Иван Цибулка

Филмовият режисьор и оператор Иван Цибулка живее със съпругата си - чилийка и тяхното семейство от 1987 г. в Чили - вече 30 години. Там той е сред най-известните и уважавани режисьори на документални филми. Особено голям интерес предизвика документалната му поредица "Съседите на вулкана", която репортажно проследява в продължение на седем години съдбата на три семейства от Чайтен, пострадали от изригването на вулкан през 2008 година. За този филм Цибулка е награден през 2014 г. с най-престижната награда за документално кино в Чили, а критиката се изказва, че филмът се е превърнал в "обобщен портрет на чилийския национален характер и дълбок философски размисъл за истинските ценности в човешкия живот".

Вижте трейлър на поредицата ТУК:

Кой е Иван Цибулка?

Той е българин, с чешко потекло, женен за чилийка и космополит, отворен за света.

Кръстен е на дядо си по бащина линия - Иван Вацлав Цибулка - чешки виолончелист и музикален педагог, живял в България.

Когато пристига у нас през 1900 г., Иван Цибулка-старши започва работа в Гвардейския оркестър, а по-късно става първият виолончелист в оркестъра на Народна опера.

През 1901 г. основава един от първите струнни квартети в България, а през 1908 г. става един от съоснователите на т.нар. Българска оперна дружба /дн. Национална опера и балет/.

Иван Цибулка-старши - дядото на режисьора

През 1924 г. Иван Цибулка-старши става съосновател на Българската народна филхармония /дн. Софийска филхармония/, на която дълги години е бил и председател.

До 1934 г. е преподавател в Държавното музикално училище и Държавната музикална академия.

През 1933-34 г. е директор на музикалната академия. Носител е на златен орден за наука и изкуство.

Иван и Лили /вляво/, в студентското общежитие в ГДР

Съпругата му - Мара Маринова Цибулка, е оперна певица и музикален педогаг, професор в музикалната академия. Синът им - Кирил Цибулка, се ражда през 1927 г., и бе един от видните ни композитори на филмова музика.

Какви спомени пази Иван Цибулка-младши за своето видно семейство:

"Баща ми - Кирил Цибулка си отиде преди 10 години.

Много рано и набързо си отиде от този свят. Напоследък се улавям, че много често си мисля за него...За това как животът сякаш ни раздели...Или по-скоро, смъртта му!... Родителите ми се разведоха когато бях на 4 години.

Майката на Иван Цибулка - Петрана Ламбринова

Майка ми си отиде със сестра ми, мен ме изгледа баба ми по бащина линия.

Тя беше видна педагожка по оперно пеене, та вече като пенсионерка, все още приемаше бившите си ученички от операта, сядаше на пианото, а ученицата - както я наричаше баба ми, стоеше права до нея, и после стените затреперваха от високия колуратурен сопран, а аз си запушвах ушите...

Иван и мама Пепа, пред Коледа на 1957 г.

Баба ми беше от онези хора, за които няма нищо невъзможно и не съществуват фатални ситуации.

Учеше ме да не се предавам никога, и че винаги има изход от трудностите, а ако не виждам такъв, трябва да вдишам дълбоко, да се успокоя и тогава изходът ще си "проличи"...

Иван Цибулка, в студентските си години

Баба беше от многолюдното семейство Маринови. Нейният баща, моят прадядо, е генерал Кръстю Маринов, който на снимките изглеждаше напет, красив, с огромни, засукани мустаци, много ордени и суров поглед. Слушах от роднините как е спасил с много малко войници Видин, за да не падне града в румънски ръце.

С войниците му тичали от бойник на бойник да стрелят от крепостта Бабини Видини кули, за да създадат заблуда у румънците за многобройна войска. Така спасили Видин.

Там и до днес има негов бюст, който гледа отвъд Дунава. Румънците многократно са искали да го обърнат да гледа към България, за да не ги "предизвиква"!...

Ген. Кръстю Маринов

Един от братята на баба ми е генерал Иван Маринов - смел и опитен летец и пълководец, министър на войната на царска България през Втората световна война. Той ми беше кумир. Докато беше жив, ми готвеше и ме канеше на гости, като ме подканяше да ям с: "Атакувай, момко!".

