ВЕЛИКИТЕ
Лукино Висконти: Мога да снимам филм пред една стена, ако намеря истинската човечност
Хелмут Бергер се самоопределя като "вдовицата на Висконти", самоубива се
Автор : / 2843 Прочита 1 Коментара
Лукино Висконти
Колаж: Петя Александрова/Снимки: Getty Images
Образът, който остава от спомените на съвременниците, е на величествен, противоречив, често жесток, но невероятно харизматичен творец - аристократ, който режисираше киното и театъра с властта и взискателността на абсолютен монарх.
120 години от рождението на Висконти
Лукино Висконти (1906-1976) е една от най-значимите фигури в историята на европейското кино - аристократ по произход, марксист по убеждения, режисьор, който започва като основоположник на неореализма и постепенно създава грандиозни, оперни по дух исторически и психологически епопеи.
Режисьорът Лукино Висконти позира пред реклама за „Фестивала на двата свята“ в Сполето, 9 юни 1959 г.
Снимка: Getty Images
Роден на 2 ноември 1906 г. в Милано като Лукино Висконти ди Модроне, граф на Лонате Поцоло, той произхожда от стара благородническа фамилия - клон на средновековните владетели на Милано.
Баща му е херцог, меценат на изкуствата и покровител на "Ла Скала", майка му - наследница на фармацевтична империя.
Израства в среда на опера, театър, музика и лукс, изучава виолончело, интересува се от коне и сценография. Въпреки привилегиите, рано се ориентира към лявата политика и антифашизма.
В средата на 30-те години отива в Париж и става асистент на Жан Ренуар ("На дъното", "Селска разходка"). Това влияние е решаващо.
През Втората световна война участва в италианската Съпротива, укрива партизани и съюзнически войници, арестуван е от гестапо и едва избягва смъртна присъда.
Дебютът му "Осесионе" (Ossessione, 1943) - свободна адаптация на "Пощальонът винаги звъни два пъти" на Джеймс М. Кейн - е смятан за първия истински неореалистичен филм.
Сниман на автентични места, с натуралистични декори и смесица от професионални актьори и обикновени хора, той предлага сурова, страстна картина на обикновената Италия, много далеч от фашистката пропаганда.
Фашисткият режим го осъжда. Следват "Земята трепери" (La terra trema, 1948) - епична, почти документална история за сицилиански рибари (с непрофесионални изпълнители, говорещи диалект), "Белисима" (1951) с Ана Маняни и "Роко и неговите братя" (1960) - мощна семейна драма за миграцията от Юга на Север, насилие и разпадане на традиционните връзки.
В тези филми Висконти съчетава социален ангажимент с лиричност и психологическа дълбочина. От средата на 50-те години стилът му се променя.
"Сенсо" (1954) вече е пищен исторически мелодраматичен филм, а истинският връх идва с "Гепардът" (Il Gattopardo, 1963) по романа на Джузепе Томази ди Лампедуза. Бърт Ланкастър в ролята на княз Салина въплъщава умиращата аристокрация в епохата на Рисорджименто. Филмът печели "Златна палма" в Кан и остава образец на епично, бавно, живописно кино, в което времето, красотата и неизбежната промяна са главните герои.
В късния период Висконти създава т. нар. "германска трилогия": "Гибелта на боговете" (La caduta degli dei, 1969) - разпад на индустриално семейство в нацистка Германия; "Смърт във Венеция" (Morte a Venezia, 1971) по Томас Ман - медитация върху красотата, болестта и смъртта с музиката на Малер; и "Лудвиг" (1973) - портрет на баварския крал Лудвиг II.
1971 г. Италианският театрален и филмов режисьор граф Лукино Висконти (1906 - 1976)
Снимка: Getty Images
Последните му филми ("Семеен портрет в интериор", "Невинният") продължават темите за упадък, желание и краха на един свят.
