Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

“Крадецът на орхидеи” – романът, вдъхновил кино класиката “Адаптация”

НОВИ КНИГИ

“Крадецът на орхидеи” – романът, вдъхновил кино класиката “Адаптация”

Една истинска история за красота и обсебване от Сюзън Орлийн вече е на българския пазар с логото на издателство "Ерове"

Световният бестселър "Крадецът на орхидеи" на Сюзън Орлийн, послужил за вдъхновение на кино шедьовъра "Адаптация" с участието на Никълъс Кейдж, Мерил Стрийп, Крис Купър и Тилда Суинтън, е вече на българския книжен пазар. Филмът е носител на десетки награди, сред които "Оскар" за поддържаща роля на Крис Купър, "Златен глобус" за поддържаща роля на Мерил Стрийп и "Гран При" от фестивала в Берлин.

Никълъс Кейдж и Мерил Стрийп в ролята на Сюзън Орлеан във филма "Адаптация"

Книгата е част от поредицата "Cabinet of Curiosities" на издателство "Ерове" - поредица за странни културни практики и явления, която този път ще поведе читателите на уникално пътешествие с истории за ловци на орхидеи, индиански резервати и бродене из тресавищата на Флорида в търсене на диви орхидеи!

С превода на романа се заема Ивелина Минчева-Бобадова - японист по призвание и преводач по душа.

Превърнал се в модерна класика, "Крадецът на орхидеи" на Сюзън Орлийн е отличителен, забавен и завладяващ разказ за една невероятна обсесия. Решен да клонира застрашено растение - много рядката "Орхидея призрак" (Polyrrhiza lindenii) - изключително ексцентричният и странно привлекателен мъж на име Джон Ларош води Орлийн на незабравима обиколка из малко познатата американска субкултура на продавачите на растения. Действието в това интимно журналистическо разследване се развива в блатата на Флорида и извън тях, където ще срещнем още индианците семиноли, които му помагат и закона, който се бори с него. В края Орлийн, както и читателят ще придобият много по-голямо уважение към решителността на аутсайдера Ларош и ще открият нова завладяваща дефиниция за страст.

"Крадецът на орхидеи" от Сюзън Орлийн - корица

"Крадецът на орхидеи" получава забележителни отзиви - списание Пийпъл го описва като "мистериозна история за кражби от Южна Флорида", а френското модно списание Мари Клер му дава впечатляваща оценка:

"Един автор не може и да си мечтае за по-добър главен герой от Джон Ларош, който между две нарушения на закона ни въвежда в един ботанически свят на трескаво пристрастяване. Резултатът е една доста чудата хроника, способна да увлече дори онези, които съумяват да убият и кактусите у дома си."

Романът бързо добива популярност и само четири години след издаването му сценаристът Чарли Кауфман, писал още "Да бъдеш Джон Малкович" и "Блясъкът на чистия ум", създава филма "Адаптация". Лентата получава множество награди и отличия - "Златен глобус", "БАФТА", "Сателит", включително "Оскар" за Най-добра мъжка поддържаща роля, като е номиниран в още няколко категории на Наградите на Академията. Печели симпатията не само на публиката, а дори на авторката, която отначало е скептична, но след като прочита сценария остава зашеметена:

"Бях абсолютно убедена, че Чарли Кауфман е дошъл тайно в Ню Йорк и ме е следил дълго време, няма друг начин да разбере мен и книгата толкова вярно. Той е взел моите идеи, обогатил ги е със свои собствени, прекрачил е границата между реалност и измислица и накрая е създал нещо невероятно красиво!"

  Сюзън Орлийн, автор на романа "Крадецът на орхидеи"

Сюзън Орлийн (р. 1955) е автор на осем книги - "The Bullfighter Checks Her Makeup", "My Kind of place", "Saturday Night" и т.н. През 1999 г. публикува романа си "Крадецът на орхидеи", който става един от най-обичаните й и известни романи. Книгата за кучето Рин Тин Тин - "Rin Tin Tin: The Life and Legend, a New York Times Notable Book, печели награди "Ohioana" и "Richard Wall Memorial Award". През 2018 г. очакваме да публикува следващия си роман - история за държавната библиотека в Лос Анджелис.

Орлийн е щатен автор за New Yorker от 1992 г., като е писала още за Outside, Esquire, Rolling Stone и Vogue. През 2012г. става почетен доктор в Мичиганския университет. Работи като репортер в Портланд, Орегон и Бостън, Масачузетс. Наградена е за Креативно Изкуство/Публицистика от фондация "Гугенхайм". Успява да завърши повечето си книги, благодарение на подкрепата от арт-общността "Ядо" (Yaddo artists' community) и организацията за спонсориране на арт-проекти "McDowell Colony". В момента живее в Ню Йорк заедно със сина и съпруга си, както и с малка менажерия от животни. Своята книга "Крадецът на орхидеи" тя шеговито описва като "многопластов роман като глава лук".