Този човек беше оживял, защото като видял накъде отиват военните действия, издал една известна заповед за българската армия, жандармерията и полицията, да не излизат от гарнизоните си и да не влизат във военни действия срещу партизаните и съветските войски.

Иван Цибулка

С тази си заповед всъщност е предотвратил една огромна касапница В България. Затова бе на почести по време на социализма, но винаги се държеше на дистанция и гордо мълчеше.

Чувах критични мнения от възрастни хора от бившата "aристокрация" на София, че бил "предал" родината на "червените варвари" без съпротива, и че трябвало да отдаде живота си, сражавайки се и прочее, но за мен този човек беше един светъл пример на хуманност.

Беше направил това, за което го укоряваха, поставяйки грижата за живота над военната доктрина за чест, гордост, слава и патриотизъм!...

Много пъти се мъчех да си представя колко му е било трудно да вземе това решение, и се гордея с него. Искаше да ми остави мемоарите си, защото, както ми сподели, нямаше доверие в обкръжението си, но почина докато бях в казармата, и военните конфискуваха набързо оръжието и ръкописите му...

Този мой "вуйчо Ванъо" ми даде живия пример за достоен и отговорен човек и мъж.

Баща ми...Както ви казах, напоследък често е в мислите ми. Той често ме водеше със себе си из студиите в Киноцентъра и на записи в радиото.  Ходехме да обядваме често и в Клуба на композиторите.

Там се събираха хора като Йосиф Цанков, Борислав Карадимчев, Александър Бръзицов, Генко Генов и др. - все големи имена в музикалния живот на България от 60-те години на миналия век.

В клуба цареше особена, уникална атмосфера на приятелство между тези хора.

Кабинетът на баща ми - на "Гурко" 37, където пишеше музиката си за филми, беше винаги плътно затворен, а вътре беше винаги задимено от лулата му.

Той все си припяваше нещо, записваше си нотите и после го изсвирваше на пианото.

Баща ми ме научи от рано да се чувствам като в свои води в неговите бохемски среди, но и да работя много - отговорно и дисциплинирано. Възприех и неговия подход към хората - открит и без предубеждения. Винаги ми казваше, че от всеки човек може да се научи нещо.

Баща ми ме научи да усещам музиката, и да й се наслаждавам като на нещо красиво. И макар че не станах музикант, аз не мога без музика!...

Смях в снимачния екип

Дядо ми Иван Цибулка...Един ден искам да сглобя един документален филм за този забележителен човек!...Но не знам кога, защото аз снимам и монтирам много бързо репортажите си за телевизията, с които се прехранвам, и много бавно работя по авторското си документално кино - то изисква внимание, постоянство и търпение, за да може да "втаса" по един органичен начин.", разказва Иван Цибулка.

Иван е следвал кино в Потсдам-Бабалсберг, в бившата ГДР, където се установява баща му след втория си брак с германка.

Там среща голямата си любов - чилийката Лили Галвес, и двамата се женят. В ГДР се ражда дъщеричката им - Майтиа Милена, която вече си има свое семейство в Чили.

По времето, когато Иван среща Лили, тя е емигрантка от Чили, избягала в Европа, след кървавия преврат на ген. Пиночет през 1973 година.

Съпругата - Лили Галвес, като студентка

След като завършват следването си в Германия, през 1982 г. Лили и Иван идват в България.

На Лили й харесва у нас, но тъгува за Чили...И така, Иван се решава да заминат да живеят в нейната родина.

Иван Цибулка /вдясно/ - първи крачки в професията, в Берлин

 В чужбина е трудно да докажеш кой си, така че и на нашенеца никак не му е било лесно.

Както навсякъде по света, и в Чили с финанси за кино се намират трудно. 

Иван Цибулка споделя, че досега винаги е разчитал само на кандидатстване за държавна субсидия, кто участва в ежегодните държавни конкурси за авторско документално кино.

Напът за снимки

"Правил съм документални филми и поредици само след спечелване на държавни конкурси.

