"Романистите трябва да благодарят на Флобер така, както поетите благодарят на пролетта; всичко започва с него.

Наистина има време "преди Флобер" и време "след Флобер". Но безспорно е, че създава прозата, която повечето читатели и писатели смятат за съвременен реалистичен разказ..., пише критикът Джеймс Ууд за Флобер.

Всъщност от Флобер се възхищава почти всяка голяма личност на 20-ти век, включително философи и социолози като Мишел Фуко, Ролан Барт, Пиер Бурдийо и Жан-Пол Сартр, чийто психоаналитичен портрет на Флобер, е публикуван през 1971.

Перуанският писател Марио Варгас Льоса е голям почитател на Флобер. Освен Perpetual Orgy, която е посветена на изкуството на Флобер, той пише за него в "Писма до един млад романист", публикувани през 2003 г.

В публична лекция през май 1966 г. в Художествената галерия "Кауфман" в Ню Йорк, "пророкът на електронната ера" маршал Маклуън твърди: "Извличах всичките си познания за медиите от хора като Флобер, Рембо и Бодлер."

Навършват се 200 години от рождението на големия писател и стилист Гюстав Флобер.

Френският писател Гюстав Флобер (1821-1880). От портрет на Пол Бодоан (Снимка: Getty Images)

Гюстав Флобер се ражда на 12 декември 1821 г. в Руан в департамент Сен Маритим в Горна Нормандия, Северна Франция.

Баща му Ахил Клеофас Флобер, който е от Шампан, е главен хирург и професор в главната болница на Руан. Майка му, дъщеря на лекар от Пон л"Евек, е от семейство на изтъкнати магистрати, принадлежащи към провинциалната буржоазия.

Започва да пише от ранна възраст, според някои източници- осемгодишен.

Родната къща на Флобер в Руан, днес музей

Получава образованието си в Lycée Pierre Corneille (гимназия "Пиер Корней") в Руан. През 1840 г. заминава за Париж, за да учи право. В столицата той е среден студент и намира града за отблъскващ. Но там се се запознава с Виктор Юго. Към края на 1840 г. пътува до Пиринеите и Корсика.

През 1846 г., след пристъп на епилепсия, напуска Париж и прекратява следването си.

Френският писател има едва няколко близки приятели, а в живота си има две необичайни връзки с жени: едната от тях е Елиза Шлезингер, омъжена и по-възрастна от него, която той среща в Трувил, когато е едва на петнадесет години. В продължение на много години тя е обект на неговата платонична и идеализирана привързаност.

Другата жена в живота му е Луиз Коле - поетеса и негова любовница между 1846 и 1854 г.

Двамата се срещат рядко, връзката им съществува главно чрез писмата им. Флобер открива, че истинската Луиз, не е същата като Луиз във въображението му, което довежда и до разочарование. Кореспонденцията им е запазена.

Според биографа му Емил Фаге историята му с Луиз Коле е единствената му сериозна романтична връзка.

Флобер никога не се жени и не създава деца. Причината разкрива в писмо до Коле от 11 декември 1852 г. В него той пише, че е против създаването на деца, защото "не иска да предава на никого позора на съществуването".

След като напуска Париж, той се завръща в Кроасе, до Сена, близо до Руан и изживява живота си там. Рядко пътува до Париж и Англия, където има любовница.

С приятеля си Максим Дюкан през 1846 г. пътува из Бретан. През 1849-1850 г. заминава на дълго пътешествие до Близкия изток, като посещава Гърция и Египет.

В Бейрут се заразява от сифилис. През 1850 г. прекарва пет седмици в Истанбул. Посещава Картаген през 1858 г., за да направи проучвания за новия си роман "Саламбо".

Флобер доста открито разказва за сексуалните си приключения с проститутки в записките за пътуванията си. Подозира, че шанкърът е от мароканка или от туркиня. Участва в оргии с мъжки проститутки в Бейрут и Египет. В едно от писмата си разказва за "млад разбойник, покрит с белези от шарка, носещ бял тюрбан".

