Писателят Христо Стоянов е един от най-интересните и продуктивни съвременни български писатели и поети. Често го именуват "скандален" заради стила му на писане, който не само обича да слага "сол в раната" на обществения ни живот, ами използва и изрази, които допълнително "овкусяват" с горчив вкус болните теми от живота ни. Христо Стоянов не се страхува да бъде индивидуалист в полето на пишещите, и в същото време да бъде уважителен към единици и "единаци" като него. Вероятно причина за това е нелекият му живот още от малко момче. Роден е на 20 декември 1956-а година в Габрово, но още като ученик се премества заедно с майка си да живее в Смолян. Незавършил гимназия, прекъсва учението си и започва работа. Работил е като докер, стомановар, вагрянкажия, леяр-формовчик, кранист. През това време се самообразова и учи езици. Превежда поезия от виетнамски, руски и сръбски езици.

Първата му публикация е стихотворението "Литературно четене" в списание "Пламък" през 1976 година. След близо 11-годишно чакане, през 1986-а година най-сетне в издателство "Народна младеж" издават дебютната му стихосбирка "Шепа живот". След 1989-а година работи като журналист и писател на свободна практика. Издава още 6 стихосбирки: "Носталгия по варварите", "Небесна каторга", "Сатири-2", "Сбогуване с пейзажа", "Семейна тетрадка".

Корица на една от скандалните му книги

През 1992-ра година излиза и първият му роман "Невръстни старци", който публикува под псевдонима Крис Стоун. През 1999-а година излиза книгата му "Скритият живот на една помакиня", заради която Прокуратурата на Република България образува следствено дело срещу Стоянов. Книгата се приема с небивал интерес от читателите, но не се харесва на официалната власт. Следват още няколко романа, които разделят мненията на читателите и официозната критика. Заради единия от тях - "Копелето - евангелие от Юда", пък писателят е отлъчен от официалната ни църква. И останалите, издадени след нея, са не по-малко "скандални": "Другият В. Левский", "Аз, доносчикът", "Улица "Смърт", "Разпад". Емблематични остават мемоарният роман в две части на Христо Стоянов - "До СтрасТбург и назад", и другият - "Глутница за единаци", който до 2016-а година е издаден 21 пъти! Писателят има и издадени книги с разкази и есета: "Разкази по България", "Предупреждения по България", "Протестните деца на България", "България, писана с Бойко на шията", "Сериозно за България", "Ами това е". Стихотворения от Христо Стоянов са преведени на английски, руски и унгарски езици.

Скоро предстои да видим последната творба на Христо Стоянов - книгата му "Сто килограма по-късно". За интригуващото заглавие писателят сам обясни на страницата си във фейсбук: "Защо "Сто килограма по-късно"? - Ами защото съм се родил в тази стая преди сто килограма. Тогава, когато съм се родил пет килограма и двеста грама, стаята е била родилна зала на родилен дом "Тота Венкова" в Габрово. Сега съм сто и пет килограма и съм настанен в хотелската стая, която тогава е била родилна зала. Та, заради това СТО КИЛОГРАМА ПО-КЪСНО... А иначе книгата съдържа избрани 88 разказа, писани в различно време. "8"-мицата е и символ на безкрайността... Сто килограма по-късно, в този смисъл означава и две безкрайности по-късно... Ама, много съм ненаситен - не ми стига една безкрайност, че и втора отгоре... По това само може да се съди, че съм от Габрово... В разказите това лъсва отвсякъде - от пестеливия език и краткостта на разказите, до дебелината на книгата... Само четиристотин страници... Без една безкрайност... Което на математичен габровски език значи 392 страници...Ами, това е..."

Вариант на корицата на бъдещата книга

А "това" горното, провокира Impressio да потърси Христо Стоянов за нещо повече от "Ами, това е...", и вижте какво се получи от разговора ни с него - един съвсем предновогодишен и много интересен разговор със "скандалния" писател:

- Г-н Стоянов, да започнем с това, че някъде през март предстои да видим и прочетем новата ви книга "100 килограма по-късно". Колко "тежи" съдържанието на тази книга в душата ви? - Тежка на носталгия по младостта ли е тя? Разбрах, че в нея разказвате спомени за хора като Божана циганката и други градски легенди на Габрово назад във времето...
- Това е книга, която може да бъде наречена и "носталгии"... Носталгии не само по Габрово, а по един отминал, за съжаление безвъзвратно вече, свят.

Божана циганката и семейството й / Снимка: Личен архив на писателя

Идва време, в което с ужас установяваме, че нещо липсва в този живот - съседът липсва, детството липсва, първата любов не е между живите, чешитите, с които си израсъл, кварталният побойник, на когото си искал да се харесаш и си ходил като него с моряшка походка и с ръце, отдалечени от тялото, защото "бицепсите" ти пречат... Сега тези бицепси можеш да ги напомпаш като устни с ботокс...Тези малчугани липсват вече, защото вкъщи се оплюва всичко и те не могат да си изберат кумири.