Книгата може да бъде закупена в книжарниците, както и онлайн от сайта на издателството Erove.eu.

_________________________________

Откъс от романа "Крадецът на орхидеи"

Оранжерията на милионера

Джон Ларош е висок мъж, слаб като върлина, със светли очи и прегърбени рамене и подчертано привлекателен, въпреки че му липсват всичките предни зъби в устата. Стойката на тялото му на вид е досущ като спагети, сготвени "ал денте", а самият той се отличава с изнервената напрегнатост на човек, който играе прекалено много видеоигри. Ларош е на трийсет и шест години. Доскоро работеше за племето семиноли във Флорида, като ръководеше разсадник и лаборатория за размножаване на орхидеи в племенния резерват в Холивуд, Флорида.

Много хора биха определили Ларош като ексцентрик. Семинолите например са му измислили два прякора: Скандалджията и Лудия бледолик. Веднъж, когато ми разказваше за детството си, той отбеляза:

- Боже, определено си бях едно чудато дете.

Откакто се помни, винаги е бил изключително пламенен и невъздържан. Когато бил на девет или десет, родителите му му позволили да си има домашен любимец. Избрал си малка костенурка. След това поискал още десет. В последствие решил, че иска да ги развъжда и така започнал да ги продава и на други деца, докато в главата му вече не се въртяло нищо друго освен костенурки, а тогава осъзнал, че животът му няма да има смисъл, ако не събере по една от всички видове костенурки, познати на човечеството, включително и от онези от Галапагос, които са големи колкото диван. След това изведнъж изгубил интерес към костенурките и се влюбил лудо във вкаменелостите от ледниковия период. Събирал ги, продавал ги, заявявал, че живее за тях, и ги изоставил заради нещо друго - шлифоване на скъпоценни камъни, ако не се лъжа, а като приключил и с него, се увлякъл по колекционирането и посребряването на старинни огледала. Увлеченията на Ларош се зараждали без предупреждение и приключвали внезапно като взрив на бомба със закъснител, заложена под капака на колата. Когато го срещнах за първи път, той копнееше само за орхидеи и особено за диворастящите видове, които се срещаха в Държавния резерват Факахачи Странд. Прекарах по-голямата част от следващите две години покрай него, а в края на втората той се беше отървал до една от орхидеите, които притежаваше, заклевайки се, че до края на живота си никога повече няма да отглежда орхидеи. Обикновено не се отмята от думите си. Преди години, между увлеченията си по

вкаменелостите и старинните огледала, преминал и през период на тропически риби. В най-разпалената му фаза разполагал с над шейсет аквариума в дома си и ходел редовно на подводно гмуркане, за да събира още риби. След това дошъл краят. Той не изгубил постепенно интерес - отрекъл се внезапно от рибите и се заклел, че никога повече няма да ги колекционира, а в допълнение на това и че никога повече няма да стъпи в океана. Случило се преди седемнайсет години. През целия си живот досега е живял само на няколко крачки западно от Атлантическия океан, но от тогава насам не е потопил и кутрето си във водата.

Ларош има навика да се изказва като специалист по всичко, но не е завършвал официално образование. Посещавал е държавно училище в Норт Маями, но като изключим това, е самоук. Понякога се замисля с тъга за живота, който му се струва, че е можел да живее, ако се беше развивал по общоприетия начин. Смята, че е можел да стане мозъчен хирург и да постигне значим напредък в изследването на човешкия мозък, да бъде богат и известен. А вместо това сега живее с баща си в порутена къщурка във Флорида и постоянно води борба за оцеляване с необичайни средства. Един от най-ценните му активи е оптимизмът му - а той се състои в това, че на практика във всяка една житейска ситуация, дори в най-катастрофалните, Ларош открива печеливш изход. Преди години разлял отровен пестицид върху порезна рана на ръката си и получил необратимо увреждане на сърцето и черния дроб. Ако питате него, било е за добро, защото така е успял да продаде статията си, в която разказва за преживяното ("Би ли загинал в името на растенията си?"), на периодично издание за градинарство. Когато го срещнах за първи път, работеше по наръчник за отглеждане на растения у дома. Каза ми, че ще го популяризира в "Хай Таймс", списанието за марихуана. Добави, че в рекламата няма да се споменава, че марихуаната, отгледана спрямо ръководството, никога няма да узрее и съответно да придобие психоактивно действие. Този наръчник беше един от най-любимите му проекти на всички времена. В неговите очи той следваше да му донесе много пари (както винаги отлична печалба), в допълнение да насърчи децата в отглеждането на растения (много добросъвестно от негова страна...), а освен това пропуснатата информация в статиите щеше да ги предпази от дрогиране, тъй като отгледаните растения щяха да са безобидни (...и неизмеримо благородно). Той беше особено горд с тази последна подробност от проекта си, защото вярваше, че щом децата, купили наръчника му, осъзнаят, че са си похабили парите в опит да направят нещо незаконно - а именно - да отглеждат и пушат трева, те също така благодарение на Джон Ларош ще разберат, че престъпността не води до нищо добро. Подобни схеми, в които ценностите и престъпленията се обединяваха около печалбата, бяха запазената марка на Ларош. Тъкмо когато най-сетне си го разобличил като най-обикновен мошеник, той разкрива възвишения и някак морален, но винаги доходоносен мотив зад измамничеството си. Обича да се самоопределя като хитър проклетник. Обожава да върши всичко по сложния начин особено когато това означава, че не само ще направи каквото си поиска, но и ще накара всички останали да се чудят как е успял да се отърве невредим. Определено е доста необикновен тип. Освен това е и възможно най-морално настроеният аморален човек, когото съм срещала.

