НЕЗАВИСИМ ТЕАТЪР
Актрисата Елена Димитрова: Интересува ме маската, с която се представяме и неврозите, скрити зад нея
"Силно се надявам, че независимата сцена в България е прекрачила етапа, на който трябва да се бори за своето място, а ще има необходимите условия за своето развитие" споделя актрисата
Автор : / 3591 Прочита 0 Коментара
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Елена Димитрова е носителката на наградата Икар 2020 за главна женска роля, но няма да я видите да разказва за лайфстайла си по сутрешните магазинни предавания. Няма да я видите, защото не това я интересува. Едни от последните ѝ роли са в постановките "Как е" по Самюел Бекет на Театрална работилница "Сфумато", също така и в постановката на театър "Азарян" по режисурата на Василена Радева "Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта". Тя вярва, че независимият театър дава повече свобода на актьора, според думите ѝ "там той става съ-автор".
До голяма степен пътят ѝ към това "авторско" пространство в театъра е предопределен от срещата ѝ с проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев и лабораторната работа в "Сфумато". Влияние са ѝ оказали срещите ѝ с режисьорите Ани Васева, Младен Алексиев, Ида Даниел, Веселин Димов, Крис Шарков, Гергана Димитрова, Василена Радева.
С Елена Димитрова говорим за свалянето на маските, бързата слава, "как е" по Бекет настоящата изолационна ситуация и свободата за експериментиране, които дава сцената на независимото изкуство.
- Елена, нека започнем нашия разговор с наградата Икар 2020 за главна женска роля, която ти получи за ролята ти в спектакъла "Как е" по Самюел Бекет. Какво означава за теб тази награда като представител на независимата театрална сцена?
- За мен е голяма изненада и чест. Не съм си представяла, че мога да я получа, беше ми достатъчно вниманието към представлението, това не е малко.
Радвам се, че все повече независимата сцена е обект на тези номинации, това насочва някакво внимание, надявам се и на публиката, че независимите проекти създават качество, което не е за подминаване.
- Какво те накара да избереш този път в театъра? Не е ли прекалено голямо изкушението да си мейстрийм, поп? За една актриса не е ли твърде важно да е в светлината на прожекторите?
- Може би още от НАТФИЗ имах уклон към т.н. "по-различен театър", както тогава наричаха "Сфумато".
Още тогава си дадох сметка, че силно ме привлича някаква енигма, превръщането на сцената в пространство, в което случването е на други нива, не е сюжетно или ситуационно, не е битово-реалистично. А и винаги ме е вълнувала срещата с непознатото на сцената и при срещата с публика, не съм мислила за известност. Не се смятам за толкова интересна за да съм известна сама по себе си.
"Обичам светлината на прожекторите, но само като атмосфера на сцената"
Може би и това ми дава повече свобода. Много ми е дала лабораторната работа в ателиетата на "Сфумато" с Маргарита Младенова и Иван Добчев. Там са ми се случвали едни от най-неочакваните неща и провокации. За избора на този път има голямо значение и работата ми с конкретни хора, представленията, които съм гледала, влиянията от световен театър, танц и пърформанс.
И също, независимите режисъори, с които съм се срещала са ми дали много, всеки по свой начин: Ани Васева, Младен Алексиев, Ида Даниел, Веселин Димов, Крис Шарков, Гергана Димитрова, и разбира се, Василена Радева, с която работим усилено в последно време.
- Какви са историите, които те вълнуват в театъра. Какво търсиш, кое те удовлетворява?
- Може би има значение,че отдавна не съм работила по готова драматургия, по-скоро в последните години различни опити за пост-драматичен и "дивайзинг" театър по проза, стихове, документални материали, авторски текстове. Занимавам се с теми, които не ме оставят на мира, неща, които наблюдавам като процеси в обществото, но и такива, които нося със себе си. Може би всеки артист има една основна тема, която има своите различни проявления.
Винаги ме е вълнувала т.н. "персона", маската, с която се представяме, неврозите, които се крият зад това, травмите, усилията да бъдеш в някаква форма и последствията от това. И си давам сметка, че в нещата които правя, винаги има някакъв опит да взривя някакъв образ, да му смъкна маската, да се изложи дори. Опит да изследвам на практика това, което ме интересува, и да се добера до някаква истина в реално време, заедно с публиката.
