Ателието

"Защо избрах темата за Ателието, за да покажем Величко Минеков, един от най-ярките представители на поколението, родено между двете Световни войни на ХХ век, това, което пое последиците от тях и ги пресъздаде в своето творчество, белязало втората половина на отишлия си век и началото на нашия.

Изборът стана не само поради обективния факт, че Ателието на Величко Минеков е близо половин век и негов дом и не само заради отговора, който даде, запитан какво е за него Ателието - "друг живот няма".

Известна истина е, че Ателието е собственият храм на всеки творец. И ако те допуснат да влезеш в него, тръпката да повдигнеш завесата на интимните подбуди, които са накарали художника или скулптора да направи една или друга творба, са най-малко - привлекателни. Кой не би се съблазнил да се доближи до тръпката, до това събитие, което "те е стреснало" и предизвикало преживяното да се превърне в артефакт?

Идеята възникна още преди години, когато за пореден път влязох в Ателието на Величко Минеков и заварих непроменения аскетичен бит. Високи прозорци през пролуките на който зимата вееше студ, а през лятото нищо не можеше да те спаси от жегата. Този път обаче, то бе препълнено повече от обичайното, с подредени на рафтове малки пластики и плътно легнали на пода една до друга масивни негови скулптури. Книгите по лавиците се бяха още повече сгъстили, на стативите стояха увити в напоени парцали пластиките, които работеше в момента, на стената бе отново старата карта на България и закачена голяма синия, напомняща ореол. Интериорът се допълваше от стари предмети и фотоси, с каквито се обгражда всеки, когото съдбата е дарила с по-дълъг живот и спомени.

След дългия разговор с Величко, реших да се възползвам от разположението му и да предложа темата за изложбата - Ателието. В нея трябваше да покажем освен пластиките му, но и това, което той пазеше в папките и не бе излагал досега. Това бяха неговите рисунки. Тези, които регистрират началото на настроението, на събитието, което те е "стреснало", както сам се изрази Вельо. Именно тези негови съкровени рисунки, уловили първичното усещане за хрумката, магията на единствеността на дадено решение, бележещо личността и стила, бяха от изключително значение за влизането в неговата "светая светих".

Ателието е мястото, в което всеки остава насаме със себе си и съответно, то е пазено като негова неприкосновена свободна територия. Допускането до нея е много трудно, особено за човек като Величко Минеков. Той не е никак лесен. Суров и първичен, той минава през живота с оформени и твърдо устоявани през годините разбирания, със своя лична позиция, независимо от последиците ѝ. Скулптурите, освен рисунките, са също част от този негов характер, като че ли родени от директния досег със земята, по която той стъпва и днес твърдо и тежко, въпреки годините си. Те са мощни и едновременно приканващи да ги докоснеш и прокараш ръката си по овалните форми, затворили мощни обеми. В ръцете му материалът е буквално послушен, оставен безпрекословно да го вае, доверявайки се на умението му да изтръгне от него светлина, така че да му придаде една чисто негова, пластична партитура.

Така, жените на Величко Минеков, положили в скута си децата, надвесени над водата, пиещи, поднасящи хляб, очакващи с ръце под престилките близките си, или освободени в своята земна еротика - свенлива, но и естествена, подобна на тази във фолклора, излъчват спокойствие и хармония със себе си. А мъжките фигури, хванати в моменти на върховно изпитание и саможертва или в делника, излъчват една завладяваща сурова естетика. Тази, на която още алтернатива не е намерена. Тя е резултат от принадлежността към късчето земя, на което си роден и в което трябва не само да осмислиш своето време, но и да станеш част от него и от това, което предстои. Те носят и един чисто негов оптимизъм, присъщ на хората с историческа памет, към която се връщаме, за да почерпим вяра в изпитанията.

Представяйки го чрез непоказвани рисунки, литографии и пластики, обхващащи периода от началото на 60-те години на ХХ век до днес, част от които емблематични за нашето изкуство, Галерия "Контраст" съвършено съзнателно е оставила този път творбите без названия и дати. Водили сме се от една единствена цел, а тя е, че в този над половин вековен път, минавайки през различни етапи - от класически до чисто структурни решения, напомнящи абстрактни форми, Величко Минеков остава в рамките на една неофигуративност и, смея да твърдя, романтична поетика. Той е свързващата фигура между традиционната и модерната риторика в съвременното ни изкуство, нещо което бележи началото на неговия път и се проследява и днес. А за това дати и названия не са нужни. "

Проф. Аксиния Джурова