Срещнах Джон Ларош за първи път преди няколко години в Окръжния съд на Колиър каунти в Нейпълс, Флорида. По онова време се намирах във Флорида, защото бях прочела статия във вестника, която съобщаваше как един бял мъж - Ларош, и трима семиноли са били задържани за притежание на редки видове орхидеи, които са откраднали от едно тресавище във Флорида, наречено Държавен резерват Факахачи Странд, и исках да разбера повече за случая. Статията беше доста кратка, но примамлива. В нея Факахачи се описваше като диво тресавище близо до Нейпълс, пълно с необикновени растителни видове, сред които и такива, които не се срещат никъде другаде из Съединените щати, а някои дори никъде другаде по света. Всички диви орхидеи днес се разглеждат като застрашени от изчезване видове и изнасянето им където и да било вън от горите, а особено от държавна собственост като Факахачи, е незаконно. Според информацията във вестника Ларош бил водачът и подстрекателят на бракониерите. Той сам предоставил на служителите в ареста точните ботанически и сортови наименования на откраднатите растения и обяснил, че са били предназначени за изследвания в лаборатория, където да бъдат клонирани в милиони бройки и разпродадени на колекционери на орхидеи по целия свят.

Обикновено чета много местни вестници и особено най-кратките статии в тях, сред които отделям по-специално внимание на онези, пълни със запленяващи думи и словосъчетания. Що се отнася до историята с орхидеите, интереса ми привлякоха думите "тресавище", "орхидеи", "семиноли", "клониране" и "престъпление" и това, че се повяваха вкупом в един толкова кратък текст. Доста често подобни истории се оказват много по-ценни, отколкото ни се струва в началото: един кратък поглед над ежедневието, който обаче се разгръща като онези японски хартиени кълба, които потапяш във вода, а след миг те вече са се превърнали в разцъфнали цветове - толкова прекрасни, че дори не можеш да повярваш, че в някакъв момент пред теб са стояли просто една хартиена топка и чаша вода. Съдията по случая със семинолските орхидеи беше назначила изслушване няколко седмици след като бях прочела статията, затова имах време да се подготвя и да отида до Нейпълс, за да проверя дали това хартиено кълбо няма да разцъфне.

Когато тръгнах, в Ню Йорк беше люта зима, но в Нейпълс беше топло и влажно, а от самолета можех да видя плътните буреносни облаци, търкалящи се по линията на хоризонта. Отседнах в голям хотел на плажа и същата вечер стоях на терасата на стаята си и наблюдавах как бурята избухва над океана. Изслушването беше на следващата сутрин в девет часа. Когато излязох от паркинга на хотела, един от служителите там ме предупреди да шофирам внимателно.

- Разбирате ли, в Нейпълс трябва да внимавате много - заяви той, надвесил се на стъклото на прозореца ми.

Миришеше на дайкири1. Може би беше от слънцезащитния му лосион.

- Когато тук завали - добави той, - колите започват да летят.

В Нейпълс на глава на населението се падат повече игрища за голф, отколкото където и да било по света, и въпреки че времето беше горещо и неприветливо, всички в хотела бяха облечени и готови за игра, а шпайковете им потропваха и оставяха следи по тротоарите.

Съдебната палата се намираше на няколко километра южно от града, в свежа на вид сграда от избелен камък, нашарен с черупки от миди и охлюви. Когато пристигнах, вътре вече имаше неколцина души, но никой не разговаряше с никого, не се чуваше и звук, освен скърцането на дървените пейки и кашлянето на някакъв тип, който си прочистваше гърлото на предните редове. Миг по-късно разпознах Ларош от снимката, която бях видяла във вестника. Не се беше облякъл като за съд. Носеше заоблени слънчеви очила с майлар филтри, полиестерна тениска, щампована с живописна картинка, шапка с козирка на Маями Хърикейнс2 и износени сивкави панталони, които му висяха отзад. Изглеждаше така, сякаш би се зарадвал на една цигара. Тъкмо тръгна да става, когато в залата влезе съдията и се настани на стола си, а той седна обратно на мястото си с раздразнен вид. Тогава се изправи прокурорът и започна да чете обвиненията на държавата - на 21 декември 1994 г. Ларош и тримата му помощници семиноли незаконно изнасят от Факахачи над двеста редки вида орхидеи и бромелии, като са заловени на излизане от тресавището с четири памучни калъфа за възглавници, пълни с цветя. Обвинени са в наказателно притежание на застрашени от изчезване видове и незаконно премахване на растителност от държавна собственост - и двете наказуеми със затвор и глоби.

