Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Излезе „Императрицата“ - историята на една от най-влиятелните жени в световната история

ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА СВЕТА

Излезе „Императрицата“ - историята на една от най-влиятелните жени в световната история

Книгата разказва за последната китайска императрица Цъси от династията Цин

Снимка: Издателство "Изток-Запад"

"Императрицата" от Пърл С. Бък е художествена биография на последната китайска императрица - Цъси, която започва живота си като наложница на император Сиенфън и след смъртта му става фактическата предводителка на династията Цин до смъртта си през 1908 г.

Пърл Бък пресъздава живота на една от най-интересните световни владетелки по време на сериозна държавна криза. Цъси е родена сред нисшите рангове на императорската династия. Според обичая тя се премества да живее в Забранения град на седемнайсетгодишна възраст, за да стане една от стотиците наложници на императора. Изключителната ѝ красота, острият ум и манипулативните ѝ умения обаче бързо я издигат до позицията на Втори консорт. Мнозина от благородниците в двора се страхуват от нея и я ненавиждат, но народът я боготвори. Издигането на Цъси се развива успоредно с прехода на Китай от древните към модерните времена.

Запленяващ разказ за една от най-невероятните жени в световната история: последната императрица на Китай.

"Императрицата" от Пърл С. Бък излезе на българския пазар, благодарение на издателство "Изток-Запад.

Авторката на романа "Императрицата" - американската писателка Пърл Бък (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Пърл Бък (1892-1973) е американска писателка, живяла дълги години в Китай, чиито книги, вдъхновени от китайския бит и култура, отдавна са се превърнали в класика. Носителка е на "Пулицър" и на Нобелова награда за литература за богато и вярно описание на живота в Китай. "Императрицата" се появява на български език за пръв път.

Пърл Бък се ражда в САЩ, но отраства в Китай, където родителите й са мисионери. Учи в Шанхай, след това завършва психология в Рандолф-Мейкън Уоманс Колидж в гр. Линсбърг, Вирджиния. След дипломирането си през 1914 г. се завръща в Китай и става учителка. През 1917 г. се омъжва за мисионера Джон Бък, с когото се развежда през 1935 г. Има втори брак с издателя на произведенията си Ричард Уолш през 1935 г., след което окончателно напуска Китай и се установява да живее в САЩ.

_______________________

Откъс    
Предговор

Цъси, последната управляваща императрица на Китай, е жена с толкова разнообразни дарби, толкова противоречива в поведението си, толкова богата и многостранна е личността ѝ, че е трудно да се разбере и предаде нейната същност. Тя живее в един повратен период от историята на Китай, когато страната се бори срещу чуждите посегателства, докато в същото време необходимостта от модернизиране и реформи е очевидна. В този период Цъси е консервативна и независима. И безмилостна, когато се наложи. Онези, които ѝ се противопоставят, се страхуват от нея и я мразят, и са по-гласовити от тези, които я обичат. Западните писатели, с много малко изключения, я представят в неблагоприятна светлина, понякога дори с неприязън.

Опитах се в тази книга да покажа Цъси възможно най-точно според достъпните източници и собствените ми спомени за отношението на китайците, които познавах в детството си, към нея. За тях тя беше Императрицата. Добро и зло се смесват в нея, но винаги в героични измерения. Тя се съпротивлява на модерните промени колкото може по-дълго, защото вярва, че старото е по-добро от новото. Когато вижда, че реформите са неизбежни, ги приема с достойнство, но без да променя убежденията си.

Нейният народ я обичаше. Не целият, разбира се - революционерите и по-нетърпеливите искрено я ненавиждаха, на свой ред и тя ги ненавиждаше. Но селяните и жителите на малките градове благоговееха пред нея. Десетилетия след смъртта ѝ, в села във вътрешността на Китай имаше хора, които смятаха, че тя е още жива, и се изплашиха, когато разбраха, че е починала.

- Кой ще се грижи за нас сега? - плачеха те.

Това вероятно е най-меродавната оценка за един владетел. 