Ние живеехме с кумири, с митове живеехме.

Като младеж / Снимка: Личен архив на писателя

Имаше на кого да подражаваме. Учеха ни да си натриваме с млечка пишките, за да порастнат и това не беше вулгарно, защото няма вулгарно детство... Сега тези митове ги разрушават непрекъснато - вкъщи, на вечеря, на семейния неделен обяд, по радиото, телевизията, в интернет...

Живеем във време, в което няма митове - има обаче медийни продукти. Те не са само в литературата, те са навсякъди.

Ето, появи се Кубрат Пулев, ама той посяга да целува най-грозното същество на света. Нашите митове се целуваха с Бриджит Бардо. Сегашните кандидати за влизане в митологията се целуват с чалгарки, с кукли Барби. Някакси няма разлика с кого си ляга кандидатът за личната ти митология - с чалгарка, пълна със силикон, или с изкуствена кукла от секс-шопа, пълна със същото количество силикон. Първите ни митове бяха родителите, на които подражавахме. Сега на кого от тях да подражаваш? - На този, който се реди на опашка за социални помощи ли?! Който трепери да не изтърве деня за подпис в Бюрото по труда?! Баща ти не те взима със себе си да измиете пред къщи колата с поцинкованите кофи и маркуча, защото той го прави на автомивката. Две поколения вече живеят без герои. Понякога си мисля как ли се живее без Гойко Митич. Аз лично не бих могъл...

Снимка: Личен архив на писателя

- Имате ли си любима книга от вашето творчество? - Книга, която не мъчи мислите ви с редактиране от рода на това "Сега бих го написал другояче..." Задавам ви този въпрос, защото заедно с килата, с които натежават телата ни, и главата ни се натоварва със стрес и разочарования във времето - и тя "натежава", неусетно се променяме. Какво се промени у вас, заедно с "теглото"?
- Има една виетнамска поговорка: "За поета са най-хубави чуждите жени и собствените произведения". Всяка книга ми е любима. И как да не обичам първата си стихосбирка "Шепа живот", която чаках 11 години, докато излезе през 1986 година. Скоро написах за един млад автор няколко думи - Господи, нададе вой до небесата. Прие една дружелюбна критика като края на света. Нас ни критикуваха, но кой ни критикуваше?! - За първата ми книга писаха Михаил Неделчев, Иван Балабанов - вмъквам забележката, че исках командировка от тогавашния Председател на Съюза на писателите Любомир Левчев до Китай, с цел убийство на Иван Балабанов; и продължавам с изрежането на критиците си: Михаил Берберов, Стойо Вартоломеев, Георги Янев, Владимир Янев, и не на последно място - Светлозар Игов.

Кой пише сега критика? - Първият братовчед на учинайка ти по бащина линия? Любовницата, любовникът, кръга от първата банка в Университета, защото тези от втора банка не са чували за тебе още... Няма литературен живот. Страст няма! Сега плащаш и издаваш.

А ние публикувахме в печата, имаше литературни издания, знаехме се не само по име. Ние се запознавахме, рецитирайки стиховете си. Нека сега някой да каже наизуст едно стихотворение от друг автор. Аз мога да рецитирам наизуст стихове в продължение на осем часа. Ами Тодор Чонов, Добри Тонев, лека му пръст... Нямаше поет, от когото той да не знае стихотворение наизуст. "В меката есен" на Валери Петров, "Сто възела" на Янко Добрев...

Ние поръчвахме водките, рецитирайки стихове. Говорехме за тях, псувахме се, биехме се... Нашите кръвни телца бяха рими, ямби, дактили, амфибрахии - и всичко това, примесено с водка и страст.

И сега, като седнем с Бойко Ламбовски, с Ангел Малинов, си рецитираме стихове. Още помним, мамка му дърта! Помним! Та дори тогавашното ченге на СБП Петко Михов знае целите Есенин, Маяковски, Пушкин. Дори ченгетата рецитираха стихове. И сега, като се видим с Петко Михов той рецитира и плаче. Представете си, той рецитира и плаче. И после те обвиняват, че имаш носталгия по социализма.

Не е по социализма носталгията. Дайте ми тези изживявания сега, и аз ще създам носталгичен образ по това време.

Тези неща съм ги писал в "До СтрасТбург и назад" и "Глутница за единаци". Направиха двадесет и едно издания. Значи има кой да чете. Обичам ги тези две книги, заради които ме намразиха доста "интелектуалци". Обичам "Скритият живот на една помакиня", заради която ми избиха 32 зъба... Обичам книгата си "Копелето - евангелие от Юда", заради която ме отлъчиха от Църквата. Когато ме питат за колко време пиша една книга, винаги съм отговарял, че тя се пише толкова години, на колкото си сега. Механичното време за написване не е важно.