Съдията слушаше с невъзмутимо изражение, а когато прокурорът приключи, призова Ларош да даде показания. Той вдигна страшна шумотевица, докато се изправи от стола си, и пристъпи бавно към центъра на съдебната зала, килнал глава към съдията и втъкнал палци в гайките на панталона си. Съдията го изгледа с присвити очи и му нареди да посочи името и адреса си и да опише професионалния си опит с растения. Ларош се заклати напред-назад и сви рамене.

- Виждате ли, Ваша Чест - започна той, - аз съм консултант по градинарство. Занимавам се с професионално градинарство вече приблизително дванайсет години и съм притежавал разсадник с многобройни видове с висока търговска и етнобиологическа стойност. Имам значителен опит с орхидеите и с безполовото им микроклонално размножаване в стерилни условия.

Той замълча за миг и се ухили. След това огледа залата и продължи:

- Честно да ви кажа, Ваша Чест, може би съм най-умният човек, когото познавам.

 ***

Въпреки че бях идвала във Флорида милион пъти, никога не бях чувала за резервата Факахачи или за дивите му орхидеи, преди да прочета за Джон Ларош. Израснах в Охайо и в продължение на години всяка зимна ваканция със семейството ми ходехме в Маями Бийч, като отсядахме в хотели, чиито лобита се красяха от риболовни мрежи и стари стъклени риболовни плувки, а джуджевидни сабалови палми стояха украсени като коледни елхи. Дори тогава изпитвах смесени чувства към Флорида. Обожавах да се разхождам покрай хотелите по "Оушън драйв" и "Колинс роуд" на квартала "Арт деко", харесвах огромните магазини за деликатеси, обичах първоначалната руменина на кожата си от изгарянето на слънце, но се ужасявах от медузите и мразех как изглежда косата ми под влиянието на влагата. Жегата ме смущава и топлите диви пейзажи на Флорида са ми също толкова чужди, колкото и Марс. Не се смятам за поклонничка на Флорида. В нея обаче има нещо прелъстяващо и неустоимо, което не съм срещала почти никъде другаде. Щатът може и да изглежда като чисто нов и създаден изцяло от човека, но още щом зърнеш места като Националния парк Евърглейдс, тресавището Биг Сайпръс или Локсахачи, осъзнаваш, че Флорида също така е последната земя от американския Див Запад. Дивата част на Флорида е наистина дива. Опитомената ѝ част е наистина питомна. И двете обаче търпят непрекъсната промяна: развитите кътчета представляват просто малки сечища в джунглата, но тъй като тя, от своя страна, е неудържимо плодовита, всеки ден се стреми да превземе части от технологична Флорида. В същото време дивата природа чезне пред очите ни: с всеки изминал ден по петдесет акра от Евърглейдс изсъхват, по пясъчните дюни никнат къщички, а с всяка година шевовете по територията ѝ се увеличават с нови магистрали. Нищо не изглежда стабилно и постоянно и всичко непрекъснато се изменя или бива заличено завинаги. Времената на преход и промяна се сливат в един синтез на влага и суша, на саможивост и подреденост, на природа и човешки изобретения. Силните самостоятелни единици са впечатляващи, но хибридите като Флорида са още по-завладяващи, защото са изключителни и чудати. Веднъж в Маями видях един мъж, хвърлил въдица в езерце до паркинга на "Бъргър Кинг", точно до магистралата. Езерото беше идеално закръглено, с подравнени брегове, така че бях сигурна, че е пълна измислица и изобщо не е истинско езеро, а просто една изровена яма, оставена да зее, когато са копаели пръстта, за да изградят пътното платно на магистралата. След като строежът на пътя бил завършен и "Бъргър Кинг" отворил врати, в изкопната яма се просмуквала или събирала дъждовна вода и по някакъв начин в нея се появили риби - може би са били изпуснати от птици или пък сами са се провирали през подземни кухини, но изкопът много бързо се превърнал в полуестествено езеро. Дивата природа почти си го беше присвоила. Затова и Флорида винаги ме удивява: как не спира да подбужда промяната, как естествените ѝ пейзажи са на крачка да бъдат погълнати и технологизирани, а броени мигове делят най-добре поддържаните ѝ развити части от разрушаването им и превръщането им обратно в джунгла. Преди няколко години отново възвърнах връзката си с Флорида - този път родителите ми си купиха жилище в Уест Палм Бийч, за да прекарват там известно време през зимата. До къщата им има прекрасно, спретнато игрище за голф с трева, така зелена и подравнена, че е досущ като килимче за баня, с поддържан и прецизно подрязан жив плет - въобще цялото място бе изтънчено като смокинг. И въпреки това не след дълго във водните препятствия на игрището се настанили алигатори и из съблекалните вече се четат надписи: "Внимание, дами! Пазете се от алигаторите по зелените площи!".