Висконти е режисьор на противоречията: комунист, който обича лукса; аристократ, който снима бедността с уважение; реалист, който създава оперни, почти барокови картини. Неговите филми се отличават с изключителна грижа за детайла, дълги планове, живописна композиция, силна музика и режисура на актьорите, която изисква тотална отдаденост.
Работил е с Ален Делон, Клаудия Кардинале, Дърк Богард, Хелмут Бергер, дългогодишен партньор, и много други.
Освен киното, той е важен театрален и оперен режисьор - постановки на Чехов, Шекспир, Верди, Пучини в "Ла Скала" и по света, които реформират италианската сцена.
Умира на 17 март 1976 г. в Рим след инсулти и усложнения. Оставен е като един от най-големите майстори на световното кино - творец, който превърна класовата борба, историческия упадък и естетическата обсебеност в незабравими образи.
Влиянието му се усеща при Бертолучи, Скорсезе, Копола и много други. Филмите му остават живи доказателства, че киното може да бъде едновременно социално, красиво и дълбоко трагично.
Победителите получават наградите си на филмовия фестивал в Кан, Франция на 24 май 1963 г. От ляво надясно: ирландският актьор Ричард Харис (1930 - 2002) печели наградата за най-добър актьор за „This Sporting Life“, Марина Влади печели наградата за най-добра актриса за „L'ape Regina“, а Лукино Висконти печели „Златната палма“ за „Леопардът“.
Снимка: Getty Images
Съвременниците на Лукино Висконти го описват почти единодушно като личност с изключителен магнетизъм, аристократична осанка и безкомпромисна взискателност. Той предизвиква едновременно възхищение, страх и противоречиви реакции - заради комбинацията от комунистически убеждения и разточителен начин на живот, както и заради тираничния си стил на работа.
Франко Дзефирели, който е работил с него и близък в младостта си, пише: "Лукино беше Юпитер. Да се приближиш до него беше като да влезеш в Олимп". Много го наричаха "кралят" или говореха за "двора" му - групата от верни сътрудници и млади протежета, известни понякога като "алукинати" (обсебените от Лукино).
Клаудия Кардинале си спомня с благодарност: той я "обучи да бъде красива", научи я да контролира погледа си, да ходи с определена осанка и да създава мистерия. Тя го описва като перфекционист, който репетира всеки жест в дълбока тишина, като в театър.
Ален Делон говори за отношение на "внимание, уважение и подчинение", защото Висконти бил "майстор, повече оперен, отколкото кинорежисьор".
Бърт Ланкастър, въпреки трудния старт на снимките на "Гепардът" (Висконти първоначално го третира сурово, за да покаже кой е шефът на площадката), по-късно заявява, че Висконти е "най-добрият режисьор, с когото съм работил... мечта за актьора". Самият Ланкастър моделира княза Салина по Висконти.
17 септември 1962 г. Ален Делон с Клаудия Кардинале във филма „Леопардът“, режисиран от Лукино Висконти
Снимка: Getty Images
Ани Жирардо казва, че той я е карал да се смее повече от всеки друг човек в живота й, но когато ставал строг, "всички знаеха, че трябва да се прави както казва той - и той беше прав".
Много актьори и сътрудници го описват като безмилостен. Клара Каламай го нарича "средновековен господар с камшик". Той сравнява актьорите с чистокръвни коне - нервни, чувствителни, нуждаещи се едновременно от "морков и тояга."
На снимачната площадка царяла почти театрална тишина и абсолютна дисциплина. Детайлите били свещени: пребоядисвал униформи десетки пъти, докато не получи точния нюанс, пълнел лично дюшеци, които дори не влизали в кадър, защото "реалността им помага на сцената".
Противоречията: "червеният граф"
Най-честото обвинение идва именно от комбинацията аристократ и комунист. Салвадор Дали се подиграва: "Той е комунист, който обича само лукса и (или версии като "прави се на другар, а яде в златни чинии").