"Това, което ще ми липсва на оня свят е Бунтът!..."

Всяка книга съдържа интелекта, емоциите, които си събрал от първата глътка въздух, до точката, завършваща книгата. Да, аз обичам живота си, който не е от леките, именно заради това.

- Вие сте човек с мъдро чувство за хумор и това ви помага да говорите за сериозни неща по един лек и ненатоварващ начин. Прочетох един ваш пост в такъв дух за превода на Вазов - малцина знаят, че "Под игото" излиза първо на английски. Аз съм филолог, но признавам си - не знаех. Моля, разкажете любопитната история на издаването и преиздаването на този "най-български роман", чиято история вече се превръща в преводаческа и международна "сага".
- Като че ли този роман е саздаден, за да бъде превеждан. Написан е в Одеса, излиза първо на английски в Лондон, а няколко месеца след това - в издателство "Чипев" на български. Някои, намесили се в спора около "превода" на романа, сега извадиха като аргумент в защита на този кощунствен акт, нещо свързано с Шекспир. Че всъщност ние сега четем превод на Шекспир, който е писал на староанглийски. Но английският за шест века търпи развитие, променя се. Невъзможно е Шекспир да бъде разбран сега от оня текст, освен от знаещи староанглийски. При Вазов, обаче, е съвсем друга ситуацията. Не Вазов трябва да се "превежда", а младите, благодарение на Вазов да научат български език. Имало много турцизми. Ама то и много англицизми имаме в съвременния език, защо не подскочим срещу тях?!... Хайтов във "Вълшебното огледало", между другото една от най-сериозните публицистични негови книги, която поставям на нивото на "Бодливата роза" от Паустовски, казва че езикът се съхранява в сленга. В жаргона се съхранява езикът. Така думата за прозорец - "пенджер", се съхранява за бъдещите поколения, жаргонизирайки я в заплахата: "Ще ти строша пенджерите" (очилата)... Че Хайтов преброява, той обичаше да брои, 48 синонима на думата "любя"... Там са любя, чукам, шибам... 48 глагола... А ние се плашим нашите деца да не научат пет думи повече.

Христо Стоянов, като малък / Снимка: Личен архив на писателя

Че българският език език е примесен с 40 процента турцизми. Да премахнем и преведем тези турцизми от Вазов е равносилно на това да оставим 500-годишно бяло поле в историята си за отоманското владичество. Отричайки езика.

А какво друго е "преводът" на "Под игото", ако не опит да се отрече езика ни, етапи от този език?! Езикът, за разлика от хонорара за този "превод", търпи развитие, не девалвация...

- Разбирам, че покойният Левчев ви е бил кум. От ваша гледна точка, каква беше драмата на Левчев и на други талантливи хора като него, които трябваше години наред сякаш да се оправдават, че са талантливи, и то много талантливи и наложили се, не защото са били покровителствани от властта...
- Той ми кумува тогава, когато под прозореца му крещяха: "Смърт на Левчев. Смърт на комунистите"... Разбира се, че крещяха тези, които и след това не започнаха да четат поезия, но с удоволствие медиите ги назначиха за поети и писатели. Това бе мой малък жест, да разбере, че не е сам. Сина си от този брак кръстих на него - Любомир. Дъщеря ми е кръстена на Иван Динков. Сега, като си помисля, ние децата си кръщавахме на любимите си поети, сега стих от тях не знаят. Но и Бачо Иван (Динков), и Любо Левчев, оставиха най-тежкия печат върху времето, в което живяха.

Иван Динков написа: "Бих обичал своето Отечество, ако нямах съотечественици", а Любо написа: " Човек за човека е българин"... Тежка дамга, много тежка дамга. И това не са стихове на отчаяни от времето хора. Това е печат за времето, диагноза...

При това диагноза на патоанатоми. Защото знаем, че патоанатомът е най-добрият диагностик. А относно връзката им с властта, Цецо Марангозов, който е съученик с Коста Павлов и Любо Левчев - били са в един клас, най-добре ги характеризира като обществено поведение.

Каза: "Аз емигрирах в Германия, Коста емигрира в себе си, а Любо емигрира във властта".

Любо вкара млади в СБП, Любо каза на едно събиране на младите в станцията на писателите във Варна: " Не пишете стихове. Мислете за нови идеи, които ще променят света. Червената идея не издържа"... Всички забравиха това - включително и един поет, който носеше кремвирши на добермана Гай и молеше Любо да го изведе на разходка... Доберманът, драги, те извеждаше на литературната ти разходка, не ти него... Такива неща имам в "До СтрасТбург и назад"... Може би заради това се страхуват от тази книга... Драмата на Левчев бе драмата на епохата. Защото Любо не живееше време, той живееше епохи...