Йехънала

Беше април месец в град Пекин, четвъртият месец от слънчевата 1852 година, третият месец от лунната година1, двеста и осмата година от управлението на Великата манджурска династия Цин. Пролетта закъсняваше и северните ветрове, носещи товара си от жълт пясък от пустинята Гоби, духаха над покривите студени като през зимата. Пясъкът се носеше по улиците, завихряше се и проникваше през врати и прозорци. Събираше се по ъглите и по маси и столове, наслагваше се в гънките на дрехите, засъхваше по лицата на плачещите деца и в бръчките на възрастните хора.

В къщата на манджурския знаменосец Муян-а на улица "Пютър" пясъкът беше по-досаден от обичайното, защото прозорците не се затваряха плътно, а вратите висяха хлабаво на дървените си панти. Тази сутрин Орхидея, племенницата му - най-голямото дете на покойния му брат, се събуди от шума на вятъра и скърцащата дървения. Седна в голямото китайско легло, което делеше с по-малката си сестра, и се намръщи, когато видя пясъка, лежащ върху червения юрган като обагрен сняг. След малко тя внимателно изпълзя изпод завивките, за да не събуди сестра си. Усети под босите си крака пясъка на пода и въздъхна. Вчера беше изчистила цялата къща и сега, след като вятърът утихнеше, пак трябваше да мете навсякъде.

Орхидея бе красиво момиче, изглеждаше по-висока, отколкото всъщност беше, защото беше слаба и ходеше изправена. Чертите ѝ бяха силни, но не груби, носът ѝ бе прав, веждите - ясно очертани, а устата добре оформена и не твърде малка. Голямата ѝ красота бе в нейните очи. Те бяха издължени, големи и извънредно изразителни, бялото и черното бяха чисти и ясно разграничени. Такава красота би била безсмислена без природната одухотвореност и интелекта, които изпълваха цялото ѝ същество, въпреки че беше все още твърде млада. Тя бе сдържана - силата личеше в плавността на движенията ѝ и спокойното ѝ държание.

В пясъчносивата светлина на утрото Орхидея се облече бързо и безшумно и дръпна настрани синята памучна завеса, която служеше за врата, за да влезе във всекидневната и след това в малката кухня до нея. От големия железен котел върху глинената печка се вдигаше пара.

- Лу Ма2 - поздрави тя прислужницата. - Тази сутрин си подранила.

Самообладанието ѝ се усещаше в мекотата на красивия ѝ, умишлено тих глас.

Иззад печката отговори дрезгав глас:

- Не можах да спя, млада господарке. Какво ще правим, когато ни напуснете?

Орхидея се усмихна.

- Вдовстващата императрица може да не ме избере. Братовчедка ми Сакота е много по-красива от мен.

Тя погледна зад печката. Лу Ма беше клекнала там и хвърляше шепи суха трева в огъня, изстисквайки колкото може повече топлина от всяко стръкче от рядкото гориво.

- Вие ще бъдете избрана.

Тонът на старата жена бе категоричен и тъжен, а в момента, в който се появи иззад печката, тя имаше вид на осиротяла дребна и прегърбена китайка с избелели кърпени сини дрехи, с деформирани от пристягането3 ходила, с лице, набраздено с мрежа от кафяви бръчки, очертани от светъл пясък. Пясък се беше посипал и по посивялата ѝ коса, по веждите, по горната ѝ устна и те изглеждаха като покрити със скреж.

- Къщата няма да се справи без вас - изстена тя. - Втората сестра няма да може и копче да зашие, защото вие винаги правехте всичко вместо нея. Онези две момчета, братята ви, износват по чифт обувки на лунен месец. Ами вашият родственик Жун Лу? Не сте ли всъщност сгодена за него от детинство?

- В известен смисъл сме сгодени - отговори Орхидея със същия красив глас.

