На 28-и август големият наш художник Никола Манев щеше да навърши 78. Не дочака този ден. След като до българите достигна тъжната вест, че е починал, съболезнователните материали, негови изказвания в интервюта пред пресата и електронните медии, отново ни припомниха какъв човек и творец беше той, и колко голяма е загубата за България и за света от кончината на интелектуалци от такъв висок ранг като него.

Никола Манев има над 160 самостоятелни изложби в цял свят. Автор е на над 5000 творби, голяма част от които са притежание на музеи, обществени и частни колекции в над 30 държави. Художникът бе член на Управителния съвет на Есенния салон на изкуствата в Париж. Носител е на наградата на френското правителство за чуждестранни художници-стипендианти /1966 г./, на златен медал от конкурса "Шенавар" във Франция и на наградата за демокрация на къщата "Форд" в Париж /1968 г./

Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. в Пазарджик. Ако бе жив, щеше да навърши 78. Запалва се по рисуването от своя баща - арх. Стефан Манев и семейния приятел - живописеца Васил Стоилов. Учи в Художествената академия в София. Първата си изложба прави в Смолян през 1961 г. На следващата година заминава за Франция, където е приет да учи в Академията за изящни изкуства в Париж. Завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон.

"В България ми писаха 2, във Франция ми дадоха 6!", казва в едно от интервютата си художникът с усмивка.

Това кратко изречение, обаче, се забива като нож в ума на мислещите и чувствителните хора: Защо ние, българите, не ценим най-достойните си и талантливи хора, а трябва отвън, от чужбина да чуем за тях, колко са "големи" в онова, което правят?!?

Манев се установява да работи в Париж в ателието си в Ил Сен Луи и твори в Париж повече от 50 години, до смъртта си. За това половин столетие, обаче, винаги не само е твърдял, но е и доказвал, че се чувства "кръвно свързан" с България. Може би заради това, все търсеше начин, да пусне нови "корени" в родината: През 2000-та година купи Тянковата къща - старинна възрожденска сграда в Чирпан, която дари на общината на родния си град - реставрира я със свои средства и я превърна в галерия. През есента на 2003 г. организира Есенни дни на културата в Чирпан с награден фонд. През годините правеше дарения със свои творби на галерии и в други градове на България - във Варна, Ловеч, Троян, Пазарджик, Полски Тръмбеш и др.

Съвсем заслужено получи почетно гражданство в тези български градове и наградата "Златен век" - звезда, на българското Министерство на културата. През октомври 2016 г. Художникът бе обявен за "Общински дарител на годината за средни общини".

"Бих искал моите картини да са отворен прозорец на хората към един по-красив свят!", каза пред БТА художникът, дни преди да издъхне . Непрекъснато присъствам в България с мисълта си и картините си!"

В друго интервю пък казва:

"Колкото и да се мъча да стана французин, не мога. Останах си българин! Независимо, че много обичам Франция. Франция ми е дала много и продължава да ми дава. Франция ме издържа. Рисувам в Париж, всичките ми творби се раждат в Париж - моите рожби, сътворени с четката са от Париж. Но кръвта ми е чисто българска, какъвто съм и аз! Копнея за България".

"Ароматът, миризмата на родна България ми е много близък. Единствената голяма памет в съзнанието на човек, това е ароматът. Човек запомня аромата на страната си още от детските си години..."

Никола Манев ще остане за вечен упокой в родната земя!...Такова бе последното желание на художника.

В мислите ни той си остава онзи жизнелюбив, рошав и усмихнат човек, който винаги зареждаше с позитивни мисли и надежда хората, с които разговаря. В едно от последните си интервюта казваше, че си остава с душата на 18 годишен юноша и ако има какво да си пожелае, то е да бъде отново млад... С чувство за хумор наричаше несъответствието между физическото и духовното здраве "развод".

"Душата ми се скара с Физиологията и подаде молба за развод. Разведат ли се - няма помирителен процес. Физиологията ти казва в един прекрасен момент: "Мой човек, стига толкова! Служих ти и работих за теб цял живот! Баста, До тук!"

Никола Манев несъмнено предусещаше Края си, но не искаше да приеме, че може да съществува понятие като "пенсиониран художник". Работеше до последния си дъх, с душата на 18 годишен!...

"За мен думата "пенсионер" е отрицание на човешкия живот! Как можеш да обичаш живота и да си пенсионер?! Това е пълен абсурд!", казва в едно интервю художникът.

Мосю Манев обичаше сутрешното кафе в парижкото кафене "Едит Пиаф". Обичаше да през прозорците на кафенето. Обичаше работните си следобеди и миговете на почивка, в която да съзерцава комините и покривите над града...

Любимите покриви и комини на художника - израз на подсъзнателния му стремеж към извисяване

Защо ли обичаше комините?! - От дете вероятно подсъзнанието му ги е отъждествявало с някаква височина. Защото винаги признаваше, че обича и баирите, високите планини, високите клони на дърветата, птиците, които летят нависоко...

И той беше "висок" - по дух, по талант, по човечност!

Никола Манев бе романтик с поетична душа. Обичаше поезията на Яворов, Пушкин, Лермонтов и Есенин. Признаваше, че обича и цени светлината във всичките й аспекти. И сигурно заради това душата му не боледуваше от завистта, самохвалството и алчността.