Снимка: Личен архив на писателя

- Видях един автограф от големия Валери Петров, който ви е написал "с надежда в него", т.е. във вас. Каква беше надеждата на хора като Валери Петров в идното талантливо поколение, и оправдаха ли се тези надежди? Каква литература се прави днес? - Какви са хората, които я правят, и защо в днешно време нямаме писател, или поет, когото да наречем жив класик? - Или ако имаме, никога няма да му го признаем приживе?...

- Почти отговорих на този въпрос още в началото на разговора ни. Ние живеехме с литературата, сега се опитват да живеят от литературата. Ние живеехме с нея - понякога спяхме с музите, после музите ни зарязваха, защото установяваха, че и на поетите им миришат краката. Господи, няма нищо по-разочароващо от сблъсъка на представите с бита. Имам снимки с Валери Петров - аз тогава пиех много. Правех скандали, понабивах някой и друг пишещ - и Витята Пасков веднъж го загази, но след две години се сдобрихме. Михаил Берберов ме бе нарекъл в един свой текст по повод първата ми книга в "Литературен фронт" - "вълче".

Може би заради това ме обичаха, намираха нещо от своите бунтове в мене. Светлин Русев ми бе пратил един SMS вечерта преди да си отиде със следния текст: "Ти си моето несъгласие със самия себе си"...

Няма на кого да го кажем сега това, и е много притеснително. Левчев ме е измъквал от милицията, Иван Радоев - Господи, колко го обичам този Човек - ми взе стихотворението за Тодор Живков в Смолян - тъкмо ме бяха пуснали от милицията... Каза: "Аз ги събирам тези неща"... За това нещо в "Кабинет на десетия етаж" писа Борето Геронтиев. Мисля, че на 111 страница.

Псувах, биех, бях бунтар - и в стиховете, и в живота. И ако нещо ще ми липсва на онзи свят, то ще е бунтът. А Господ сигурно заради това не ме и прибира - подготвя стратегия за "таралежа" в гащите Му. Но ако Господ пише стихове и тези стихове са добри, аз ще бъда послушник на небето. Ако е бездарен, няма да Му простя, че са Го назначили за Господ...

Снимка: Личен архив на писателя

- Освен талантлив пишещ човек, вие откликвате на всяко значимо обществено събитие с директно изказване на честното си мнение. По този начин съзнателно рискувате да се напъхате в "огъня" с изказвания, които често противоречат на масовото настроение. Защо го правите? - Какво ви кара да го правите, и какъв е според вас смисълът интелигенцията да участва в обществения живот, а не само да си гледа писането, рисуването, науката и прочее?
- Лошото е, че ние нямаме интелигенция. От 1300 години история е клано само това, което е вдигало глава. А точно този тип хора не са се репродуцирали. Така е кастриран един основен ген на българина. Това са страшните неща. Имаме интелигентни хора, но интелигенция нямаме. Общност, аристокрация липсва. Няма кой да акумулира идеи, представи няма кой да създава. Няма кой да формулира каузи. Заради това сме на този хал.

- Защо, според вас, нашата интелигенция някак се отдръпна от събитията през 90-те и след тях, и това според мнозина е било грешка с много негативни последствия върху българската духовност - не само в образованието и науката, но и в културата на политическото говорене, в самата действаща политика...
- Каква интелигенция?! Та тогава се появиха наред с Радичков, и Кольо Босия. Един графоман, редом до колоси - въпреки негативното ми отношение към Радичков. Но разликата е огромна. Какво може да даде Босия, каква идея може да акумулира? Гошо Величков напусна Парламента, но остана Сашко Йорданов. Който, само като подушеше пушека от дизела на служебната кола на Левчев, си грабваше куфарчето и го пресрещаше пред асансьора. Та това "нещо" Сашо Йорданов в критичните си текстове само може да имитира. Така, както в политиката имитира.

Нали знаете кои са най-големите имитатори в природата? Наричат се хамелеони... Нищо не казвам, само казвам как наричат имитаторите в природата... Хамелеони ги наричат.

Снимка: Личен архив на писателя

- Според вас, "прости хора" ли са политиците? Какъв тип човек става политик, според вас? И може ли да се изучи "занаята" политик и държавник?
- Ето нещо, с което не мога да се съглася. Не са прости хора. Вземете Томислав Дончев, Димитър Главчев, Ахмед Доган... Прости хора ли са това? Не са. Трагедията е друга. 1989-а година ни завари неподготвени. Ако се опитаме да я "разчетем" по "Психология на тълпата" от Льобон, ще видим че голямата тълпа произведе една мини тълпа, която продължава опитите си да се хареса на голямата тълпа, която я произведе.