Невъзможно ми беше да финансирам филм със собствени средства. Само да пътуваш из необятното Чили е много скъпо.

От няколко години снимам един възрастен чилийски приятел и документалист, но си го позволявам само защото снимките са в Сантяго, откровено признава режисьор-операторът, и продължава:

Тук имаше проблеми с конкурсите, докато си дадоха сметка, че ги печелеха все едни и същи "връзкари", и тогава започнаха да канят в комисиите колеги от други страни, които да са безпристпрастни и неподкупни. В други латиноамерикански страни също внедриха тази успешна стратегия.

За трийсетте години, в които сме тук, никога не сме имали усещането, че "сме се наложили като професионалисти".

Просто се научихме от самата среда, от чилийците, да преживяваме, да бъдем позитивни, упорити, силни и гъвкави, и да се адаптираме към бързо променящите се ситуации.

Винаги си спомнях и примера на баба ми, която ме отгледа. Тя беше преживяла пет войни и беше винаги позитивно настроена, инициативна и готова да започне всичко от начало...", разказва Иван Цибулка.

Случайно, или не, още в първите години на пребиваването му в Чили, съдбата го отвежда в Чайтен - градчето, което години по-късно ще снима във "вулканичната" поредица...

"В края на 80-те години, току-що дошъл в Чили, кръстосвах необятната страна, работейки като асистент в една документална телевизионна поредица, разказва Иван Цибулка.

И няколко пъти, на път към Патагония, минахме през този малък рай - това малко селце между планините и океана, наречено Чайтен, което на местно индианско наречие значи "водна кошница", заради дъждовния климат..."

И ето че след години той ще снима този рай като превърнат в истински ад след опустошителните разрушения на вулкана.

Катастрофата, която ще промени съдбите на жителите на Чайтен!...

Ето какво още разказа за Импресио.дир самият Иван Цибулка, от далечно Чили и Патагония, където снима в момента:

"Вниманието ви ме накара да се почувствам по-близо до моята стара и нова, любима, далечна и винаги близка България!...

Със съпругата ми Лили работехме в Студия "Време", когато през ноември 1987 г. решихме да заминем за Чили.

Със съпругата си Лили

Пристигнахме още по времето на диктатурата на Пиночет. Рисковано беше. Бяхме свидетели на размирните, последни две години на режима.

Дълго след възвръщането на демокрацията, та и до ден-днешен, в бита на чилийците се усеща разделението на две враждуващи помежду си, авторитарни сили.

Насилието, още от нашествието на безмилостните испански завоеватели, та чак до жестокостите на военния режим през 70-те години на ХХ век, е оставило болезнени следи у жителите на тази красива, но дива територия.

Така, както постоянният натиск на Наска оставя огромни следи върху тази нагъната, начупена, вулканична и земетръсна континентална ивица, дълга почти 7000 километра.

Това е земя, атакувана периодично от разрушителни цунамита, а над нея са високите Коордилери, със стотиците си активни вулкани".

Питаме Иван Цибулка, какъв изглежда реалният живот през окото на камерата на кинодокументалиста, и съществува ли, според него, обективна истина?

"Журналистите са субекти и виждат събитията по собствен, неповторим начин, както и документалистите.

За мен не съществува обективна ралност, и още по малко обективна истина. Всичко, което ни заобикаля, заживява, когато ние го прекараме през собствената си призма и го изберем, фокусираме и отразим.

Напът към Патагония

Нито камерата е обективна, когато чрез нея избираме и компонираме частица от многоликата реалност, нито самият документалист.

Документалистът е в известна степен по-свободен от журналиста, да се води от собствената си интуиция и критерии.

Точно по тази причина, когато завърших следването си, се ориентирах към документалното кино."

А какво научава един кинодокументалист, докато "просто снима" живота наоколо?

"В Чили закономерно има разрушителни природни бедствия, а солидарността между хората е на "приливи" и "отливи".

Когато се случи катастрофата, всички действат като един, запретват се и си помагат, работят организирано и всеотдайно като мравки, за да се възстанови някакво равновесие, но веднъж постигнато, всеки се затваря отново в неговите си "квадратни метри" и си гледа... пъпа.

Такава вероятно е изобщо - общочовешката природа. Естествено, в Чили е помогнала и неолибералната доктрина на Милтон Фридман от бизнес школата от Чикаго, наложена след преврата на военната хунта?!?

Доктрина, която разчита на самоуправата на пазарната система, базираща се на личния интерес, егоизма и алчността.

Населението на Чили е смесено, като това на Балканите.

Хората са потомци на индианци, смесени с испанци, немци, италианци, англичани, евреи, всякакви европейци, палестинци, та дори и с българи като мен!..

При нужда те се координират много бързо и действат.

Държавата има специални органи, които се задвижват в кризисен момент.

Ако, не дай си Боже, тези служби сгрешат нещо, биват разследвани и съдени, така че при следващите трусове, цунамита, пожари или вулкани, "протоколът" е коригиран.

Цени се особено много гъвкавостта и бързината при взимането на решения, защото всяка катастрофа е непредвидима и има собствени и уникални характеристики.

Най-удачното реагиране се оприличава с това на сърфиста, който колкото и да е подготвен и трениран, никога не може да предвиди колко голяма вълна ще го лашне в океана...

Нямам понятие как реагират сега хората в България в критични моменти?... Струва ми се, че в едновремешна, аграрна България, под робство и след разрушителни войни и бедствия, хората са си помагали и задружно са строяли и реставрирали?..

Иначе нямаше да оцелеем до днес, след всичките европейски "превратности"...

Знаете ли, след като седем години с хората от моя екип снимахме поредицата за разрухата от вулканите в Чайтен, заключенията до които стигнахме от наблюденията си бяха, че ние, хората, се привързваме към територията и ценим усилията, които ни е коствало, да се приспособим към нея и да я "опитомим", както би се изразил Екзюпери.

Като съомгите, интуитивно се връщаме към родното място, колкото и да е опасно.

Помагаме си в бедствие и това ни привързва един към друг, или пък окончателно ни разделя?!?

Всичко се обновява...Дърветата и тревите поникват из пепелищата. Като част от природата, раните ни зарастват, част от отнесените или съборени домове се възстановяват, но в душите ни остават белезите от преживяното!.."

На въпроса ни защо в едно интервю казва, че се чувства "българин в Чили и чужденец в България", Иван Цибулка отговаря:

"Когато бях малък, безумно обичах да отида с баща ми на летище София. От терасата гледах със страх и любопитство големите, бляскави и шумни самолети с перки да излитат и пристигат.

Най-интересно ми беше да гледам как влизат чужденците, които говореха на други езици, жестикулираха по непознат начин и от тях лъхаше на непознати парфюми.

Един ден баща ми ми зададе класическия въпрос, какъв искам да стана, когато порасна. И аз му казах: Чужденец!...

Много ценя осъзнатата роля на чужденец, защото ми позволява винаги да имам свое, независимо и критично мнение.

Само се надявам да не дойде на власт някой нацистки идиот, който да ни събере нас - "опасните свободомислещи чужденци", и да ни пусне през някоя газова камера, или да ни хвърли в океана с релса на краката, както вече се е случвало многократно в човешката история...

Помня, че докато следвахме в ГДР и общежитието ни беше близо до "Стената", непрекъснато желаех Тя да падне.

Съпругата Лили и внукът

Мъчително ми беше да гледам как семейства с бебета на ръце ни молеха да излязат за малко на терасата-кафене на университета, надвиснала над граничната зона.

И как с бинокли и огледалца даваха знак на някакви хора, които им правеха слънчеви зайчета от другата страна на Стената...От нашата страна вдигаха някое бебе всоко и го показваха на хората отсреща...Всички си махаха, и плачеха...

Разбрахме за падането на Стената тук, в Сантяго. Страхотно ми се искаше да съм там, в Берлин и да млатя с чук по тази Стена - да викам и да танцувам с другите въодушевени немци.

Това беше само импулсивно желание. Сигурно, ако бях там, просто щях да наблюдавам опиянението на хората, техните жестове, детайлите...Не знам?!?

