В един свят, деформиран от военната машина на капитализма и експлоатацията, не е много трудно човек с лека ръка да подмине цялото това насилие, което се е просмукало във всички медии и години наред е било част от безброй политически сценарии. Както, обаче, е показал небезизвестният художник Готфрид Хелнвайн в своите смели и провокативни картини, почти е невъзможно да затвориш очи, когато видиш страдащо дете, чиято болка и открадната невинност изобличават провала и жестокостта на системата.  

След като израства в постнацистка Виена, през 70-те години на миналия век Хелнвайн започва да изучава темата за страдащото дете като форма на протест срещу мълчанието на обществото по проблема за зверствата на войната. От този момент нататък неговата работа, включваща рисуване, фотография, сценичен пърформънс, скулптура и други изразни средства, е изцяло насочена към пресъздаването на смущаващи, но същевременно красиви, сцени, които успяват да разтресат целия свят на изкуството из основи.

Сред многожеството му всепризнати творби, показвани по цял свят, са поредиците "Бедствията на войната" и "Шепотът на невинните", като и двете представляват хиперреалистични портрети на деца. Смесвайки техните образи с актове на насилие и популярни анимационни герои, Хелнвайн разкрива истории на непоносима физическа и емоционална болка и на борещата се за оцеляване добродетел, както и изобличава начинът, по който масмедиите (като "Дисни", например) са заменили детската невинност с изкуствено създадени и емоционално покварени герои.

В серия от свои фотографски автопортрети, които той заснема през 70-те и 80-те години на двадесети век, Хелнвайн превръща себе си в обект на изтезания, покрива лицето си с бинтове и странно изглеждащи механизми.

И днес, 68-годишният Хелнвайн продължава да бъде политически и творчески активен. Имахме удоволствието да му зададем няколко въпроса относно неговото минало, настоящите му проекти, гледната му точка относно насилието в съвремените медии, както и за познанството му с покойния Дейвид Бауи.

Анимационните герои в картините на Хелнвайн имат мрачен и обезпокояващ вид

На 18-годишна възраст вие сте започнали да се занимавате с изкуство като начин да поставите под въпрос авторитета на властта. Как изразявате този протест в работата си днес?Нещата, които винаги съм желаел повече от всичко на света са свобода и независимост. Искам да имам собствени мисли, мои си мечти, както и сам да взимам решенията си. Нямам нужда от каквато и да било религия или самозвана власт да ми казва по какъв начин да разсъждавам, какво да правя или да не правя. Никога не съм бил агресивен. Не представлявам заплаха за обществото по никакъв начин - следователно, не желая да бъда следен и контролиран от когото и да било. Мога сам да се грижа за себе си.

За жалост, последното, което обществото иска, е да има сбободни индивиди. Не очаквайте, че някой ще ви осигури тази свобода - това никога няма да стане. Ако искате свобода, трябва да си я извоювате. Да твориш е един от начините да го постигнеш, а за мен той е и най-ефективният.

Няма нещо, което да ужасява даден авторитарен режим толкова, колкото изкуството и свободата да твориш. Защо, според вас, Хитлер е изгорил планини от книги и картини и е забранил всички видове изкуство? Защо ли Сталин - човекът, който се е разпореждал с живота и смъртта на близо 300 милиона души и ръководил най-голямата армия и тайна служба, която някога е съществувала - се е страхувал от поемите на Анна Ахматова? Защо Мао е бил обсебен от идеята да разруши цялото културно наследство на Китай? А защо директорът на Ф.Б.Р. Джон Едгар Хувър, докато в същото време е отричал съществуването на организирана престъпност в САЩ, е положил толкова усилия, за да тормози и проучва всеки по-значим артист - от Хемингуей, та чак до Джон Ленън? На нашата планета, да твориш означава да надигнеш глава, да се възпротивиш и разбунтуваш, това е като да отвърнеш на удара с удар.