Тези хора нямат идеи, те са добри имитатори. Хамелеони. Тяхната най-съкровена мечта е да се задържат по-дълго горе. Те дори не могат и да крадат - на тях им харесва просто да бъдат горе. Да зависи нещо от тях. А дори не знаят какво зависи от тях.

- Кое, според вас, беше най-значимото обществено събитие за нас, българите, през 2019-а, и какво бъдеще за България очаквате през идната година?
- Загубата на Светлин Русев и Любомир Левчев. Не е страшно, когато някой си отива от този свят. Природа. Всички си отиваме.

Страшно е, когато Последните си отиват.

- Знам, че сте русофил, макар да се съобразявате с догматиката на родната демокрация - обвързаността ни с НАТО и ЕС. Е, как мислите тогава, в какъв аспект може да се реализира русофилството у нас?
- Страшно ми се иска русофилството да бъде изравнено с американофилията. Да ги подредим така: Достоевски-Фокнър, Есенин - Уитмън, Фрост - Маяковски, Гинзбърг - Маяковски... Не може един Тръмп да бъде противопоставен на цялата руска литература. Не може екшъните да се противопоставят на "Броненосецът Потьомкин"... Ако щете, не може Тръмп да бъде противопоставен на Путин - разликата в интелекта е огромна. Огромна е разликата в интелекта.

Снимка: Личен архив на писателя

За добро, или за зло обаче, ние сме свързани със САЩ чрез НАТО, чрез Евросъюза. И трябва да изпълняваме своите задължения - "обязяности" е по-точната дума. В обязаностите има и морал, освен задължение; има достойнство в тази дума. Тя съдържа много повече - още една причина да бъда русофил - езикът. Но ние сме направили своя избор.

Съжалявам, ако този избор е свързан с омраза.

Винаги съм казвал и сега ще го направя, че българинът много обича да се кланя на силните на деня. И още не е разбрал, че половината на поклона е надупване. Ето, това ме притеснява в спора между филите и фобите в България. Да не приемаме обаче задната половина на поклона - надупването, като покана за полов акт...

Снимка: Личен архив на писателя

- "Изложихте се" като габровец, като дарихте на библиотеката картини за милиони. Защо със съпругата ви взехте това решение, а не запазихте наследството си за наследниците?
- На библиотеката оставям като завещание книгите си. Над седем хиляди тома ПРОЧЕТЕНИ книги. Много от тях са ми подарени, надписани. С автограф. А на Габрово завещавам колекцията си от картини. В колекцията са картини и скулптури от: Светлин Русев, Тома Трифоновски, Златю Бояджиев, Вл. Димитров-Майстора, Сули Сеферов, Владимир Кавалджиев, Любомир Генов, проф. Кирил Мескин, проф. Валентин Старчев, проф. Ивайло Мирчев, проф. Иван Узунов, проф. Кирил Божков, Вальо Узунов, Николай Добрев, Владимир Киров, Ели Ангелова, Гари, Веселин Дамянов-Вес, Димитър Каратонев, Гуспата, Анри Руе и стотици съвременни български и чужди автори...

Домът му става "тесен" от картини / Снимка: Личен архив на писателя

Ето, вчера колекцията се обогати с един испански художник, онзи ден... Много са. Това е моят живот. И те вече могат да живеят в тази колекция. Тя не може и не трябва да се разпада. Големите галерии в света започват с частни колекции. Много от нещата ги вземам от антиквари, от битаци. И разбирам как се продават от алкохолизирани и наркоманизирани наследници неща, които струват милиони. За жълти стотинки. "Сотбис" се захранва от бивши колекции.

А ние имаме нужда от "Третяковска галерия", от "Пушкински музей," от "Лувър"... Не държавата, ние сме тези, които трябва да ги направим.

В Букурещ попаднах в галерия. Огромна. Мислех, че е Националната. Но не беше. Оказа се, че държавата е направила дворец, където големите колекции биват приютявани. Колекцията на Корнелиус Баба, на лекари, интелектуалци, колекционери... За такова нещо мечтаеше Светлин Русев, който ми даде четири неща. И те ще бъдат собственост на Габрово. Но, ето: В закона за образованието се казва, че закритите училища могат да бъдат превърнати в социални домове, в лагери, в социални столови. Но никъде не пише, че могат да бъдат превърнати в културни центрове. А трябва просто да се внесе в Парламента и да се гласува една такава точка. Тогава ще знаем, че някои от колекциите ще имат някога покрив над главата си.

