за творческо писане и актьорско майсторство

На прага на утрешния ден с Джаред Даймънд

След легендарните "Пушки, вируси и стомана" и "Колапсът", "Изток-Запад" издаде на български и третата книга от бестселъровата поредица - "Катаклизъм" (откъс)

"Милениум" - образецът за скандинавска криминална литература

"Момичето, което живя два пъти" е шестият последен роман от бестселъровата поредица за гениалната хакерка Лисбет Саландер и журналиста Микаел Блумквист

Завещанията на Вера Мутафчиева излизат в "Душа в душата"

"Може би дойде времето да открия Вера Мутафчиева от различни посоки и я събера в мрежичка живот такава, каквато я познавах", пише авторката Божана Апостолова

Книгата "Писмата на Христос" - писана по телепатичен път

Авторката й е известна само под псевдонима Христовият Писар

"Този търпелив лабиринт от линии" - 120 години Хорхе Луис Борхес

"Няма друг рай освен изгубения", заключава ненадминатият майстор на кратката проза, който се завръща в ново библиофилско издание (ОТКЪС)