Всеки, който гледа на личността на Людмила Живкова, просто като на "дъщерята на Първия" от времето на соца, би следвало да се освободи от политическото си тесногръдие и да погледне обективно на фактите, за приноса й в издигането на образа на държавата ни пред света.

Днес е време да се огледаме - не само докъде сме стигнали в политическото си "безвремие", но и как и защо, някъде по пътя като изоставено дете, остана културата на нашия народ. Време е да дадем обективен отговор на въпроса, къде отиде паметта ни за славното ни минало, и кой пръв в по-новата ни история направи да се заговори за България, като за духовен център на света.

Източник: Издателство СЕНС, из книгата "Животът и смъртта на Людмила Живкова" на Иво Милев

Людмила Живкова говореше с езика на една нова понятийна система за Духовност. Тя някак надскочи времето, в което живя, и в голяма степен остана неразбрана, както преди, така и днес. Мнозина бяха онези, които не разбираха думите й, когато казваше да мислим за нея като за "огън". Днес е време да скъсаме оковите на предразсъдъците си, и да признаем, че тя не само беше огън, изпреварил времето си, но и пожар за статуквото на тесногръдието и социалистическата цензура. Отворената политика на Людмила Живкова за единство на народите по света, плашеше еднакво силно и приближените, и враговете на баща й. 

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Ние, българите, рядко ценим духовните си лидери и винаги сме склонни да отдадем успехите им на някакъв съдбовен шанс, но не и на качествата им. Така мислехме и за нея - че понеже е дъщеря на Живков, й е позволено всичко. Ако погледнем на нещата обективно, ще стигнем до простичката истина, че тя можеше да си живее, спокойно обгрижвана като принцеса, без да работи и да изгори в огъня на енергичните си будителски амбиции. Не направи такъв избор.

Източник: Издателство СЕНС

Краят на Людмила Живкова, ни остави една неразгадана и до днес загадка: Дали не заплати с живота си за дързостта си, че като дъщеря на Първия се изправи срещу съветниците му отвън и отвътре, не се примири с техните "съображениия", и потърси друг път, чрез който да извиси народа ни - като издигна високо факела на културата.

За краткия си живот, Людмила Живкова освети България за света, и й изгради такъв имидж, какъвто не е постигал нито един политически лидер в историята ни до днес.

Тя сякаш събра цялата духовна енергия на миналото ни и цялата плеада от изтъкнати творци на изкуството и културата ни, за да създаде един паралелен образ на България - България многолетната, древната и уважаваната държава, която издига духовността във висш принцип на единение с останалия свят; създаде един достоен образ на социалистическа България, който в противовес на изтърканата идеология, издига логото на всеобщи духовни принципи като Единството, Творчеството и Красотата.

Людмила Живкова издигна тези философски категории до висотата на политика за мир, и нейната работа постигаше повече успехи от тази на всичките ни политици и дипломати накуп.

Асамблеята "Знаме на мира" остава в новата история на България като най-грандиозното събитие, със световна значимост за отношенията на България с останалия свят. Людмила Живкова пося семето на приятелството между децата от различни държави, и това семе е живо поколения наред, и до днес.

Тя далновидно прозря, че именно децата са героите на всяко бъдеще и че именно те са най-сигурният гарант за сбъдване на световния мир.

На откриването на Асамблеята "Знаме на мира" / Източник: БТА

С такива отворени към света пътеки плашеше "дъщерята на Първия" "първите" хора около него. В известен смисъл, тя се явяваше нещо като опозиционер с имунитет, защото беше недосегаемата дъщеря на Живков. Време е да признаем, че приживе тя за кратко време надскочи този роднински образ и се превърна в респектираща фигура; в самостоятелна и зряла личност, креативно настроена да промени света и отношението на външния свят към България.

Източник: Издателство СЕНС

Людмила Живкова на практика атакуваше "догмите" на строя по един непознат за лакеите му начин - с духовни категории, които бяха непонятни за хора с плитък разум и ограничена идеология. Когато осъзнаха това, политическите интриганти се опитаха да я кофронтират дори с родния й баща, и в голяма степен успяха.

С Тодор Живков, на посещение в Индия през 1969 г. / Източник: Издателство СЕНС

Катастрофата от 1973-а, здравословните неразположения след нея, самолечениетоо с гладуване, медитациите и постоянната тревога в душата й, свършиха останалото...

Отиде си от този свят, дни преди да навърши 40. А днес се навършиха 40 години от онзи ден, в който от радиото научихме вестта за странно ранната й кончина.