Снимка: Личен архив на писателя

- Разбрах, че са ви ядосали хейтърски изказвания по този повод и искам да ви попитам: На какво се ядосвате, какви хора ви разгневяват и как им отвръщате?
- Сутринта се събудих с кръвно 180 на 97... Защото някаква ме пита откъде накъде аз имам такава колекция? Кой съм аз?! Най-обикновен писател, пък колекция за милиони... Не може да си обясни на тази женица, която си я представям с ръкавели и молив зад ухото, как пресмята цената на всяка картина, плюнчейки върха на калема... Но няма да се откажа. Колекцията ще е в Габрово. От друга страна, от Смолян се обадиха защо на Габрово, като "Смолян ми е дал толкова много".

Да, Смолян ми даде смъртта на мама, в Смолян ми забраниха "Скритият живот на една помакиня", в Смолян ми режеха тока, защото нямах работа да го платя...

В Смолян водих кръжок, който ми спряха. А от този кръжок за две години излязоха автори с над 24 национални литературни награди. Излязоха Азиз Таш, Крум Филипов, Милена Минева, Мария Николова, Красимир Панайотов...

Снимка: Личен архив на писателя

- Книгите "отговор" ли са на онова, което вълнува един писател отвътре? - Банален въпрос, но отговорът му си има съвсем индивидуален генезис... Как изникват темите ви? - Какво ги провокира? Изпитвали ли сте понякога болезненото усещане, че има нещо, което трябва да напишете, но някак все не можете да го започнете?
- Книгите са портрет на времето, в което живеем. Нищо повече.

Снимка: Личен архив на писателя

За пръв път, единствено в Impressio - откъси от още неизлязлата книга с разкази на Христо Стоянов "Сто килограма по-късно", които публикуваме без редакция: 

СТО КИЛОГРАМА ПО-КЪСНО

На Таня Христова

Родил съм се пет килограма и двеста грама. На 20 декември 1956 година. В град Габрово. Ако се върнат девет месеца от раждането се разбира, че съм правен (произведен) по време на историческия Априлски пленум на ЦК на БКП... Тогава на мода са били производствениците и нищо чудно да съм бил произведен, а не правен. За което съдя и по думите на мама: "Кой идиот ме накара да ти завия пъпчето във вестник, бе, мама? Кой идиот... Цял живот по вестници ли ще те гледам"... Демек, аз син нямам ли, че като произведение на литературата само ще те виждам. Понякога гордостта на една майка може да звучи укорително... Мама ми е казвала също, че е било четвъртък, а днес е петък. Е, не е декември, но вече търся символика. Тогава нямаше във всеки дом баня и на мама и изтекли водите в градската баня. Имаше една баня обществена в Габрово - на пазаря... Не на пазара, а на пазаря... Бил съм на две години, когато мама ми даде в халите някакви пари и след миг невнимание и инстинктивно обръщане установила, че съм изчезнал. Едно дете съм, единствено при това. На всичкото отгоре и произведение, както се разбира - освен завитият във вестник пъп и родителите ми бяха производственици. Мама работеше тогава във фабрика "Балкан" и до 1989 година я имаше на снимка на гарата, прегърнала вретената. Не, че я няма вкъщи на снимка как е прегърнала моя милост, но на гарата вместо мен бе снимана как е гушнала вретената. Не зная защо - за пример на другите, или за назидание на другите. Но тогава проличало, че съм произведен от родителите си, защото мама уведомила милицията, че синът й изчезнал. Тогава не крадяха деца за откуп, не обираха хората. По онова време децата сваляха шапки по начина, по който го правеха възрастните, поздравявайки някого. Като влязат в магазин и в черква - пак се сваляха шапки. И в училище - също. Почнали да тършуват милиционерите из града, когато ме видели да идвам към халите с наръч краставици по подобие на мама на снимката от гарата с вретената. Принципът "Плодът не пада по-далеч от дарвото" тогава бе в сила. Ако това бе станало сега Държавата и законите веднага щяха да произведат от мен един сирак при живи родители, защото щяха да ме отнемат от мама по Закона за защита на децата. Първо, че ме е оставила без надзор и, второ, защото такъв пердах ми хвърли мама тогава. Пред всички... Пред акуратните милиционери такъв пердах изядох... Но така се възпитава паметта - ако не ми бе хвърлила пердаха едва ли щях да запомня какво точно се бе случило.Много важно нещо е пердахът в детството. Възпитава паметта. Аз така научих всичко за Априлското въстание след едно "препитване" от баща ми вкъщи... Получих шестица от Вътев тогава в Шесто основно "Митко Палаузов" в Габрово. Пердахът в детството е лакмус за паметта. Такива работи ставаха тогава. Тогава я съм имал петнайсетина килограма - с краставиците барабар, я не... От днешна гледна точка тогава съм отстоял в координатното пространство на десет килограма от мястото на раждане... Господи, такова консуматорско общество ли сме станали, че и времето го меря вече в килограми?... Изтекли водите на мама, а родилният дом на един мост разстояние. На едно иго разстояние е родилният дом от пазаря. Защото на лъвовия мост в Габрово му викаме "Игото"... Не, че няма лъв, но всички скулптури са оковани във вериги. Странно, каква е тази носталгия по иго, след като габровци сме били напълно свободни дори през онези тъмни времена. Твърди се, че турчин не е замръквал през тези няколко века в града... И аз не съм искал да замръкна, и мама ме отнесла в себе си до "Тота Венкова". Ама аз, упорит. Барикадирал съм се вътре на топло - декември е, виелици, преспи, вълци... Вълци може и да не е имало, ама неподготвен излизаш навън в тия вълчи времена, където, както казва Левчев: "Човек за човека е българин..." Тежка диагноза. Лекарите се отчаяли да ме чакат и се оттеглили по кабинетите. Сестрите - по стаите. Мама - в родилна зала. И към осем сутринта ми писнало да чакам. Според мама - а мама беше пич, няма да ме лъже. Може малко да хиперболизира, ама колко да хиперболизира, щом такова преувеличение на човешко същество тръгнало да излиза. Като ме сложили на кантара после - пет килограма и двеста грама. Та, според мама, която била единствен свидетел на раждането ми тогава, защото нямало други в родилна зала, от налягането направо съм изхвръкнал навън. И лекарят влязъл точно в този момент и ме хванал във въздуха... Според мен още не ме е хванал, защото аз продължавам да си хвъркам из облаците. Но това е друга хипотеза... Та, сто килограма след този случай аз съм в Габрово. И ме настаняват в къща за гости "Маракеш". Какво ли не е била тази къща през тези сто килограма време, дори собствениците не знаят, че е била родилното отделение на града. Вечерта обаче ми казват, че родилна зала е била в съседната стая и следващият път щели да ме настанят там. Няма да мине и килограм време, и ще отида... Защото преспиването тука е като второ раждане.