В същото време Флобер е неуморен работохолик и често се оплаква в писмата си до приятели от изморителната си работа. Близък е с племенницата си, Каролин Команвил, и поддържа близки отношения и кореспонденция с Жорж Санд.

От време на време посещава парижките си познати, включително Емил Зола, Ги Дьо Мопасан, Алфонс Доде, Иван Тургенев и Едмон и Жул дьо Гонкур.

Седемдесетте години на 19 век са труден период за Флобер. Пруски войници окупират къщата му през Френско-пруската война (1870), а майка му почива през 1872 г. След смъртта й изпада във финансови затруднения вследствие на професионални провали от страната на съпруга на племенницата си.

Флобер страда от венерически болести през по-голямата част от живота си. Здравето му се влошава и той умира в Кроасе от мозъчен кръвоизлив на 8 май 1880 г. на 58 години. Погребан е в семейната гробница в гробището на Руан. Негов паметник от Анри Шапю е поставен в музея на Руан.

Първата му цялостна творба е повестта "Ноември", която завършва през 1842 г.

През септември 1849 г. Флобер завършва първата версия на романа си "Изкушението на свети Антоний". Прочита романа на глас на Луи Буйе и Максим Дюкан в рамките на четири дена, като не им позволява да го прекъсват или да дават мнение. След като завършва, приятелите му препоръчват да хвърли ръкописа в огъня, съветвайки го да се съсредоточи в творбите си върху всекидневния живот вместо върху фантастични теми.

През 1850 г., след като се завръща от Египет, Флобер започва работа по "Мадам Бовари".

Мадам Бовари струва на автора пет години упорита работа. Романът с подзаглавие Moeurs de province ("Провинциални обичаи") в крайна сметка се появява на части в Revue от 1 октомври до 15 декември 1856 г.

Статуя на Ема Бовари, героиня на френския писател, най-известното произведение на Гюстав Флобер, „Мадам Бовари“. Статуята се съхранява в мазето на дома на автора в Кроасе в Нормандия през зимните месеци (Снимка: Getty Images)

Но следва скандал. Френското правителство изправя автора на съд за неморалност на романа му, и той на косъм се отървава от решетките. Същият трибунал признава поета Шарл Бодлер за виновен по същото обвинение шест месеца по-късно.

Но когато романът "Мадам Бовари" се появява, той е топло посрещнат.

Много коментари предизвиква прототипът на героинята му Ема Бовари.

Ето някои от версиите: Йожен Деламар, селски лекар в Нормандия, умира от скръб, след като е измамен и съсипан от съпругата си Делфин (по рождение Кутюрие).
Историята не е единственият източник за романа "Мадам Бовари".

Ръкописът му Mémoires de Mme Ludovica, открит от Габриел Леле в библиотеката на Руан през 1946 г., също повлиява впоследствие на "Мадам Бовари".

Това е разказ за живота и нещастията на Луиз Прадие (по рождение д'Арсе), съпругата на скулптора Джеймс Прадие. 

Флобер, както от съчувствие, така и от професионално любопитство, продължил да вижда Луиз Прадие, когато "буржоата" я изгонили като паднала жена.

Когато хората с нездраво любопитство го питали кой е прототип на неговата героиня, Флобер отговаря деликатно: "Мадам Бовари съм аз".

Още през 1837 г. той пише Passion et vertu, кратка история с героиня Маца, наподобяваща Ема Бовари.

Писателят взема една банална история за прелюбодеянието и пише за нея, и тя винаги ще се чете заради дълбоката й човечност.

През 1858 г., Флобер пътува до Картаген, за да събере материал за следващия си роман, "Саламбо". Романът е завършен през 1862 след четиригодишен труд.

Флобер пише след това "Възпитание на чувствата", което му отнема 7 години.

