За туристите, Варна съществува единствено лятото. Тя е миризма на влак рано сутрин, е циганите около автогарата, крясъци на гларусите, топли нощи, боза на крак, горещи следобеди, къси сенки и дълги крака на момичета, прохладата на Морската градина и презрамки на розови потници, разтопените сладоледи, разпилени пуканки, миризма на пържена цаца, пухчетата във въздуха, падащи кестени, гърмящи ауспуси, слънчогледови семки във фуния от вестник, децибели от заведенията, миризмата, когато надуваш плажната топка, горещия асфалт, по който подскачаш бос, препълнени кошчета за боклук, лакоми момчешки погледи и още хиляди други неща...

Но този град се случва и през зимата.

Това е градът с най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледените бордюри, снегът по северните тераси, град на далечни панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната "Козирка" и пропуснатите срещи по нея, на измръзнали от чакане крака в обувките, на мокри ръкавици, на старците с увисналите слипове на "топлата вода на Офицерския", градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати), градът на бокса лека категория, на каратистите (киокошинхай), на волейбола (мъже), и шпагатите (женски и мъжки),

най-добрия град за разделяне, градът на загубата,

Варна е Ватерло на Владислав III Ягело,

разгрома на кръстоносния поход, който можеше да бъде последен.

Варна е дупката в центъра, дупката за стадион, и дупка в челото на олигарха, изронените фасади и незавършените ремонти, на вечните схеми, които никога не стигат до никъде, а животът постоянно изтича, на незаконното строителство, на законните несправедливости, на пустотата на кораба Дръзки,

на художници, които никой не колекционира, поети, които никой не чете, на неканените сватбени фотографи, на кейове в мъгли над сивото море, на лебеди в заледен залив

тъгата на провинциалния актьор играещ всичко,

Тя е солта по палубата, Рибарското мостче на плажа (съборено), Фарът на Ветеран (срутения), спряната комета до Бургас, снегът по плажа, сковано в лед море,

на черните забрадки в църквите, на притеснените бащи пред родилния дом, на най-ниските облаци, градът на най-сивото небе, на най-бавните влакове, на замогналите се измамници, на наивни пенсионирани комунисти, на бързи финансови пирамиди, на фалшивите болнични, град на измами, на "санже"-та и безсрамни обещания, на Гръцката махала през януари, на безработните сервитьорки, на недоизмитите чаши,

на неочаквано ранната слана, на безмислените разговори,

на неизпълнимите планове, неразрешените спорове за наследство, остъклените тераси, старата дограма, на студените класни стаи, на изхвърлените край боклука елхи.

Варна е град като всички останали.

Непостоянен, усмихнат, сърдит, сух и тъжен през зимата, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг.

Като морето, което са наричали Pontus Axenus (негостоприемно) и Pontus Euxinus (гостоприемно) — навярно, според каквото там, всеки е искал да каже.

Накрая обаче останало "черно", каквото всъщност не е.

Град, който би могъл да оправдае по-истинското свое име — Одесос (градът на Одисей?) -- градът на тези, които се завръщат.