АВИАТОРЪТ

Дори не зная как да започна... Било е толкова отдавна. Или - беше толкова отдавна. Всъщност, било е преди шестдесет години, а беше преди шестдесетина години. Има разлика. При тоя нюансиран български език и богатство от времена в него, човек може да е бил дори докато е бешел... Език... Но историята, която искам да разкажа, е истинска. Как с този език можеш да разказваш и истински, и измислени истории. Дори можеш да лъжеш с този език. Да обещаваш можеш, да сваляш звезди от небето докато сваляш българска филмова звезда. Извинете, последното го няма. Последното е измислено. Та това, което е било, всъщност беше преди шестдесет, а по-точно шестдесетина години. Но не по-малко от толкова. Живеехме в Твърдица. Баща ми работеше по мините, а мама бе готвачка в някой от работническите столове. Помня, сутрин ставах с тях към четири часа, качваха ме в някаква уазка, натъпкана като дядовата ръкавичка с работници, които, като че ли не са имали деца вкъщи, си мереха езиците върху мен. Остроумието, демек. Твърдяха, че нощеска коте ми изяло пишлето и смятаха, че аз съм длъжен да им предоставя неопровержими доказателства за противното, но, въпреки очакванията, аз не вадех въпросното съоръжение от панталонките си. Веднъж вече се бях хващал на подобни подмятания, и не се връзвах повече. Докато си носех в стола чинията със супа към масата, един от тях ми каза, че отдолу на чинията имало нещо... И аз обърнах чинията. Не зная как стана, но му я излях във врата на шегобиеца. И той единствен вече внимаваше с шегите си по мой адрес. Знаех, че не го прави от страх да не би да покажа неизядената си от котката част и да излея цялото й съдържание във врата му. Това го правех по няколко пъти на вечер в леглото - сигурно от срам, да не си показвам неизядената от котето част. Или от страх, да не би котето да я изяде... А, може би от страх да не би да събудя баща ми през нощта и той да завърши започналия вечерта скандал... Весело се живееше тогава. Имаше фотоапарат "Смяна". Нямаше лента, но един път, тъкмо започна скандала си, аз се качих на стола и извиках: "А сега се прегърнете с мама да ви снимам"... Нямаше лента, но аз снимах. И снимах. И снимах... И досега тази несъществуваща снимка е пред очите ми и аз помня мама и татко прегърнати за снимка. Всъщност, детското ми желание направи най-хубавата несъществуваща снимка досега. Може би и заради това не обичам да снимам - да не би да ми избяга онази снимка на мама и тате прегърнати... Работниците се закачаха с мене в уазката, аз мълчах на седалката зад шофьора. Ръцете ми, от студ ли, от срам ли бях притиснал между крачетата си и усещах как юмруците ми стават големи, големи... Въпреки закачките, нито един път не се обърнах към тях с любимата си клетва, на която ме учеше хазяйката баба Елена... "Хазяйке, червеите да те ядат, къде си тръгнала без мене", докато тя се отдалечаваше по ливадата пред къщи. След което се връщаше с пакет, увит в бяла хартия... Когато си отивахме от Твърдица тя извади един такъв пакет, но вече го бе напълнила с яйца. Аз бях на второто стъпало, бях кръстосал ръце на корема си и тя слагаше внимателно яйца в образуваното от ръцете ми гнездо. Докато гнездото се препълни и яйцата се изпотрошиха в краката ми. Странно свойство имат детските спомени. Това, за което си мислил, че ще изядеш шамарите, сега ти се струва мило. Тогава нямаше още организации, които да защитават децата от насилие, но имаше детство. Сега децата ги защитават от насилие, пък нямат детство. Тогава децата имахме само задължения - да правим пакости и да ни дърпат ушите за тях. Сега имат права, но не знаят какво е да