Премиерата на "Българската дилема. Записки по нашето двусмислие" на издателска къща "Хермес" ще бъде на 15 февруари (сряда) от 18,00 ч. в Greenwich Book Center, бул. "Витоша" № 37 в София.

След книгата му "Пропуканата България", която е сред най-добрите четива, писани през последните години за случващото се у нас, Тони Николов отново събира статиите и есетата си, за да ги издаде в книга, която изглежда като сборник с приписки и коментари към публичното всекидневие.

Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор е на Портал "Култура". Завършил е НГДЕК "Константин-Кирил Философ" и философия в СУ "Св. Климент Охридски". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен. От 2005-а до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI) - България. Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски".Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Преводач е на книги на Жан-Пол Сартр, Р. Жирар, Ж. Грийн и др. 

Някои остроти и каламбури на тези страници ще остареят бързо, но други ще останат като ценен исторически материал:

Един народ може да загърби за известно време истината, да се окайва, оплаква и хвърля цялата вина върху другите, историята и лошото стечение на обстоятелствата.

Ала идва миг, когато безвремието свършва, той е принуден да си поеме дъх и да отвори широко очи.Картината, разкрила се пред взора му, може и да е съкрушителна.

И все пак трябва да се започне отнякъде.

Един народ, две или повече Българии.

Тони Николов

Откъс от: "Новата българска робинзониада

Че нещо леко се раздвижва в България, спор няма... В този смисъл много би ми се искало да споделя интуитивния оптимизъм на Деян Кюранов от статията му в "Дневник", че "вече живеем" ново (второ) българско Възраждане, базиращ се и на констатация на Теодора Димова в портал "Култура", че "нещо започва да се случва в България". Така е, случва се, доловимо е с просто око. И все пак има над какво да поразмислим. Съгласен съм, че свързващата тъкан на едно общество не може да бъде друго освен културата.

Така е било винаги. Така е и през първото ни Възраждане, когато блянът на зараждащата се буржоазия е свързан и с това българинът да се образова, да знае, да се развива, да учи навън, за да постигне идентичността си (не само "да знае своя род и език").

Любознателен е бил българинът да открие широко кръгозора си, жаден за чудесиите на големия свят. Ако и тогава, както и сега, всичко е опирало до образованието, то в златните години на Възраждането българското училище е било наистина широко скроено, че и модерно.

Български търговци ("робите", де) надлъж и на шир кръстосвали не само и най-отдалечените пазари на империята (мой прапрапрадядо например доставял шаяк в Египет за шинелите на войниците, охранявали прокопаването на Суецкия канал), но е имало и български банкерски къщи във Виена, Лайпциг, Париж, Букурещ, Браила и къде ли не още. В книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив са се продавали френски, немски и английски учебни помагала по землеописание, химика, физика, алгебра и геометрия, които учители са ползвали в школата си, въвеждайки най-прогресивната за времето си Бел-Ланкастърова система.

В истинското българско Възраждане е царял духът на истинско европейско Просвещение. А жаждата за знание е и жажда за книги. Един пример: в края на една от старопечатните книги в библиотеката ми, дело на (признавам) неизвестния мен Алеко Кръстевич - "Водачът по пътя на живота, нъравствеността в класическити поучения" - Виена (1864-1870), следват десетина страници със спомоществователи, които докарват на тази скромна компилация от класически и романтични мъдри мисли трудно представимия и с днешна дата тираж от около 6 000 екземпляра.

Просто българите са искали четат, където и да се намират - от Тулча до Охрид и от Солун до Болград.