Изповедта на Ален Делон: Аз съм първа цигулка, имам нужда от диригент
Тенеси Уилямс го нарича "бутиков комунист". Критиците отдясно и отляво го обвиняват, че "гласува вляво, а живее вдясно".
Марина Чиконя го описва като "гений, пълен с противоречия. Аристократ и абстрактно идеологичен". Сузо Чеки `Амико, сценаристка, дългогодишна сътрудничка, отбелязва възпитателния му инстинкт и семейното чувство, но добавя: "Не мога да кажа, че беше много лесен характер".
Съвременниците го възприемат като човек с абсолютен личен чар, който като "влезеше в препълнена стая и всички гледаха само него".
Той вдъхвал страхопочитание, създавал почти кралски двор около себе си и изисквал тотална отдаденост. В същото време мнозина, особено актьорите, които са минали през "школата" му, го смятат за незаменим майстор, който ги е издигнал на ново ниво.
В крайна сметка образът, който остава от спомените на съвременниците, е на величествен, противоречив, често жесток, но невероятно харизматичен творец - аристократ, който режисираше киното и театъра с властта и взискателността на абсолютен монарх.
Клаудиa Кардинале винаги е говорила за Лукино Висконти с голяма любов, уважение и благодарност. Тя го смята за един от най-важните хора в кариерата и живота си - истински майстор, който я е "обучил" и с когото е имала особено близка, почти приятелска връзка.
Клаудия Кардинале играе главната роля във филма „Vaghe Stelle dell'Orsa“ (известен още като „Сандра“), режисиран от Лукино Висконти, 1964 г.
Снимка: Getty Images
Ето някои от най-характерните й изказвания:
В интервюта често повтаря: "Лукино Висконти беше майстор във всеки аспект на кинопроизводството. Като техник, като оператор, в работата си с актьорите - във всичко. Обичах да работя с него."
Висконти настояваше за абсолютна автентичност дори в неща, които камерата никога нямаше да види. Класически примери:В "Гепардът" (Il Gattopardo) чекмеджетата в декора бяха пълни с истински копринени ризи от епохата (за да ги "усеща" принцът, игран от Бърт Ланкастър).
Униформите на войниците на Гарибалди били боядисвани, сушени на слънце, заравяни в земята и пребоядисвани десетки пъти, докато цветът стане "перфектен".
Специфични цветя били докарвани от Париж, матраци пълнени лично от него и т.н.
Той самият казваше: "Никога не можеш да изследваш достатъчно."
Атмосферата на снимачната площадка беше тиха, сериозна, без импровизации и без ненужни разговори - като в театър. Клаудия Кардинале си спомня, че на неговия сет "не се усмихваше, не се говореше и не се отпускаше". Всичко беше репетирано до най-малкия жест и интонация. Той сравняваше актьорите с чистокръвни коне - "нервни, свръхчувствителни", и смяташе, че трябва "и морков, и камшик".
Отношение към актьорите
Можеше да бъде жесток и унизителен в началото (особено ако някой не отговаряше на очакванията му), но също така и ментор, който изграждаше големи звезди (Ален Делон, Клаудия Кардинале, Хелмут Бергер, Роми Шнайдер и др.).
Лукино Висконти (седнал) с актьорите Джанкарло Джанини и Лора Антонели на снимачната площадка на филма „Невинният“ в Рим, януари 1976 г.
Снимка: Getty Images
С Бърт Ланкастър в "Гепардът" отношенията започнаха много напрегнато - Висконти първоначално го третираше грубо (не искаше "каубой" в ролята на сицилианския принц). След публични конфронтации обаче двамата се сближиха и Ланкастър по-късно го наричаше "най-добрият режисьор, с когото съм работил".
Самият той се появявявал на площадката винаги елегантно облечен - пример как трябва да изглежда един режисьор. Изисквал същото ниво на класа и отдаденост от целия екип.