"Август", худ. Никола Манев

През 2015-а художникът буквално трескаво работеше, сякаш предусещайки скорошния "развод" на тялото си с душата на творец. За една година създаде много платна, изпълнени с разнообразни техники: пастел, акварел, маслени бои, молив. Направи няколко изложби в България. Сякаш "бързаше" за Някъде?... Сякаш искаше да остави още и още от себе си в родината?...

Космополитният му начин на живот и срещите му с много световно известни личности като Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Марк Шагал и други, не го накараха нито за миг да се поголемее и да забрави за корените си. Обичаше да посреща гости в къщата си в нашенското село Партизани, която наричаше "фермата", и там изцяло се отдаваше на компанията и на приказките за обикновени неща от живота. По стар български обичай, печеше агнета и вареше боб за гостите си.

Празнуваше рождените си дни и в Париж, и в България.

"По два пъти се "раждам"!И всеки път си пожелавам Господ да ми даде Живот,за да мога да направя още картини!", смееше се художникът.

Очевидно виждаше живота си, неразривно свързан с творчеството.

След като излезе книгата на Елена Кръстева "Животописни истории. Биография на Никола Манев", художникът даде интервю пред програма "Хоризонт" на Българското национално радио. Запис от архива на радиото ни припомня гласа му, неговите специфични интонации. В това интервю Никола Манев споделя:

"Нямам тайни, нямам някакъв таен личен живот. Просто аз съм една "открита книга" и не зная защо трябва да крия онова, което съм разказал, онова което съм преживял. А има ли нещо по-хубаво от това човек да сподели преживяното?! Аз намирам, че най-хубавото нещо в този живот на нас, хората, това е комуникацията между хората, това е контактът който става между хората. Защо трябва да лъжем, да се крием, да се преструваме, да се правим на "големи"?!... Просто ние сме това, което сме. Един голям, "пораснал сперматозоид", който е станал човек.

Човешкият живот има много "страници" и онези, които трябва да се изберат, трябва да отговарят на една реалност. Тези картини, които ги виждате там, са част от моя живот, от моя творчески път. Аз имам досега някъде към 5 хиляди картини, може би и повече - вече не мога да ги броя...Защото всяка година около стотина работи излизат наяве. В различни периоди и различни години, различни теми ми излизат от ръката и от съзнанието. За мен думата Доверие е най-важна от думите, изобщо.

Има ли доверие на този свят, има живот.

Аз, докато ги правя моите картини, нямам особена привързаност към тях. И гледам много да не се привързвам, да не ги гледам. Една картина тя те задържа, тя те възпира да вървиш напред. Но като ги видя моите картини някъде в книга, или на стената, имам чувството че някой друг ги е рисувал. И дори ми харесват, да ви призная. Докато ги правя, не съм доволен. Не съм!...Нямам задоволството, че съм направил нещо съвършено и че ще стане хубава. Но като ги видя закачени на стена, като ги видя в книга, почвам да ги харесвам".

Корица на книгата на Елена Кръстева

Откъс от книгата на Елена Кръстева "Животописни истории. Биография на Никола Манев".

"Когато говори за Сиена, отново е млад. Върти педалите на бяло "Леняно" с лъскави спици и десет скорости, гърдите му пият тосканския вятър. Никола Манев е сам и щастлив в сърцето на Тоскана. Тази земя на охра, маслини, вино и живопис ще натопи четката му за десетки картини, които ще нарече "Небесни магистрали". В кратък отрязък живот Сиена е неговото място, неговият пъп на света, корабът майка. Ще бълва същото обожание по адрес на Чирпан и палитрата на Тракия, но дотогава има време. Сега спиците на житейското колело блестят в Сиена. Никола Манев тъкмо е пристигнал от Холандия, за да рисува. И за да избяга от любовта на една жена:

"Една година реших да замина за Италия и да бачкам. Дъщеря ми Сара беше на две или три и майка ѝ много напираше да се жени за мен. Аз, като всеки подъл мъж, избягах. И до ден-днешен мисълта за сватба ми е чужда. Независимо дали има, или няма деца. Така или иначе - отидох в Италия. Такава ми е системата на живот, работата е религията ми и на нея съм изцяло предан, тя ме ръководи!"

Оттогава до днес е изтекло много време, минали са много събития в живота му до Края му, но Никола Манев ни остави много картини и много простички, но мъдри мисли за живота и смисъла да се твори изкуство.

След като си отиде, си припомних една притча, която обичаше да разказва - как един възрастен човек веднъж казал: "Когато един възрастен човек се спомине, една цяла библиотека изгаря!"

Никола Манев си отиде от този свят, но неговата "библиотека" едва ли ще изгори, защото той остави душата си в картините, които създаде. И стопли нашите души с прозренията си за смисъла на живота. Оптимизмът му не го напускаше, а за това се искаше кураж и силна воля за Живот, каквито той несъмнено притежаваше. Вероятно заради това и вдъхновението на художник не го напусна до последния му жизнен ден.

Поклон пред паметта на художника, родолюбеца и човека Никола Манев!

Еми МАРИЯНСКА