Превръзката, покриваща очите на детето будят съжаление към неговата уязвимост, а пистолетът е символ, увековечаващ насилието

Вие описвате работата си със следното: "Моето изкуство не дава отговори, а по-скоро задава въпроси." Какви въпроси се надявате, че ще си зададат хората, които видят вашите творби, относно себе си, политическата система и света?
Това зависи изцяло от самите тях. През всички тези години, в които съм правил изложби, съм забелязал, че хората реагират изклютелно емоционално на творбите ми. Кураторите винаги се изумяват, когато видят някой плаче пред моя картина. Изглежда, понякога образите, които пресъздавам, засягат доста деликатни кътчета у хората.

Децата, които избягват погледа на наблюдателя, сякаш се взират в един друг свят, откъсвайки се от реалността - също като хората, претърпели дълбока травма

Светът се е променял толкова много през всичките години, в които сте творили, но, от друга страна, много неща са си останали все същите - като например ксенофобската политика и гражданските войни. Какви глобални въпроси или събития са най-важни за вас, що се отнася до вашето творчество?
Това, което преживяваме в момента ми изглежда като края на една цивилизация, вторият Упадък на Римската империя. Ученици отиват на училище, за да стрелят по другарчетата си, хора се самовзривяват насред оживени улици. Почти на всеки час някой американски войник или ветеран се самоубива, което означава, че повечето американски военни умират не в битка, а сами слагат края на живота си. Доколкото знам, това е прецедент в исторически план. Ние приличаме на едно общество, което болезнено жадува собствената си смърт, тъй като вече не намира смисъл в съществуването си.

Само изкуството, естетиката, както и духовността, са нещата, които могат да преминат отвъд смъртта, а "автентичността на артиста може да вложи смисъл в отчаянието и абсурдността на съществуванието", както е установил Ницше. Дейвид Бауи, пък, е казал: "Религията е за хората, които се страхуват от Ада, а духовността е за онези, които вече са били там."

Това окървавено и спокойно дете ни напомня за мъченик, страдал неимоверно от кошмара на войната

Не може да не сте виждали онази снимка - образът на едно сирийско момче, покрито в прах и кръв - която стана доста популярна в интернет пространството наскоро. В социалните медии тя предизвика доста емоционални реакции и дебати. Както, обаче, бе отбелязано наскоро в статия на "The Washington Post", "въпреки изблика на тъга и сълзи по цял свят, малко се е променило." Какво, според вас, прави подобни снимки толкова ефимерни, че обществото набързо ги пъха под изтривалката на социалното самосъзнание?
Ежедневно ни залива безкраен поток от ужасяващи образи и порнографски сцени на насилие и смърт - по телевизията, в социалните мрежи и интернет, във филмите и видео игрите - което просто ни прави безчувствени и ни оставя насред една безмълвна скованост и безпомощност.

От Втората световна война насам западната военна машина не е спирала да убива. Тя продължава да нахлува, да бомбардира и да измъчва. Най често взиманото решение относно кой да е проблем, що се отнася до външната политика, изглежда е следното: нека ги заплашим и да ги бомбардираме докато не ги върнем в Каменната ера. "Всичко в името на демокрацията." Разбира се, нито една подобна кампания не е успяла да разреши даден проблем. Такива решения успяват само да създадат още по-големи неприятности, да опустошат безброй територии, да оставят след себе си кръв, сълзи и милиони трупове. Но войната е добър бизнес и, докато ни управляват банкери и ненаситни военно-индустриални структури, нищо няма да се промени.

Големият формат при картините на Хелнвайн засилва въздействието им върху наблюдаващия

От 70-те, та чак до днес, творбите ви успяват да бъдат все така провокативни. Какво прави политическите картини вечни, сравнение с всичко онова, което виждаме всеки ден в медиите?
През 2002-ра година, когато се преместих в новото си ателие в Лос Анджелис, за момент ме осени една мисъл: "може би рисуването е изцяло анахронистична дейност. Как е възможно една най-обикновена картина да се мери с всички онези мощни ефекти, които съвремените електронни медии ни предлагат и които са неминуема част от ежедневието ни? Дали сред целия този сетивен шум някой би си направил труда да обърне поглед към едно изрисувано парче плат?"