- "Как е" изолационният период на дистанция при теб, ако гледаме от гледна точка на Бекет, как ти се струва тази ситуация и лично, и като актриса в театъра?
- Отначало се почувствах като в кошмар, не знаех сънувам ли или е реално. Това трая няколко дни, после изведнъж се оказах в нещо като ваканция, без преса за срокове и задачи, което донесе странно спокойствие, явно живота ми се опрости. Опитвам се да оценя и дистанцията, която наложи този период, надявам се да е в посока на ново качество. За мен е дълга пауза, но целият свят е в пауза и неяснота.
Надявам се да разберем с какво сме най-полезни на себе си и на другите в тази пандемична обстановка и да внимаваме да не усилваме и без това голямото напрежение. Хубавото е, че се случват артистични неща, въпреки всичко.
Едни от най-интересните фестивали - "Антистатик" и "АСТ фестивал за свободен театър" успяха да се състоят и това е много в тази ситуация.
- Разкажи повече за проекта "Как е", кои са днешните очертания на въпросите, които си задава твоята героиня?
- В "Как е" много се говори за живота "тук, долу" и живота, "там горе, в светлината" и може би и моите въпроси се въртят все около това. Как е и как би могло да бъде? В какво се оглежда живота ни? Как пребиваваме в апатията, самотата,безчувствието, жестокостта, постоянната смяна на роли , в желанието си да обичаме и да бъдем обичани, без много често да разбираме какво значи това. И какво правим за да бъде друго.
- "Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта" е една постановка с толкова лични истории, които директно влизат в битието ни и битките ни. Какви послания търсят тези истории?
- Това са няколко истории за болестта като път към живота, колкото и парадоксално да звучи. Болестта като едно безпощадно огледало, в което да погледнеш живота си, за да откриеш ценността му.
Неизбежният въпрос "защо се случва на мен" се трансформира в "как живея всъщност и как бих искал да живея", "с какво трябва да се разделя в живота си", " за какво мечтая"...
Елена Димитрова в "Как е" по Самюел Бекет в Театрална работилница "Сфумато" (Снимка: Joro Aranjoro)
- Четирите истории от реални истории ли са вдъхновени? Как ги подготвихте и по какъв начин влизат в днешната ситуация на милиони жени?
- Да, те са по истински случаи и са взети от книгата на Петя Накова "Годината на осемте химии". Беше много интересен и нелек процес. Имахме пълна свобода на съ-автори, предлагахме текстове от световната литература, с които асоциирахме конкретната история и с които да разширим драматургията на отделните фрагменти.
В един момент имахме четири отделни малки представления и сложността беше как да ги свържем, от какво да се откажем. Не искахме да е информативно представление, има достатъчно материали по тази тема, занимавахме се с вътрешните процеси и чувствата. Мисля, че в опита за споделяне на тези трудни за изговаряне теми е и смисъла на това представление.
Защото след това се излиза на светло.
Независимите представления са процеси, в които имам свободата да съм съ-автор, да експериментирам, да изисквам като артист, да изразявам позиция. Разбира се, на този вид сцена й се налага все още да се бори с клишета и предубеждения, но мога със сигурност да кажа, че това е театър на съмишленици и хора, които са готови да работят неуморно, защото вярват в това, което правят и го правят с професионализъм и невероятна отдаденост.
Елена Димитрова в "Как е" по Самюел Бекет в Театрална работилница "Сфумато" (Снимка: Joro Aranjoro)
Това, преди всичко, е избор, а не компромис или стечение на обстоятелства. Избор на тема, екип, текстове, пространство и естетика.
Има цял брой на списание "Гестус", съставен от Силвия Петрова и Гергана Димитрова, за взаимодействието между независимият и институционалният театър в Германия и ползите от това взаимодействие.
Силно се надявам, че независимата сцена в България е прекрачила етапа, на който трябва да се бори за своето място, а ще има необходимите условия за своето развитие.
Интервю на Юлия Владимирова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}