Беше 21 юли 1981-ва година. Медицинската експертиза звучеше така, както удобно я бе съкратила цензурата - кратко и достатъчно неясно - "мозъчен кръвоизлив".

Снимка от мястото на катастрофата през 1973-а година

След смъртта й, и особено в т.нар. постдемократични времена, много хора се разприказваха, и по този начин се нароиха десетки версии за нейния край, включително и шпионски. Сред тях имаше откровени мистификации. Например, как някакъв индийски махатма-руски шпионин бил сложил смъртоносен чип в... тюрбана й; че е била привикана от Юрий Андропов на четири очи и сплашена, да не "залита по Запада"... И прочее недоказани брътвежи, предназначени за любителите на мистерии.

След десетки интервюта по темата, изникнаха и още версии, продуцирани все от много приближени до кръга Живкови: ген. Бончо Бончев от бившето УБО разви теория, че Людмила се е самооубила със сънотворни; покойният Богомил Герасимов разказва в една от книгите си и в много интервюта, как в Мексико тя след полета дотам, дни наред била в несвяст, напълно неспособна да се движи и да мисли; журналистът Крум Благов написа две книги, като в едната - "Загадката Людмила Живкова", разви теорията, че се е удавила след припадък; Любомир Левчев изказа съмнението, че е била отровена; и прочее догадки, всяка от които имаше претенциите за достоверност.

Свидетелските показания през годините бяха не десетки, а стотици, и повечето от тях, една друга, си противоречаха. Накрая, колкото и парадоксално да звучи като фраза, може би най-точното заключение - със смислен контекст - направи покойният дипломат Богомил Герасимов.

Той нарече смъртта на Людмила Живкова "убийство-самооубийство", като в това съчетаваше самоубийствения начин на живот, избран от самата нея, и душевните последствия от ударите, които й нанасяха отвън.

Тя е била принудена самотно да ги преживява и преодолява чрез едно постоянно и изтощително "себенадмогване", обединиха мнение всички близки до дамата с тюрбана.

Людмила Живкова на посещение в Толбухин / Източник: Издателство СЕНС

Людмила Живкова живя наистина твърде кратко, но онова което направи в краткия си живот, е повече от грандиозно. Разглеждано на фона на безкултурието, което се шири днес в почти всяка област на живота ни, и най-вече в обществените и личностните ни взаимоотношения, името на Людмила Живкова респектира и от Отвъдното.

Източник: Издателство СЕНС

Людмила Живкова бе личност, изпреварила времето си. Тя надскочи партийните ограничения, и по свой уникален начин им се противопостави. Бе различна от обкръжението на баща си и умееше да открива ценните хора, вън от този кръг. Откривателстваше в света на културата и изкуствата и използваше властта си, за да създава условия за творци от широк диапазон на творчеството. На практика беше меценат на много талантливи поети, писатели, художници и музиканти. И до днес някои почтени хора от по-възрастното поколение, без партийно пристрастие признават времето й за Златен век на българската култура.

"Дори да си антиживковист, няма как да не признаеш, че няма друг като нея в по-новата история на България, който да е използвал властта си не за собствена облага, а за издигане имиджа на България като културна страна", казваше и покойният проф. Юлиан Вучков.

Източник: Архив на Dir.bg

Людмила Живкова бе космополит, който следва каузи. Тя неспирно и фанатично работеше за отварянето на България към света. Мнозина, които са я познавали по-отблизо, разказват за нейния аскетичен начин на живот, за безрезервното й себеотдаване и всеотдайната й грижа към творците и творчеството. Удивлявала е всички с невероятната си целенасоченост и дисциплина, както и с креативните си идеи за изявата на нашите творци, вън от границите на държавата ни.

България бе отворена повече от всякога, въпреки Желязната завеса, защото тя бе намерила пътя и средствата за това - чрез културата.

Източник: Издателство СЕНС

И до днес някои се опитват да омаловажат делото й с нелепи разкази за езотеризма й и залитанията й по учения от Изтока. Тя самата не криеше увлеченията си по философията на Агни и мистиката в по-широк географски обхват. Общуваше с хора като Рьорих и баба Ванга, и намираше общ език с тях, защото именно този тип хора я разбираха. Людмила, както казва един наш поет, беше "личност от планетарен мащаб". Разказват, че когато научава за смъртта й, Ванга припаднала. По-късно ще признае, че "не е видяла" смъртта й, но че сред "големите" хора, които са ходили при нея, не е имало "никой като Мила", да пита повече за България, отколкото за себе си. Това изказване на пророчицата беше равносилно на нравствена оценка за личността на патриота Людмила Живкова.