Щатът Флорида действително подбужда хората. Поражда у тях истински идеи. Те не просто пристигат безцелно тук, а идват с определена цел - вероятно да започнат нов живот, защото Флорида като че ли може да осигури едно ново начало; за да се възнаградят сами за цял живот на усърден труд, защото Флорида е елегантна и изобилна или защото са си изградили нови представи и планове, а Флорида изглежда като място, където можеш да изпробваш всичко: едно от онези места, по които предприемачите въздишат от векове. Тя е гъвкава и възобновяваща се. Добавяли са се или са се отнемали земи от нея, била е пресушавана, канализирана и асфалтирана, разкопавана и напоявана, култивирана, извоювана от дивата природа, върната ѝ обратно, наводнявана, разделяна на парцели, палена... Постоянно нещо се изнася от Флорида или пък се внася контрабандно. Двупосочното движение е толкова интензивно, че състоянието на щата се променя ежедневно. Представлява сблъсък на неща, които човек никога не би очаквал да срещне на едно място - жилищни блокове и пуми, девствени гори и хипермаркети, джунгли с маймуни и молове, магистрали и горички с месоядни растения, увеселителни паркове и кралски палми, хибискусови дървета и онези горещи тресавища, простиращи се на стотици акри, където никой никога не е стъпвал - до едно те се пекат заедно под общия слънчев небосвод на Флорида. Дори орхидеите тук достигат до крайности. Горите са пълни с повече местни видове, отколкото където и да е другаде в страната, но понякога се натъкваме и на създадени от човешка ръка джунгли: оранжериите на Флорида, преливащи от забележителни цветя, създадени в лаборатории, отгледани в епруветки и размножавани изкуствено до безкрай. Понякога си мисля, че съм разкрила някаква вселенска зависимост, но тогава се озовавам във Флорида, затънала в противоречия и парадокси, и трябва да започна всичко отначало.

***

Когато всички бяха привършили с показанията си на изслушването относно бракониерството на орхидеи, съдията изглеждаше объркана. Сподели, че това е един от най-интересните ѝ случаи, като под "интересен" мисля, че имаше предвид "странен", след което съобщи, че отхвърля исканията на защитата за сваляне на обвиненията. Делото беше назначено за февруари. Съдията също така заповяда на обвиняемите: Ларош, Ръсел Бауърс, Винсън Оцеола и Ранди Оцеола да се въздържат от навлизане на територията на Държавния резерват Факахачи до приключване на случая. След това освободи хората с орхидеите и насочи вниманието си към един окаян на вид човечец, задържан за притежание на наркотици. Успях да настигна Ларош тъкмо пред вратата на съдебната зала. Пушеше в компанията на трима други мъже: адвоката на племето семиноли, Алън Лърнър, вицепрезидента по племенните бизнес дела, Бъстър Баксли, и един от другите двама обвиняеми, Винсън Оцеола. Другите двама семиноли не се бяха появили за изслушването - по думите на Алън Лърнър единият от тях бил болен, а другия не могли да открият никъде.

Бъстър не изглеждаше в добро настроение.

- Кълна се в Господ, още сега отивам в онова тресавище с моторна резачка - пенеше се той. - По дяволите.

Ларош изгаси фаса си с крак.

- Знаеш ли, чувствам се прецакан - заяви той, - направо си бях разпнат.

Алън Лърнър подмяташе куфарчето си от едната ръка в другата.

- Виж, Бъстър - обади се той, - опитах се да разясня вижданията ни. Припомних на съдията, че Факахачи преди беше собственост на индианците, но тя очевидно вече си беше наумила нещо друго. Не се тревожи. Ще се погрижим за всичко на делото - Бъстър се намръщи и тръгна да си ходи.

Винсън Оцеола погледна Алън, сви рамене и тръгна след Бъстър. Алън се огледа, каза ми довиждане и последва Бъстър и Винсън. Ларош остана още малко. Като потропваше с пръсти по брадичката си, той каза:

- Онези горски от тресавището са пълна смешка. Никой от тях не знае нищичко за растенията там. Някои са действително малоумни - пълни малоумници. Извадиха късмет, като ме арестуваха, че да мога да им кажа имената на растенията. Иначе не мисля, че изобщо щяха и да разберат някога какви са. Наистина не ме е грижа какво ще се случи в съда. Ходил съм във Факахачи хиляди пъти и ще отида още толкова.