И тогава, по време на първата ми самостоятелна изложба в американски музей, а именно тази в "Легионът на честта" в Сан Франциско, се случи нещо напълно неочаквано: станах свидетел на най-емоционалните реакции на моите творби, които някога съм виждал. Хората идваха при мен най-спонтанно, за да ме прегърнат и да ми благодарят - някои имаха сълзи в очите си. Една жена ми каза: "Вие сигурно нямате ни най-малка представа колко е важно, че показвате работата си точно тук и сега." Това ме хвана напълно неподготвен и ме накара да се почувствам смирен. Изглежда, че с цялата си прелест и изтънченост, едно произведение на изкуството успява да се справи с постигането на силно въздействие, много по-успешно от медиите.

Тази картина от поредицата "Шепотът на невинните" изобразява едновременно страх и смелост в изражението на детето

Пленителното във вашите картини са именно дълбоките и сложни послания, които се четат в очите на децата - изглеждат спокойни и отдчуждени, сякаш са надмогнали болката си, за да могат да кажат нещо на наблюдаващия. Какво е онова, което прави придаването на смущаващи изражения по лицето на едно дете доста по-въздействащо от рисуването на същите емоции чрез лицата на възрастни?
Темата на моите творби е човешкото битие. За мен, същината на човешката природа е изразена в най-чистата си форма именно у децата. Несправедливостта, обидата, болката и насилието са най-видни и непоносими, точно когато сполетят някое дете. При подобна гледка, всеки, който не си е загубил ума напълно, би изпитал съчувствие и емпатия, както и импулс да помогне, да предпази и да утеши.

Децата, от друга страна, са ежедневно изложени на ужасите на света на порастналите, в който са принудени да живеят. Именно гледката на едно ранено дете беше онова, което ме преследваше толкова дълго, че накрая започнах да я рисувам - ден след ден, отново и отново. Не знам, но може би съм искал да принудя другите също да й обърнат внимание.

Автопортретите на Хелнвайн засягат темата за уязвимостта, както и това да бъдеш жертва и мъченик

А сега относно една по-приятна тема (но такава, която също носи тъга) - наскоро споделихте един скрийншот с Дейвид Бауи, с който придизвикахте безброй реакции на вашата Facebook страница. Много хора споделиха, че намират прилика между неговото видео към песента "Lazarus" (всъщност, последният клип, който той засне преди да ни напусне) и вашият стил на работа. От вашето студио дойде съобщение, с което се поясняваше, че "Макар и Готфрид да не е участвал в продукцията... по всичко личи, че е послужил за вдъхновение." Какво мислите за тези прилики?
Бауи беше изключителен артист. Само той би могъл по такъв брилянтен начин да превърне смъртта в произведение на изкуството и да каже "сбогом" с едно такова трогателно последно изпълнение.

Бинтованата му глава напомня на някои хора за моята серия автопортрети, където аз също нося бинт и изкривявам лицето си по безброй начини - като започнем от ранните ми пърформънси и фотосесии през седемдесетте и стигнем до по-късния етап с картините ми. Срещнах Дейвид през 90-те в Лос Анджелис и то няколко пъти. Той беше запознат с работата ми. Не съм сигурен дали тя му е послужила като вдъхновение за клипа към "Lazarus", но ако със сигурност знаех, че това е било така, бих бил много горд.

Много може да се види и научи и от настоящите проекти на Хелнвайн

Работите ли над някакви нови проекти или изложби, които можем да очакваме през идната година?
Имам много идеи, но в момента не мога да ви кажа нищо конкретно. Не обичам да си правя планове за неща, които са прекалено напред във времето. Не би ми било много приятно да знам накъде точно ще ме отведе творчеството ми. И аз имам нуждата да бъда изненадван. Мога само да ви посъветвам да не ме изпускате от поглед.

Източник: Illusion Magazine