Кардинале за личната им връзка:
"Той не харесваше жените, не знам защо, но с мен имаше фантастична връзка. Беше човек с огромна култура - разбираше от живопис, изкуство, музика, можеше да говори за всичко."
Тя си спомня, че често е обядвала и вечеряла у него, че той й е подарявал бижута от Cartier (понякога ги криел под салфетката) и че са ходили заедно на концерти, например на Марлене Дитрих.
На снимачната площадка на "Роко и неговите братя" (първият й филм с него) той е крещял през мегафона: "Не ми убивайте Кардинале!" - знак за особеното внимание и защита, което й оказвал.
Кардинале е снимала с него общо четири филма: "Роко и неговите братя" (1960), "Гепардът" (1963), "Мъглявите звезди на Голямата мечка" (1965) и "Семеен портрет в интериор" (1974). Тя винаги е подчертавала, че той я е извел от образа на красива млада актриса и я е превърнал в сериозна изпълнителка.
Лукино Висконти се готви да лети до Мюнхен, за да снима „Превключвателите“, заснет на летище Фиумичино, Рим, 11 януари 1966 г.
Снимка: Getty Images
За Клаудия Кардинале Висконти е бил едновременно строг учител, щедър ментор и скъп приятел - човек, който е оставил дълбока следа в нея както професионално, така и лично.
Най-близък до Лукино Висконти в последните му години е Хелмут Бергер. Австрийският актьор (1944-2023) е негов дългогодишен партньор, любовник и муза от около 1964-1965 г. до смъртта на режисьора през 1976 г., около 10-12 години.
Разликата във възрастта е голяма - Висконти е с близо 38 години по-възрастен. Те се запознават по време на снимките на "Мъглявите звезди на Голямата мечка" (1965), а Бергер сам описва връзката като "истинската любов" и се нарича "вдовицата на Висконти" след смъртта му.
Висконти го открива и го превръща в звезда, като му дава главни роли в късните си шедьоври: "Гибелта на боговете" (1969), "Лудвиг" (1973), "Семеен портрет в интериор" (1974) - филм, който мнозина смятат за полуавтобиографичен портрет на самата им връзка.
Бергер живее с него в Рим, на Иския и на други места. Връзката им е бурна - пълна с ревност, скандали, разхищения и взаимна зависимост, но и с дълбока привързаност. След смъртта на Висконти Бергер изпада в тежка криза, депресия и проблеми с зависимостите.
Франко Дзефирели - по-ранен партньор и асистент (края на 40-те години). Връзката им също е важна, но е от по-ранен период.
Професионално много близки са със сценаристката Сузо Чеки д`Амико (дългогодишна сътрудничка), костюмографът Пиеро Този и някои членове на семейството.
Италианският филмов режисьор и оперен продуцент граф Лукино Висконти (1906 - 1976) в Кралската опера, Ковънт Гардън, 20 март 1966 г.
Снимка: Getty Images
В личен план обаче през последното десетилетие от живота на Висконти Хелмут Бергер е безспорно най-близкият човек - едновременно любовник, протеже, муза и спътник.
След смъртта на Лукино Висконти на 17 март 1976 г. в Рим (на 69 години, от инсулт, след предишни здравословни проблеми и тежко тютюнопушене) се случват няколко важни неща - както лични, така и професионални.
Тълпи от хора, включително семейството и президентът Джовани Леоне, до ковчега на режисьора Лукино Висконти, погребан в църквата „Свети Игнатий“, Рим, 19 март 1976 г.
Снимка: Getty Images
Погребението
Преди Холивуд Бърт Ланкастър бил акробат в цирка
Църковната служба се провежда на 19 март 1976 г. в църквата "Сант"Иняцио ди Лойола" в Рим. Присъстват членове на семейство Висконти, италианският президент Джовани Леоне, както и актьори като Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале, Лаура Антонели, Виторио Гасман и Хелмут Бергер.