Едно от най-образните и точни определения за нея дължим на Богомил Райнов:

"Наричаха я ненормална, сиреч луда. А тя беше нещо съвсем друго. Тя беше аномалия - истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване".

Людмила Живкова сякаш бе именно такъв лъч, огрял за кратко със светлината си, колкото да ни покаже пътя. Такава съдба обикновено имат личностите с мисия. Нейната мисия бе да "покаже" на света България, а ние да видим света в родината си, докато бяхме ограничени да пътуваме. Тя си поставяше конкретни цели: да отбележим тържествено 1300-годишнината от основаването на българската държава, за да покажем на света кои сме; да видим "Джокондата" на Леонардо; на Запад да видят нашето тракийско съкровище; над София да зазвънят камбани, които да огласят "Асамблеята" и да отекват в детските души, докато тези деца порастнат и станат зрели хора, които ще градят бъдещето на планетата.

На Асамблеята "Знаме на мира"

Благодарение на Людмила Живкова чак в далечна Индия - в Делхи, видяха тракийското изкуство по българските земи, а в Мексико научиха, че още в средните векове в България е имало изкуство-образец на човешката цивилизация.

Людмила Живкова и Индира Ганди, 1976 г. / Източник: БТА

Людмила Живкова не само бе посланик на българската култура по света, но тя вършеше повече работа от дипломатите ни там. В Лондон се среща с Петър Увалиев - една интелектуална икона от световен мащаб, с български произход. Людмила Живкова умееше да приобщава към родолюбивите си идеи дори прокудените от родината невъзвращенци. Ето защо звучат неправдоподобно намеци, че докато "разхождала" съкровищата ни по света, в Лондон бил убит Георги Марков?!?

Людмила Живкова уважаваше интелектуалците и хората на изкуството, без политическо пристрастие. Тя умееше да "укротява" политическите страсти и разочарования, като създава условия за творчество за талантливите. Сред тях бяха художници и скулптори-колоси, като Дечко Узунов, Златю Бояджиев, Дора Бонева, Крум Дамянов, Величко Минеков и мн. др. Творчеството на тези хора е с неоспоримо качество. Людмила Живкова имаше нюх за най-добрите в различни сфери на изкуството и културата, и благодарение на нея се създаваха мостове на приятелство с личности от висок духовен мащаб, като баща и син Рьорих.

Източник: БТА

В книгата си "Дипломация в зоната на кактуса" дипломатът Богомил Герасимов е озаглавил една от главите "Мислете за мен като за Агни" - перифраза на широко популярния израз на Людмила Живкова "Мислете за мен като за огън". Ако се върнем назад към някои нейни публични изяви, то ще ни направи впечатление, че понякога тя изглеждаше почти екзалтирана от онова, което говори, а друг път - някак неразбираемо объркана, в старанието си да го предаде на глас. Това, според психолозите, е типично за хората, при които вътрешната реч тече по-бързо от т.нар. "външна" реч. Такива хора може дори да запелтечат, докато се опитват да ви кажат всичко, което тече със светкавична бързина в главата им.

"Людмила следваше източни ритуали, разказва Герасимов, беше аскет и се преуморяваше твърде много. Беше посветена в индуизма и Бялото братство. Но тя често беше объркана, защото имаше лоши съветници, с претенциите на гурута", заключава Герасимов.

А може би така е изглеждало само на пръв план. Когато Елена Блаватска изчезва за години от светския живот, и след завръщането й я питат къде е била толкова време, тя произнася една емблематична фраза: "Някъде Там!" Мнозина смятат, че може да е говорела за митичната Шамбала - тайнствената страна, в която се събират най-големите духовни учители на цивилизацията? Людмила Живкова се увличаше по такива учения, но този неин личен избор бе обърнат към Доброто - не парадираше и не вредеше на никого, освен на завистниците и на ретроградния слугинаж на властта. 

В Мексико, придружавана от дипломата Богомил Герасимов

 

От средите на Политбюро се отнасяли недружелюбно към Людмила Живкова - има доста свидетелства за това. Тя е живяла в постоянното състояние на себенадмогване, за да се докаже. Според покойния Костадин Чакъров - последният съветник на Тодор Живков, накрая се е кофронтирала и с баща си. Много вероятно това да я е натоварило емоционално до степен, че да "прелее чашата".