***

Джон Ларош израснал в Норт Маями - вилна зона, през която се преминава по пътя от Маями към Форт Лодърдейл. Семейството му живеело в полуиндустриализиран квартал, но все пак доста близо до тресавищата и горите. Когато Ларош бил дете, той и майка му често се отбивали с колата до Биг Сайпръс и Факахачи, където след това се разхождали, за да търсят необичайни неща. Баща му никога не идвал с тях, защото не обичал много-много горите, а по-късно счупил гръбнака си по време на работа на строителната площадка и се движел трудно. Ларош няма братя и сестри, но ми сподели, че всъщност е имал по-малка сестра, която починала на невръстна възраст. Веднъж, докато ми разказваше историята на рода си, Ларош заяви:

- Знаеш ли, сега като се замисля, като че ли сме семейство на недъзи и страдания.

По време на няколкомесечния ми престой във Флорида се срещнах с бащата на Ларош само за кратко. Много щях да се радвам и да се запозная с майка му, но тя вече не беше сред живите. Ларош я описа като старомодна жена с наднормено тегло и заяви, че била еврейка по рождение, но през различни периоди от живота си е изповядвала пламенно и други религии. Била е ентусиаст, прекомерно вдъхновена и отдадена. Никога не казвала първа, че иска да завършват похода си из природата, и никога не отстъпвала, когато двамата с Ларош трябвало да се спускат в някакви помийни ями. Обожавала орхидеите. Ако двамата попаднели на цъфнала орхидея, тя настоявала да я маркират, за да могат да видят дали е образувала семена, когато се върнат след няколко месеца.

Когато бил тийнейджър, Ларош се увлякъл за кратко по фотографията. Тогава той решил, че трябва да заснеме всички видове орхидеи във Флорида, затова всеки уикенд се запасявал с фотоапарати и триножници и двамата с майка му скитали с часове из горите. Не след дълго вече не се чувствал удовлетворен само да заснема орхидеите и скоро решил, че трябва да колекционира самите цветя. Престанал да носи фотоапарати по време на походите си и започнал да взема калъфки за възглавници и чували за боклук, с които да пренася цветя. Събрал значителна колекция за отрицателно време. Замислил се дали да не си отвори оранжерия. След като завършил гимназия, се занимавал със строителна дейност, за да си изкарва прехраната, но също както баща си паднал, счупил си гръбнака и му се наложило да си вземе отпуск по болест. Смята травмата си за дар от провидението, защото открила пред него шанса да се посвети на растенията. Оженил се през 1983 г. и двамата с вече бившата му съпруга действително отворили оранжерия в Норт Маями. Кръстили я "Бромелиевото дърво". Били тясно специализирани в отглеждането на орхидеи и бромелии - семейство сухолюбиви, трънливи епифити, които живеят по дърветата. Ларош се съсредоточил върху най-причудливите редки видове. В крайна сметка успял да събере в оранжериите си четиресет хиляди растителни вида, сред които и такива, за които твърдял, че са единствени екземпляри, подложени на култивиране. Както повечето собственици на разсадници, Ларош и съпругата му успявали да преживяват с печалбата си, но той не се задоволявал само с това. Искал да открие някакво специално растение, което да го превърне в милионер.

***

Няколко дни след изслушването в съда Ларош ме покани да отидем заедно на изложение за орхидеи в Маями. Дойде да ме вземе с микробус, нашарен от ръжда. Щом отворих вратата, за да го поздравя, той ме прекъсна и заяви:

- Само да знаеш, че този микробус е пълен боклук. Веднага щом ударя джакпота с орхидеите, ще си купя страшна кола. Ти какво караш?

Отвърнах му, че съм заела аврората на баща си.

- Супер - каза Ларош, - мисля и аз да си взема такава.

Наведох се и се опитах да разчистя всички натрупани неща, за да стигна до седалката, и успях да седна на няколко сантиметра от ръба ѝ, като подпрях краката си на торба с пръст, която се беше разсипала по целия под. Ларош тръгна рязко. Главата ми се отметна назад и почувствах, че съм претърпяла камшичен удар. Всеки път, щом попаднехме на някоя дупка на пътя, колата скърцаше и се тресеше, а по пода като стоманени топчета в машина за пинбол се търкулваха стотици мистрии, отвертки, керамични саксии, кутийки от "Кока-кола" и всякакви мистериозни неща.

Погледът ми не се откъсваше от пътя, защото чувствах, че ще е добре поне един от нас да го следи.

- Разбираш ли, през целия си живот - така де, през целия си живот, прекаран в света на растенията, винаги съм търсел едно проклето печелившо цвете - каза той. - Имах приятел от Южна Америка - в интерес на истината наскоро се гътна, но както и да е. Та този тип беше значим търговски производител и притежаваше просто безкрайни купища пари, а искаше една от моите прекрасни бромелии, така че му споменах, че ще я заменя за едно-единствено семенце или корен от най-ценния вид, който имаше. Казах му: "Ей, виж сега, не ми дреме дали растението е разкошно, или е грозно като плашило". Просто исках да зърна растението, което му беше осигурило този безгрижен живот.