опънеш прашката с гачки от карфици и да пуснеш бримка по чорапите на комшийките. И тя, докато се навежда да мацне с лак за нокти дупката, да не тръгне бримката нагоре, да видиш заедно с всички хлапетии от квартала ластиците, с които е закрепила чорапите си съседката... Ние знаехме всички тайни, защото виждахме там, където и очите на бащите ни не проникваха. Въпреки желанията им. И когато накрая слезехме от уазката, за да не видят сълзите в очите ми от техните остроумия, аз изяждах като ябълка глава червен лук. Така сълзите ги приемаха като резултат от изядения лук и ми се възхищаваха, нищо, че още са си мислили, че котката е свършила най-срамното дело в живота на едно хлапе, а, именно, да му изяде пишето... Никой от тях, ербапите на остроумия по мой адрес, не можеше да изяде като ябълка глава кромид лук така, както аз го правех. Никой. И до ден днешен. Всъщност, дори и аз не мога вече да изям глава кромид лук като ябълка. Но това е от годините вече. На ум ги кълнях така, както баба Елена ме бе учила, но те не знаеха какви черни проклятия им хвърлям. В интерес на истината, баба Елена кълнеше само кокошките, чиито яйца изпотроших на изпроводяк. А тя ги държеше в онази кутия, опакова-на с бяла амбалажна хартия. Кутията, която донесе тогава, когато аз я кълнях, защото ме бе лишила от присъствието си и прекоси поляната пред къщи. За мене тази къща бе "къщи", а не квартира. В двора на която правих трактор, подпирайки колците за домати около една круша. После влизах в "трактора" и започвах да бръмча с уста, а баба Елена, с ръце на буквата "Ф" на кръста ме гледаше с искрящи от радост очи и ме питаше дали ще отида да изора градината с моя трактор... Та, баба Елена тогава пресече поляната, а после се върна с тази кутия, в която държеше яйцата после. Имаше шоколади в кутията, престилка, забрадка... Какви ли не чудесии - но шоколадът беше за мен. Преди да пресече ливадата обаче, ние с нея гледахме как един самолет три пъти направи кръгове над Твърдица, после нещо бяло падна от него, разклати крила и си пое по неговия небесен път. Аз ръкомахах отдолу, исках да ме качи, крещях подир него: "Чакай", но той така и отлетя. Един път в седмицата се случваше това и нито един път баба Елена на размаха ръка. Слагаше ръка като козирка на очите си, а те бяха влажни. После тръгваше през ливадата пред къщи и се връщаше с бял пакет, увит в амбалажна хартия. Какво детство само. Дори амбалажната хартия по онова време бе бяла, а не рециклирана и кафява като сега. Представяте ли си - дори амбалажната хартия беше бяла. Знаех, че синът на баба Елена е пилот, виждах го, колчем вляза в стаята й на снимка с униформата. Но никога не го свързвах с този самолет, който правеше по три кръгчета над Твърдица, а после пускаше по един бял пакет от него, в който, освен бабините дрипи, имаше и по един шоколад, който бе за мене. После чак разбрах, че синът й, авиатора, винаги, винаги, ама винаги, като минавал над Твърдица, правел три кръгчета да поздрави майка си. И й пускал по едно колетче. И цяла Твърдица знаеше за това, където и да паднел колета, който и да го намерел, го носил на баба Елена. Или го оста-вял някъде, където тя отивала да си го вземе. И, ако някой ви покаже снимка на Екзюпери, не вярвайте, че това е той преди да ми я покажете. Защото той изглежда само като снимката на авиатора в стаята на баба Елена... Ами, това е...

Още

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Още

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност

Още

Левчев или орисията на талантливия във време на догми

Още

"Хвърчащите хора" - пътешествие в света на Валери Петров