Тя взе леген от масата и железен черпак от печката и наля гореща вода от котела. След това се протегна за малката сива кърпа, която беше окачена на стената, потопи я във водата, изстиска я и избърса с нея лицето, шията и ръцете си до китките. Гладкото ѝ овално лице порозовя от горещата кърпа и Орхидея се огледа в широкото десетина сантиметра огледало, което висеше над масата. От него я гледаха необикновените ѝ очи, живи и тъмни. Тя се гордееше с очите си, въпреки че никога не си позволяваше да покаже и намек за тази гордост. Когато съседките говореха за изписаните ѝ вежди и очите ѝ с форма на листо, тя изглеждаше, сякаш не ги чува. Но ги чуваше.

- Ай-я - каза старата жена, взирайки се в нея. - Винаги съм казвала, че имате специална съдба. Вижда се в очите ви. Ние трябва да се подчиняваме на императора, Сина на Небето. И когато станете императрица, скъпа моя, ще си спомните за нас и ще ни изпратите помощ.

Орхидея се засмя меко, но сдържано.

- Аз ще бъда само наложница, една от стотици!

- Вие ще бъдете онова, което Небето реши - обяви старата жена.

Момичето изцеди кърпата от водата и я окачи обратно на пирона. След това вдигна легена, отиде до вратата и внимателно изля водата на земята отвън.

- Срешете си косата, млада господарке - допълни тя. - Жун Лу ще дойде рано тази сутрин. Каза, че днес може би ще разнася златните призовки.

Орхидея не отговори, но отиде в стаята си с обичайната си грациозна походка. Погледна към леглото, където сестра ѝ все още спеше, а тялото ѝ се очертаваше леко заоблено под юргана. Без да вдига шум, разпусна дългата си черна коса и я среса с китайски дървен гребен, ароматизиран с масло от касия. След това я зави на две серпентини над ушите си и във всяка закрепи малко цвете, направено от дребни бисери, обкръжени от тънки нефритени листа.

Още преди да свърши, чу стъпките на Жун Лу в съседната стая, а след това и гласа му - дълбок дори за мъж, - който питаше за нея. За пръв път в живота си не отиде веднага при него. Те бяха манджурци и древните китайски закони и обичаи, които не позволяваха на момчетата и момичетата да се срещат след навършване на седемгодишна възраст, не важаха за тях. Тя и Жун Лу бяха другари в игрите като деца и останаха братовчеди приятели и когато детството премина. Сега той беше страж при портите на Забранения град и заради службата си не можеше да идва често в къщата на Муян-а. Но въпреки това винаги беше там за празници и рождени дни и по време на честването на началото на китайската пролет преди два месеца ѝ беше предложил брак.

Тогава Орхидея нито му отказа, нито прие. Усмихна се с прекрасната си усмивка и каза:

- Не трябва да говориш за това с мен, а с чичо ми.

- Ние сме братовчеди - напомни ѝ той.

- Трети братовчеди - отвърна му тя.

По този начин му беше отговорила, без да каже "да" или "не". Спомняйки си сега какво стана през онзи ден - а тя наистина мислеше за това постоянно, каквото и да правеше, - Орхидея дръпна завесата. Във всекидневната стоеше той - висок и силен, стъпил стабилно на краката си. В друг ден би свалил кръглия си шлем с кожа от червена лисица и дори горната си туника, но днес беше застанал като непознат, държейки в ръката си пакет, увит в жълта коприна.

Тя го забеляза веднага и той знаеше това. Както винаги, двамата четяха мислите си.

- Разпознаваш императорската призовка - каза той.

- Би било глупаво да не я разпознавам - отвърна тя.

Никога не си говореха официално, нито пък използваха учтивостите и общите приказки, които си разменяха мъжете и жените. Познаваха се твърде добре.

- Буден ли е Муян-а, моят родственик? - попита той, без да отмества очи от нейните.

- Знаеш, че не става преди обяд - отговори му Орхидея, без да отвръща поглед.

- Днес трябва да стане - натърти Жун Лу. - Трябва да подпише разписката като настойник на мястото на баща ти.

Тя се обърна и извика:

- Лу Ма, събуди чичо ми! Жун Лу е тук и трябва да получи неговия подпис, преди да се върне в двореца.

- Ей сега - въздъхна старата жена.

- Дай да я видя - протегна ръка Орхидея.