Висконти почти е завършил монтажа на "Невинният" (L"Innocente, 1976) по романа на Габриеле д"Анунцио. Филмът е довършен след смъртта му и премиерата му е на фестивала в Кан през 1976 г. (два месеца след кончината).
Бергер се самоопределя като "вдовицата на Висконти" (на 32 години) и твърди, че режисьорът е оставил завещание в негова полза, което "изчезва". Семейството Висконти, основно сестрите, наследява имотите и колекцията от произведения на изкуството. Бергер твърди, че е бил лишен от почти всичко - включително предмети от къщата на Via Salaria в Рим и вилата на Иския. Той остава силно засегнат, изпада в депресия и година по-късно прави опит за самоубийство. Следват години на зависимости и саморазрушително поведение, въпреки че продължава да играе във филми.
Смъртта на Висконти бележи края на една епоха в европейското кино. Филмите му продължават да се възраждат чрез ретроспективи, реставрации (включително на "Невинният") и влияят върху следващите поколения режисьори.
Вилата на Иския става място за памет и музей, посветен на творчеството му.
1971 г. Италианският театрален и филмов режисьор граф Лукино Висконти (1906 - 1976)
Снимка: Getty Images
За киното и изкуството
"Киното никога не е изкуство. То е занаят, понякога от първи разред, най-често от втори или трети."
"Харесвам мелодрамата, защото се намира точно в пресечната точка между живота и театъра."
"За мен нещата трябва да бъдат или напълно горещи, или напълно студени - никога, никога хладки."
"Когато режисирам опера, мечтая за филм; когато работя по филм - мечтая за опера; а когато правя пиеса - мечтая за музика. Работата в друга област е промяна, почивка. Винаги трябва да се работи с удоволствие."
Лукино Висконти говори на пресконференция, преди да започне най-новия си проект „Gruppo di Famiglia in un Interno“.
Снимка: Getty Images
За актьорите и режисурата
"Когато бях млад, отглеждах и тренирах коне. А какво са актьорите? Чистокръвни коне. Те са нервни, свръхчувствителни. Когато работиш с тях, винаги ти трябват и морковът, и камшикът."
"Трябва да се убедиш, че цялото тяло играе, не само лицето: играят ръцете, краката, раменете... всичко.
"Помни - очите трябва да казват нещо, което устата не казва. Погледът трябва да има интензивност, която контрастира с това, което казваш. Трябва да разделиш лицето си на две: погледът е едно, думите - друго."
За политиката и обществото
"Вярвам, че човек не може да бъде човек, още по-малко художник, без политическо съзнание. Изкуството е политика."
"Изглежда скуката е едно от най-големите открития на нашето време. Ако е така, няма съмнение, че (Антониони) трябва да се счита за пионер."
31 август 1954 г. Лукино Висконти (вляво), седнал на диван с актрисата Лусия Бозе (1931-2020) и нейния съпруг, актьора Валтер Киари (1924-1991)
Снимка: Getty Images
За красотата и живота
"Този, който е съзерцавал красотата, е осъден или да я съблазни, или да умре."
"Красотата принадлежи на сетивата. Само на сетивата."
"Днес има твърде много режисьори, които се вземат на сериозно. Единственият, способен да каже нещо наистина ново и интересно, е Луис Бунюел. Той е много голям режисьор."
"Не се интересувам толкова от бъдещето... тоест, интересува ме, но не за мен."
За принца от "Гепардът": "Беше много сложен персонаж - понякога авторитарен, груб, силен; понякога романтичен, добър, разбиращ; а понякога дори глупав и преди всичко загадъчен."
Лукино Висконти
Колаж: Петя Александрова/Снимки: Getty Images
Висконти като човек вярва в силата на детайла, в политическата отговорност на изкуството и в трагичната красота на упадъка. Той често говореше с аристократична прямота и безкомпромисна яснота.
5 филма на Лукино Висконти