Отдавна всички тези разсъждения, какво е довело до смъртта й, обаче, всъщност не постигат нищо друго, освен да отклонят вниманието от същественото - оценката за приноса на Людмила Живкова за културното отваряне на България към света. Всъщност, преди време имаше конференция под същото лого. Тогава един наш дипломат се изсили и направи следното изявление:

"Все едно германски университет да организира форум във възхвала на някое нацистко величие, или неговите отрочета". Грозно изказване на българин, поставен от държавата ни да ни представлява на високо място като ООН.

Източник: Издателство СЕНС

И най-унизителното е, че на това изказване на българина, реагира чужденец. Австрийският историк-българист проф. Петер Бахмайер, участник във форума, каза: "Навремето тя представи във Виена изложби за тракийското изкуство и старите български икони, а това си беше патриотична пропаганда. Комунизмът беше неправилен, но Людмила направи много за популяризирането на България в Австрия. Тя беше доктор на науките и е публикувала редица статии", допълни Бахмайер.

И днес мнозина злобничко припомнят за "харчовете" на държавата ни покрай "мероприятията за популяризиране на социалистическата ни култура на Запад". Срамно е да се говори за онези "харчове" като за нещо безсмислено, на фона на разкрития за дългогодишно пилеене и кражби на държавни пари за какво ли не у нас в годините на т.нар. демокрация. Факт е, че Людмила Живкова е преживяла с дълбоко разочарование предателството на някои хора от близкия й кръг, когато се установява отклоняването на големи средства покрай подготовката за честванията на 1300-годишнината на българската държава.

Корупционната афера от онова време, обаче, само доказва, че както преди, така и днес, сред нас съществуват хора, за които парите струват повече от честта. Не по-малко срамен и разочароващ факт е и този, че сред днешните критикари на делото на Людмила Живкова има и такива, които дължат успешната си кариера и известност именно на нея, но комплексите им са толкова големи, че прикриват този факт, като се представят за "дисиденти" на соца и убедени "демократи".

Източник: Издателство СЕНС

Един немски професор - проф. Трьобст отбелязва, че много хора в България, сред които имало и историци, проявяват "носталгия към комунистическите времена, особено към 70-те години на миналия век, когато Людмила Живкова е давала много пари на БАН, университетите и културните институции." Сигурно има такава "носталгия", но ако на нея противопоставим кражбите във фондовете "Научни изследвания" и "Култура" от по-новите демократични времена, то "носталгията" би прозвучала повече от оправдана в очите на много днешни научни работници и културни дейци. Както наскоро се изрази един министър, безсмислените разхищения в днешното Министерство на културата, са "чудовищни" и "потресаващи".

Людмила Живкова е родена в с. Говедарци и е завършила Софийския университет "Св. Климент Охридски", а не Харвард, където днес предпочитат да учат децата на властимащите. Тя бе председател на Комитета за изкуство и култура в продължениие едва на 6 години - в периода между 1975-а и 1981-ва година. Кратък период от време, в който направи много. И днес, ако се върнем назад в годините на някогашната "вражеска" западна преса, ще прочетем как западняците наричаха родената на село българка "принцесата на българския комунизъм". И то не защото беше "принцеса по рождение", а защото си извоюва това прозвище, като направи известна държавата ни по света - издигна ранга й на древна и културна държава, която заслужава уважение.

Людмила Живкова създаде една престижна представа за България, като презентираше страната ни по един безпрецедентен за времето си начин. Тя изповядваше философия без граници и се опитваше да замести с нови формули и духовни понятия изтърканата социалистическа реторика.

Сред интелектуалците от близкия й кръг са все имена, които оставиха достойна следа в културата ни: Александър Фол, Светлин Русев, Любомир Левчев, Вера Ганчева, Величко Минеков, Павел Писарев и мн. др. Издигането на Людмила Живкова в партийната и държавната йерархия бе за нея трамплин, който тя успешно инвестира в културата ни.

С право може да се каже, че тя извърши демократични промени в светогледа и самочувствието на българите. Да, нейните идеи бяха възможни за реализация, единствено от човек с власт като нейната. Но ако тя беше човек без идеи, тази власт можеше да остане неизползвана. Людмила Живкова можеше да си живее наистина като принцеса, но избра по-трудния път - да "изгори" в собствения си огън, за да остави следа.

Поклон пред паметта на патриота на българската култура Людмила Живкова!

Еми МАРИЯНСКА