По онова време в Сантяго участвах в движението "Не на Пиночет", защото каквато и да е диктатурата - от ляво или от дясно, ми беше противна.

Сега, години след "демократизирането" на България и на Чили, си мисля че ако бях тогава в София, сигурно щях да съм за СДС, а след това щях да съм сред разочарованите; ако бях в Берлин, щях да се разхождам свободно из двете части на града, а после сигурно щях да си приказвам с немските си приятели на бира, че след физическата стена се е появила друга - невидима стена - този път в съзнанието на източните и западните граждани на непроменения стар конфликтен град...

Понякога си мисля, че при диктаторите беше по-лесно. Казвам го с ирония, но си имам и обяснение за това: Защото някога всичко беше по-просто и по-"релефно" - като по военната логика - или си с диктатора, или си против него.

Това е логиката на омразата, на контрастите, на конкуренцията, на студената или горещата, но винаги несправедлива война. Логиката на фашизма, на дуалистичното мислене, което не позволява нюанси; логиката на високомерието, надменността на убийците и на смъртта.

А демокрацията би трябвало да изглежда като една разцъфнала джунгла - като при Амазонка, където няма контрасти, ами е пълно с нюанси, които се преливат един в друг.

Както животът се прелива и допълва със смъртта; както в биологичното царство разликите се допълват, а смесването на гени прави съществата по устойчиви...

В тази "джунгла" на демокрацията, трябва да цари разнообразие на възгледи, а зрението да се изостря, за да регистрира и различава хилядите нюанси...

Но има ли го това?!

Ще ви разкажа какво се случи с българското посолство в Чили, което вече го няма - нещо, което навремето не посмя да направи дори един Пиночет...

На българска софра...

Няколкото български посланици, които минаха през посолството ни в Сантяго, имаха доблестното желание да събират българските емигранти в голямата, разкошна градина с дървета и басейн на посолството ни.

Бяха чудесни срещи, на които обменяхме идеи и опит от живота ни в Чили, споделяхме новини от България.

Така де факто, и без да си го бяхме поставили за цел, опровергавахме стария мит, че българите не общуваме помежду си, когато сме в чужбина.

Трети март в Чили

Посолството ни се превърна в територия на свободното и критично мислене, даваше подслон на сънародници и други видни гости, които мислеха най-различно, но това не бе проблем.

Българи и "български чилийци" празнуват Трети март в Чили

Сега си даваме сметка, че този културен и многоцветен, толерантен оазис, не само ни даваше духовен подслон и ни позволяваше да се чувстваме зачитани като общност, но и бе благодатна почва за множество културни и търговски начинания, които се зараждаха в тази гостоприемна атмосфера.

Бяха канени и хора от други националности, които оставаха очаровани от българската гостоприемност, от кулинарната ни култура и космополитност.

Много от тези приятни хора бяха и влиятелни личности, чрез които се създаваха мостове между Чили, България и други държави в света, на различни нива.

Сантяго

Слушахме българска музика, гледахме и коментирахме български филми, помагахме си, чувствахме се горди с нашата общност. Особено през времето на мандата на последния ни посланик Валери Йотов и съпругата му Силва.

Тогава се усещаше онази благородна и многостранна мисия, за която е призвана дипломацията: да се организират културни срещи с други чуждестранни дипломатически мисии, българите в Чили и "българските чилийци".

Наричаме така следвалите в България и чилийците, които са се приютили у нас по време на Пиночетовата диктатура.

Всички тези почти редовни посетители на посолството ни, имахме общи чувствa, които ни правеха съпричастни, въпреки разнородните ни възгледи по много въпроси.

За наша неприятна изненада, към края на мандата си Валери Йотов ни сподели, че от България са му съобщили за инициатива да се закрие нашето посолство и консулството в Чили - два разкошни български имота, които се намираха в най-скъпите, луксозни,привилегировани и стратегически квартали на космополитния Сантяго.

И двата имота бяха се запазили по времето на диктатурата на Пиночет.

Забележете, епоха в която България дори нямаше дипломатически връзки с Чили.