- Е, какво беше? Как изглежда едно печелившо растение?

Ларош се засмя и си запали цигара.

- Изпрати ми една огромна кутия. В нея имаше малка кутия, а в нея още по-малка, в която имаше друга кутия, а в последната имаше квадратно парче райграс. Рекох си: "Този тип е истински шегаджия! Майната му!" и му се обадих. Казах му: "Ей, кучи сине! Какво, по дяволите, е това?". Е, оказа се, че било някакъв специален вид зелен райграс с бели ивици по краищата. Това беше! Каза ми, че съм голям задник и че би трябвало да осъзная какво съкровище държа в ръцете си. И, знаеш ли, беше прав. Като се замисли човек, ако можеш да откриеш наистина добре изглеждащ райграс - някой и друг нов и готин вид, и успееш да произведеш достатъчно семена, за да го продаваш, ще завладееш света. Ще се уредиш напълно до края на живота.

Той изгаси цигарата си и подпря волана с коляно, докато си палеше друга. Попитах го какво е направил с квадратчето райграс.

- О, аз не се занимавам с райграс - отвърна той. - Май го дадох на някого.

През 1990 г. животът на Ларош като растителен бос се променил. През същата година в Маями се състояла Световната бромелиева конференция. Обикновено световните растителни конференции се посещават от колекционери, производители и спонсори от цял свят. На повечето изложения производителите организират изложба на растенията си и се състезават за награди, които да признаят качеството на продукцията им и изобретателността на композициите им. Може би едно време изложбите не са били нещо сложно, но в наши дни всяка композиция трябва да отразява темата на изложението и обикновено представлява масивна конструкция с растения, солиден реквизит като манекени, канута, планини от стиропор и истинска мебелировка. Ларош не се съмнявал, че го бива в конструирането на изложби и бил убеден, че притежава най-красивите бромелии в цял свят, затова решил да се включи в състезанието. С помощта на подпори от твърда широколистна дървесина, напречни греди, боя "Дей-Гло"1, ултравиолетови светлини, под които боята "Дей-Гло" да свети, коледни лампички, подредени така, че да образуват съзвездия, и една дузина бромелии, които приличат досущ на малки звезди, той изготвил конструкция с размери три и половина на седем и половина метра. Инсталацията му привлякла вниманието на мнозина. Бил преломен миг за Ларош. Благодарение на събитието той се прочул в растителната общност и добил още по-голяма решителност да си направи грандиозна оранжерия. Започнал да звъни по цял свят всеки ден, да издирва необичайни растения, а сметките му за телефон скочили до хиляди долари на месец. Огромно количество пари изтичало през пръстите му, но голяма част той вливал обратно в оранжерията си. Склонността му към екстравагантното беше факт. Веднъж похарчил петстотин долара за малка хладилна чанта, с която да пренесе малък вид студенолюбива папрат, взета от някакъв тип от Доминиканската република. Папратта в крайна сметка увехнала, но дори сега Ларош казва, че не съжалява за този разход. Той иска най-доброто от всичко. Както сам обича да казва, има най-богатата в цялата страна колекция от Cryptanthus, род бразилски бромелии. Купил си и великолепния, почти двуметров кралски антуриум Anthurium veitchii с причудливи набръчкани листа. И все още си спомня с удоволствие за него. Казва, че е бил "един невероятен, прекрасен проклетник".

***

На петнадесетина километра от Маями Ларош отгърнал страницата от житейската си история, на която се появяват орхидеите. Той и съпругата му притежавали стотици от тях в "Бромелиевото дърво" и макар Ларош в даден момент да бил напълно погълнат от бромелиите, орхидеите успели да го съблазнят. Бил обсебен от желанието да ги отглежда. Най-вече обичал да разработва хибриди - да създава нови хибридни орхидеи чрез кръстосано опрашване.

- Всеки път, когато създавах нов хибрид, се чувствах страхотно - казваше той. - Чувствах се дори малко като Бог.

Често вземал покълнали семена и ги накисвал в домашни препарати за почистване или ги слагал за минута в микровълновата печка, за да могат да мутират и евентуално да се превърнат в нещо наистина интересно: с нова причудлива форма или с цвят, невиждан досега в света на орхидеите. Предполагам, че съм изглеждала леко смутена, когато ми разказваше тази история, защото, когато погледна към мен и съзря изражението ми, той пусна волана и замаха пренебрежително с двете ръце.

- О, я стига! - каза той - Мутацията е страхотна! Тя е наистина забавна! И е невероятно хоби - разбираш ли, мутация за забавление и печалба. Освен това е адски готина. Накрая получаваш някои готини неща и някои доста грозни, както и такива, каквито никога не е имало преди, а това е просто невероятно.

Попитах го какъв е смисълът в това.

