ПРАЗНИК
Подвигът да бъдеш буден българин е ежедневен, а най-големият враг е забравата
Денят на будителите е обявен официално през 1922-ра в София, но години по-рано учители от Пловдивската мъжка гимназия прокарват пътя за почит към просветителския подвиг
Автор : / 4331 Прочита 6 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Мирослава Павлова/Dir.bg
Днес честваме празник, който не е белязан от оръжия или военни триумфи. Денят на народните будители е посветен на тихите войници, чието оръжие е книгата, а бойното поле - човешкият дух. Един от малкото празници, които съзнателно сливат духовната и светската просвета в един общ пантеон.
Честване Деня на народните будители в София, 1938 г. Министърът на народното просвещение Георги Манев (в средата) приветства ученици и студенти.
Снимка: "Изгубената България"
За да усетим истинската тежест на 1 ноември, трябва да се върнем в една от най-мрачните епохи на нашето съвремие. Началото на 20-те години на XX век. България току-що е преминала през серия от национални катастрофи - Балканските войни и Първата световна война. Нацията е унизена, икономически съсипана от тежките репарации на Ньойския договор, а най-страшното - духовно обезверена.
Националното самочувствие е счупено. В тази духовна пустиня, правителството на Александър Стамболийски осъзнава, че държавата се нуждае от нещо повече от материално възстановяване. Тя се нуждае от психологическа терапия.
Александър Стамболийски държи реч от балкона на Външното министерство на митинг, организиран по повод завръщането му от 100-дневната обиколка в Европа, София 1922 г.
Снимка: "Изгубената България"
Денят на будителите, обявен официално през 1922 г., е пряк акт на спасение. Целта му е да измести фокуса от военния героизъм, който търпи крушение, към културния и просветния героизъм, който гарантира оцеляването на българщината през вековете. Идеята е да се напомни на българите, че силата им е в духовните им корени, а не в геополитическата им мощ.
Празникът е обявен от столицата София, но неговият произход е от Пловдивската мъжка гимназия. Още през 1909 г. нейни учители, обединени в дружество "Отец Паисий", решават да създадат ден за възпоменание на "просветителския подвиг". Те търсят символична дата, която да обхване най-силно българския дух.
Ученици от Пловдивската мъжка гимназия, в центъра седнал е класният им ръководител, бъдещият професор Асен Златаров, около 1910-1915 г.
Снимка: "Изгубената България"
Първоначално колебанието е силно. Мнозина интелектуалци смятат, че най-логичният избор е да се почете Св. Иван Рилски Чудотворец - патрон на народа, символ на постоянството и пазител на книжовността през Средновековието. Затова много градове избират датата, свързана с пренасянето на мощите му (19 октомври по стар стил).
В крайна сметка надделява 1 ноември. Тази дата, свързана с честването на Вси Светии по стар стил, и с паметта на светите безсребреници и чудотворци Козма и Дамян, е приета като компромис, който да обхване всички светци и просветители, без да се фокусира само върху един.
Идеята придобива държавна тежест благодарение на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски - виден реформатор от правителството на БЗНС. Омарчевски става част от историята не само като инициатор на празника, но и като министърът, който мести началото на учебната година на 15 септември (бел. авт. - за да даде възможност на децата от селата да приключат с прибирането на реколтата, съчетавайки духовната просвета с най-практичните нужди на земеделския народ).
Стоян Омарчевски (1885-1941) - министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски в периода 1920-1923 г.
Снимка: "Изгубената България"
Неговото предложение е превърнато в закон чрез Царски указ № 140 от 29 октомври 1922 г., подписан от Цар Борис III. В условията на остра политическа нестабилност, подписът на монарха гарантира, че празникът няма да бъде възприет като идея само на една политическа партия, а ще бъде приет от цялата нация като общонационален символ.
Цар Борис III разговаря с хората, началото на 40-те години на ХХ век
Снимка: "Изгубената България"
Когато днес говорим за будители, веднага изникват имената на Паисий, Левски, Ботев. Но първоначалната концепция на Омарчевски и Църквата е по-широка.
Мистерията около Ботевата смърт
Първоначално будителите включват и светци, защото акцентът е бил поставен върху духовната приемственост. Чествани са средновековните книжовници-светци като Св. Климент Охридски и Патриарх Евтимий Търновски, които са основатели и пазители на нашата писменост.
Сред по-малко популярните, но ключови фигури, са Григорий Цамблак, Константин Костенечки и Владислав Граматик. В най-мрачните години на робството те преписват и съхраняват българските текстове и така предават огъня през вековете. Будителството се разбира като хилядолетна мисия, а не като явление, възникнало изведнъж с Паисий.
Паметникът на Патриарх Евтимий скоро след откриването му в София, 1939 г.
Снимка: "Изгубената България"
След смяната на властта през 1945 г. празникът е обявен за реакционен и ненужен. Новата идеология се нуждае от нови герои - класови борци и партийни дейци. В този контекст будителите, често свързвани с църквата и национализма, са разглеждани като конкурентни символи на стария свят.
С промените след 10 ноември 1989 г. започва процес на възстановяване на националната памет. Денят на народните будители е върнат с решение на Народното събрание на 28 октомври 1992 г.
Той има уникален статут в българския празничен календар. Обявен е за официален празник, но с важното уточнение, че е неприсъствен ден само за всички учебни заведения. Това решение не е случайно. То подчертава, че центърът на празника е просветата, знанието и образованието.
Празникът на народните будители се отбелязва и в Скопие, 40-те години на ХХ век
Снимка: "Изгубената България"
Денят на народните будители е повече от почит към миналото. Той е огледало, което ни пита: Кой е будител днес?
В епоха на информационен шум и бързо забравяне, будител е всеки, който се бори за запазването на българския език, за критичната мисъл и за културното наследство. Тези тихи войници, тръгнали от една малка килия в Атон, преписвачи в манастирите и учители в бедните селски училища, ни завещаха най-важния урок - една нация може да загуби всичко материално, но никога не трябва да губи духа си.
Нека в този ден си спомним, че най-големият враг не е злият съперник или лошият договор, а забравата. А истинският, непрекъснат и ежедневен подвиг и да бъдеш българин, буден българин.