Реагирахме с недоумение: Как така, защо ще ги закрият?!? Изпитвахме едновременно разочарование, тъга и яд.

Естествено, никой от нас не можеше да участва в някакъв разговор, или дискусия по този въпрос.

Тези неща се решаваха, като в тоталитарните времена - там някъде Горе и далеч от нас, обикновените граждани.

На снимки в Патагония

Свидетел съм на усилията и опитите на посланика ни да разубеждава своите началници в София. Безпомощен и разочарован, Йотов споделяше че е абсурдно да се закрива дипломатическа мисия, която е била толкова успешна и то не само от културна гледна точка, но и по икономически показатели.

По време на неговия мандат България бе сключила повече търговски договори с малката държава Чили, отколкото с гиганта Мексико.

Явно всички тези културно-духовни, но и прагматични съображения, обаче, не бяха в състояние да убедят началниците в София.

Валери Йотов и жена му Силва си заминаха за България и после бяха изпратени на дипломатическа мисия в Бразилия.

Малко след това не само закриха посолството и консулството ни в Чили, но и продадоха имотите.

Естествено, на нас никой не ни дължеше никакви обяснения, а доколкото знам, и до днес не са дали някакво логично обяснение дори на Валери Йотов - последният дипломат в на България в Чили...

С две думи - осиротяхме, но в грижи за препитанието и трудното си ежедневие, вече почти не се виждаме помежду си - ние, българите в Чили.

Създадохме си едно виртуално посолство на България във Facebook, което не замества реалното, което затриха, но поне виртуално поддържаме контакта помежду си, за да обменяме спомени, смешки, рецепти и понякога - идеи.

В Чили няма българи, на които да не им върви в работата и да са недоволни, или да мърморят. Всички сме работливи и упорити.

Явно, в земетръсната земя, в която всичко е временно и няма сигурност за нищо, ние сме си дали сметка, че всичко зависи от теб самия и трябва да си "налегнеш парцалите", както казваше баба ми.

Преди години се запознах в Сантяго с един "почетен консул на Чили в България". Той е българин, бизнесмен и явно тази му символична роля го облагодетелства по някакъв начин.

Тогава му разказах за различните българи в Чили, и че би ми било интересно да направя репортаж, или документален филм за тях, който да бъде излъчен по българската телевизия.

Той първоначално се показа много заинтригуван и ми обеща да ми съдейства за финансирането на такъв филм, но ентусиазмът му трая кратко и после престана да отговаря на писмата ми.

България? - Тя е в мен...В моето малко и сплотено семейство българската жилка я поддържаме и тримата: аз, жена ми Лили и нашата дъщеря, която отгледахме като двуезична от бебе.

Сега на внука ми му говорим само на български, а средата в която расте го учи на испански и английски.

Щастливи с вука си

Как живея аз и семейството ми...Както виждате, не станах музикант, въпреки че дядо ми, баба ми, баща ми и майка ми, за които ви разказах, бяха големи музиканти и ми бяха спретнали една учителка по пиано и солфеж още когато бях на пет.

Тя скришом ме биеше през пръстите, когато грешах, или бях разсеян, и един ден аз се ядосах и заявих, че не искам да ставам музикант. Хубаво, че събрах кураж, колкото и да бях малък.

На снимки в Патагония

Въпреки, че не станах музикант, обаче, животът ми се води от правия и чист "тон", който се постига с усилие, постоянство и труд.

Радвам се, че дъщеря ни, доста години след това - в Чили, последва артистичния си инстинкт, потърси една музикална школа и намери съпруга си. Той също е от смесен произход - дядо му, забележете, е чех, роден в Прага !

И най-любопитното - разбрахме това след като младите вече се бяха влюбили...

Когато тръгнаха на път в медения си месец, по свое желание посетиха Прага, София и Атина...

"Спиралата на живота...", както би казала баба ми.

И моето сърце се лута в разни посоки на света... Но една част от него е винаги в България!..."

С България в сърцето

Интервю на Еми МАРИЯНСКА

Снимките от Чили, са от Личния архив на Иван Цибулка