- Ей, мутацията е отговорът на всички въпроси - отвърна раздразнено той. - Виж, защо мислиш, че някои хора са по-интелигенти от другите? Очевидно защото са мутирали още когато са били бебета. Когато аз съм бил малък, вероятно съм бил облъчен от нещо, което ме е накарало да мутирам и затова сега съм толкова умен. Мутацията е страхотна. Чрез нея еволюцията се движи напред. Затова и смятам, че ще е хубаво за целия свят мутацията да бъде насърчавана като хоби. Разбираш ли, има ужасно много хора по света, които си пилеят живота и нямат какво да правят. А това е нещо интересно, с което би трябвало да се занимават.

Колкото повече орхидеи събирал Ларош, с толкова повече колекционери на орхидеи се срещал. Намирал се на централно място в света на орхидеите и все пак някак не бил част от него. Във Флорида орхидеите са навсякъде: диви и култивирани, естествени и хибриди, те растат по дворовете на къщите или в парници, изнасят се по цял свят. Седалището на Американското общество за орхидеи, основано през 1921 г., се помещава в бившата резиденция на един страстен колекционер от Уест Палм Бийч, а най-големите и най-добри оранжерии за орхидеи в света - "Р. Ф. Оркидс", "Моутс Оркидс", "Фенъл Оркид Къмпани" и "Кръл-Смит Оркидс" - се намират във Флорида. Някои от тях съществуват от десетилетия, а някои от селекционерите във Флорида са трето или четвърто поколение в семейството си, което се занимава с развъждането на орхидеи. Орхидеите растат по блатата и хълмовете на Флорида, откакто блатата и хълмовете съществуват по тези земи, и биват култивирани в парници на територията на щата още от края на ХIX век. В началото на XX век обширните местности Палм Бийч и Маями имали свои собствени колекции от орхидеи и свои колекционери; орхидеите били смятани за скъп и романтичен аксесоар, изтънчен малък заложник, късче от дивата природа, затворено под похлупак.

Ларош не бил нито богат, нито романтичен или изтънчен, затова изобщо не се вписал в обществото на любителите на орхидеи от Палм Бийч, но притежавал голямо изобилие от орхидеи. И денем, и нощем хората се отбивали в оранжерията му, за да си поговорят с него за орхидеи, да се полюбуват на колекцията му и да бъдат удивени от него. Идвали и просто се размотавали, за да могат да бъдат сред растенията му, или пък му носели специални цветя, в замяна на които той да ги разведе из Факахачи. Канели го също да разгледа и техните колекции и му искали съвети, или пък му предлагали купища пари, за да им помогне да открият най-неоткриваемите растения в страната. Според самия него някои от тях го търсели просто защото били самотни или искали да поговорят с някого, който споделя интересите им. Представата за тази самота някак го обезсърчаваше. Той замълча, а след малко започна да ми разказва защо обича растенията. Сподели ми как се възхищава на приспособимостта им и предразположението им към мутации, на това как съумяват да оцеляват в този свят. Разказа, че разнообразието в размерите при растенията е най-огромно сред всички останали живи организми и ме попита дали съм чувала за растението с най-голям цвят в света, което паразитира в корените на дърветата. Докато гигантското цвете расте, то бавно поглъща и убива дървото гостоприемник.

- Когато имах своя собствена оранжерия, понякога чувствах, че всички онези хора, които пъплеха около мен, ще ме изядат жив - сподели Ларош, - като че ли бяха онова огромно паразитно растение, а аз - умиращото дърво гостоприемник.   

_________     

1"Дей-Гло Калър Корп." - американска компания, производител на бои и пигменти в Кливланд, Охайо, която специализира в производството на флуоресцентни оцветители - Бел. пр.

1 Дайкири - коктейл от ром, цитрусови плодове и подсладители - Бел. пр.

2Маями Хърикейнс - от англ. "Ураганите от Маями"; наименованието на отбора по американски футбол на Университета в Маями - Бел. пр.    

_____________________

Откъсът от романа "Крадецът на орхидеи" е предоставен на Impressio от издателя "Ерове". 

1/1

Никълъс Кейдж и Мерил Стрийп в ролята на Сюзън Орлеан във филма "Адаптация"

"Крадецът на орхидеи" от Сюзън Орлийн - корица

Сюзън Орлийн, автор на романа "Крадецът на орхидеи"

Календар

Препоръчваме ви

Нютон като алхимик и окултист в "Невидимото братство" от Курт Ауст

Защо триста години след смъртта на гениалния учен неговите тайни са толкова ценни и опасни?

"Заровени жертви" - експертно изпипан сюжет и приковаващ финал

Последният роман на Джон Сандфорд от популярната му крими поредица "Жертвите" излезе и на български

Започва Алея на книгата във Варна

Над 50 български издателства участват в ежегодното изложение в морската ни столица

Джон Ървинг спечели Дейтънската литературна награда

"Пиша с надеждата, че тесногръдието, омразата и явната жестокост към сексуалните малцинства ще станат отживелица", каза брилянтният американски разказвач