ВЕЛИКИТЕ ЛЮБОВНИ РОМАНИ
Вечните цитати за любовта от "Птиците умират сами"
Думите на Меги и Ралф де Брикасар от бестселъра на Колийн Маккълоу, които докосват сърцата ни и днес
Редактор : / 8989 Прочита 8 Коментара
Рейчъл Уорд и Ричард Чембърлейн в "Птиците умират сами" ( Снимка: Getty Images/Guliver PhotosЕдин от най-четените любовни романи на всички времена - "Птиците умират сами" на австралийската писателка Колийн Маккълоу е създаден през 1977 г. Той разказва вълнуващата и романтична история за невъзможната любов между красивата Меган и католическия свещеник Ралф де Брикасар.
През 1983 г. по книгата бе създаден австралийски сериал, който продължава да докосва зрителите и днес. Сериалът, превърнал цвета "пепел от рози" в символ на любовта. В ролите се превъплъщават Рейчъл Уорд и Ричард Чембърлейн. А те им носят световна слава и огромната любов на зрителите от цял свят.
За своята роля в "Птиците умират сами", всяка седмица Чембърлейн е получавал по около 12 000 любовни писма от фенки.
Ето някои незабравими цитати от книгата:
"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата".
"Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре!"
"Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя."
"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе - нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава."
"Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен."
"Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."
"Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните, въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим."