Хаджиоркестър – концерт

"Хаджиоркестърът" е проект съчетаващ старата градска песен със символното дирижиране - похват използван, както от сенегалски перкусионисти така и от големи диригенти като Ленард Бърнстейн.

Концертът съдържа изключително много импровизация и спонтанност, използвайки позабравени теми от българската стара градска песенна традиция.

Проектът се осъществява с подкрепата на програма "Дебюти" на Национален фонд култура.

 

Диригентът е в основната роля на аранжор и композитор, като всичко се случва и създава на момента. Символното дирижиране е средство, чрез което може да се създават композиции и преаранжират музикални идеи на момента. Своего рода импро композиция. Този вид дирижиране се е практикувало още през 15-ти век в западна Европа, а в някои традиционни култури още от преди това. Използвано е от знаменити музиканти като Леонард Бърнстейн, Франк Запа, сенегалският перкусионист Н"дайе Роуз и др. Най-популярно обаче, го прави афро-американецът Бъч Морис, който разширява неимуверно сборника от знаци и жестове, за интерпретация от музикантите.

Целият музикален текст, предоставен на музикантите е един лист с мелодия и акорди. Всичко останало в програмата, от формата на произведението, през реда на солиращите инструменти, броят на инструментите, които свирят заедно в даден пасаж, темпото, динамиката и стилът ще бъде полод на въображението на диригента, който ще подава конкретни насочващи символи с ръце интерпретирани на живо от десетте музиканта на сцената.

Работата с един толкова вкоренен в представите на хората музикален стил и период в българската история, несъмнено предрича и осъжда възприятията на аудиторията на дълбоки предрасъдъци спрямо музикалният текст и цялата функция на един концерт, в който присъства старата градска песен. Точно там, в яснотата и непоколебимостта на очакванията и представите на публиката, живее обречената на фанфарен успех изненада. Разбиването на очакванията, от край време е ясен и праволинеен похват. В посоката на развитие на музикалният текст обаче, се крие истинската изненада. Там е художествената стойност на цялата тази случка между изпълнители и публика, между очаквания и крайна представа. Между, в първият момент, забавно ръкомахане с ръце на диригента, лекотата на мелодиите от началото на миналия век и дълбочината на музикалната интерпретация, която се достига.