Това е последният му завършен роман, публикуван през 1869 г.

Пише неуспешната драма "Кандидат" и публикува преработена версия на "Изкушението на свети Антоний", части от която виждат бял свят още през 1857 г. Посвещава много от времето си на проекта Les Deux Cloportes, който по-късно се превръща в "Бувар и Пекюше".

Откъсва се от него, само за да напише "Три разказа" през 1877 г. Тази книга съдържа три истории - "Обикновено сърце", "Легенда за свети Юлиан Гостоприемец" и "Иродиада".

След публикацията на разказите прекарва остатъка от живота си, гаснейки над недовършения "Бувар и Пекюше", който е отпечатан посмъртно през 1881 г. Той е великолепна сатира за повърхностното човешко знание и въздесъщата посредственост. Флобер смята тази си работа за своя шедьовър, въпреки че получава равнодушни рецензии.

С наближаването на смъртта си вероятно е работел върху свой исторически роман, основан на Битката при Термопилите.

Флобер избягва неточния, абстрактен, неопределен и неподходящ изказ и се опитва да се въздържа от клишета В писмо до Жорж Санд казва, че прекарва времето си, "опитвайки да напише мелодични изречения."

Вярва в принципа на намирането на "le mot juste" ("правилната дума") и целенасочено си служи с него, като изхожда от идеята, че този принцип е ключов за постигането на качество в литературата.

Кроасе в Нормандия. Оригинално произведение на изкуството: Рисунка от Lecomte (Снимка: Getty Images)

Писателят работи до изтощение, и то нерядко в потискаща самота. Известни са случаи, когато е бил неудовлетворен от постигнатото, и му отнемало по цяла седмица, за да завърши една-единствена страница.

В кореспонденцията си той обяснява, че добрата проза всъщност не произтича спонтанно от него и че стилът му е постигнат по-скоро с много труд и редакции на написаното.

Неговият педантичен стил на писане се различава от прозата на писатели като Балзак или Зола. Флобер публикува много по-малко, отколкото е тогавашната норма, и никога не успява да стигне ритъма "по роман на година", който негови колеги постигат през своите активни години.

Уолтър Пейтър нарича Флобер "мъченик на стила".

Критикът Джеймс Ууд пише за Флобер: "Романистите трябва да благодарят на Флобер така, както поетите благодарят на пролетта; всичко започва с него.

Наистина има време "преди Флобер" и време след "Флобер" . Писателят създава прозата, която повечето читатели и писатели смятат за съвременен реалистичен разказ...

Флобер е както романтик, така и реалист... Точността, с която той адаптира изразите, които използва, към целта си, може да се види в цялото му творчество...

Строгият и прецизен стил на писане на Флобер е оказал голямо влияние върху писатели от 20-ти век като Франц Кафка и Дж. М. Кутзее.

Както Владимир Набоков коментира в известната си поредица от лекции: "Най-голямото литературно влияние върху Кафка оказва Флобер".

Кафка обичаше да употребява думи от езика на правото и науката, като им придаваше някаква иронична прецизност, без намеса в личните чувства на автора. Точно това беше методът на Флобер, чрез който той постигаше уникален поетичен ефект."

Целта на Флобер в изкуството е да създаде красота и това често надделява над моралните и социални въпроси в неговото изобразяване на истината.

Неговите писма до Луиз Коле, написани, докато той работи върху Мадам Бовари, показват отношението му към словото. Неговата амбиция е да постигне стил "ритмичен като стиха и прецизен като езика на науката" (писмо от 24 април 1852 г.).

Според него "колкото повече думата се придържа към мисълта, толкова по-красив е ефектът".

Той често повтаря, че няма такова нещо като синоним и че писателят трябва да проследи le seul mot juste, "уникалната правилна дума", за да предаде мисълта си точно.

 

Но в същото време той винаги е искал ритъм и хармония на звучащи срички в прозата си, така че тя да се хареса не само на интелигентността на читателя, но и на подсъзнанието му - по същия начин, като музиката...

Композицията за него е истинска мъка. Флобер търси обективността преди всичко: "Авторът в своето произведение трябва да бъде като Бог във Вселената, присъстващ навсякъде и невидим никъде."

Личният живот на Флобер е по-скоро скандален, но единствената любовница, по която болезнено страда и ревнува, е словото...

Политически Флобер описва себе си като "романтичен и либерален стар глупак" (vieille ganache romantique et libérale), "разярен либерал" (libéral enragé), мразещ всеки деспотизъм и човек, който празнува всеки протест на индивида срещу властта и монополите.

Флобер умира внезапно от кръвоизлив в мозъка. Той оставя на масата си недовършена страница и бележки към втория том на романа си "Bouvard et Pécuchet."

В телевизионното шоу Dragnet, "Убийство: Студентът", първоначално излъчено на 25 септември 1969 г., се твърди, че произведението на Флобер "Легенда за свети Юлиан" е вдъхновило студент от колежа да убие двама души.

По случай 198-ия рожден ден на Флобер (12 декември 2019 г.), група изследователи от CNRS публикуваха невронен езиков модел под негово име.

Валерия КАЛЧЕВА

Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

 Цитати от писателя:

- Бъдещето ни безпокои, миналото ни държи. Ето защо настоящето ни убягва.
- Всичко се износва, дори мъката.
- Всичко, което е прекрасно, е нравствено.
- Всяка душа се измерва с мащабите на своите стремежи.

- Да се ракзвайваш е добро, но да не правиш лошо е още по-добро.
- Думата е не друго, а далечно и слабо ехо на мисълта.
- Загубили сме вярата си дори в порока.

- Когато остарееш, навиците се превръщат в тирани.

- Когато роптаеш против идиоти, рискуваш сам да се видиотиш.
- Колкото по-прекрасна е мисълта, толкова е по-звучна фразата.

- Настойчивостта смекчава съдбата.
- Необходимо е "да познаваш" авторите. Не е нужно да знаеш имената им.

- Нищо не ви внушава толкова презрение към успеха, както мисълта за това, с каква цена е постигнат.
- Обичам да обичам, обичам и да ненавиждам.
- Основно достойнство на писателя е познаването на онова, за което не трябва да се пише.

- Парите са причина за всички злини.
- Самотата не бива да се запълва със спомени - те само я задълбочават.

- Талантът е продължително търпение.
- Там, където няма форма, няма и идеи.
- Темата не се избира. В това е именно тайната на шедьовъра, че темата е отражение на темперамента на писателя.

- Това, което го разбират лошо, често се стараят да го обяснят с помощта на думи, които още по-малко разбират.
- Това, което е написано добре, никога не омръзва. Стилът е самият живот, това е кръвта на мислълта.

- Точността на мислите обуславя точността на изразяването.
- Три неща са необходими на човека, за да е щастлив: да бъде глупав, да бъде себелюбив, да има добро здраве; но ако му липсва първото, останалите са безполезни.

- Умей да създаваш впечатление, че си получил сериозно образование.
- Формата и съдържанието са две категории, които не съществуват никога отделно една от друга.

- Целият прогрес, на който можем да се надяваме, е да направим хората малко по-малко зли.
- Не сюжетът, а разработката прави литературата.
- Ако някога взема активно участие в този свят, то ще бъде само като мислител и деморализатор. Ще казвам само истината, но тази истина ще бъде ужасна, жестока, гола.

- Глупостта е желанието да правиш заключения.
- Какво друго е равенството освен отрицание на всички свободи, на всичко възвишено в самата природа? Равенството е робство!

- Не, само възмущението ме крепи! Възмущението е за мен жизненият шиш в куклите, железният шиш, който ги държи изправени. Когато престана да се възмущавам, ще рухна окончателно!...