- Тя е за Муян-а - поклати глава Жун Лу.

Орхидея отпусна ръката си.

- И все пак знам какво пише там. Трябва да отида в двореца след девет дни заедно с братовчедка ми Сакота.

Черните му очи гледаха сърдито изпод гъстите вежди.

- Кой ти е казал преди мен?

Тя откъсна погледа си от него, очите ѝ бяха наполовина скрити от правите черни ресници.

- Китайците знаят всичко. Вчера спрях на улицата да гледам пътуващите актьори. Те играеха онази стара пиеса "Наложницата на императора", но я бяха обновили. През шестата луна, на двайсетия ден според пиесата манджурските девици трябва да се представят пред вдовстващата майка на Сина на Небето. Колко сме тази година?

- Шейсет - каза той.

Тя вдигна дългите си прави ресници, черни над ониксовите ѝ очи.

- Аз съм една от шейсет?

- Не се и съмнявам, че накрая ще си първа - отговори той.

Гласът му, толкова дълбок, толкова тих, влезе в сърцето ѝ с пророческа сила.

- Където съм аз - рече тя, - ти ще си до мен. Ще настоявам за това. Не си ли мой родственик?

Те отново се взряха един в друг, забравили за миг всичко друго, освен себе си. После той каза строго, като че не я беше чул:

- Дойдох тук, за да помоля твоя настойник да станеш моя съпруга. Сега не знам какво ще направи той.

- Може ли да откаже императорската призовка? - попита тя.

Орхидея отмести поглед от него и после с подчертана грация отиде до дългата маса от черно дърво, която беше опряна на вътрешната стена на стаята. Между два високи месингови свещника, под картината, изобразяваща свещената планина Утай, имаше саксия с цъфнали жълти орхидеи.

- Разтвориха се тази сутрин. В императорския цвят. Това е поличба - промърмори тя.

- Сега всичко е поличба в ума ти - каза той.

Орхидея се обърна към него, черните ѝ очи бяха блестящи и разгневени.

- Не е ли мой дълг да служа на императора, ако бъда избрана? - Тя отвърна поглед от него и гласът ѝ спадна до обичайната си мекота. - Ако не бъда избрана, със сигурност ще стана твоя съпруга.

Лу Ма влезе, взирайки се в двете млади лица.

- Чичо ви се събуди, млада господарке. Каза, че ще закуси в леглото. През това време вашият родственик може да влезе.

Старата прислужница излезе и двамата я чуха да тропа в кухнята. Къщата започваше да се раздвижва. Двете момчета се караха във външния двор, до уличната порта. Орхидея чу жалния гласец на сестра си откъм спалнята.

- Орхидея, старша сестро! Не ми е добре! Боли ме глава...

- Орхидея - повтори Жун Лу. - Сега това име е твърде детинско за теб.

- Все пак така се казвам! - тропна с крак тя. - И защо стоиш тук? Изпълни дълга си и аз ще изпълня моя.

Орхидея се врътна на пети и единственото, което оставаше на Жун Лу, беше да я гледа как отмества завесата встрани и я оставя да падне зад нея.

Но в този кратък изблик на гняв се очерта твърдото ѝ намерение. Тя щеше да отиде в града на императора и щеше - трябваше - да бъде избрана. Така в един миг тя реши въпроса, който дълго я мъчеше - да бъде жена на Жун Лу и майка на децата му, а децата щяха да бъдат много, защото двамата бяха страстни, или да стане императорска наложница? Той обичаше само нея, а тя обичаше него, но и още нещо. Какво беше то? В деня на призовката щеше да узнае.

1Китайският календар е лунно-слънчев. В него месецът следва цикъла на Луната, но годината се синхронизира с този на Слънцето чрез добавяне на тринайсети месец на всеки 2-3 години.

2Ма - окончание за обръщение към прислужница.

3Китайската традиция да се пристягат стъпалата на момичетата от малки (4-5-годишни) датира от древни времена и се е изпълнявала допреди по-малко от век. Прави се с цел да се попречи на ходилата да растат - колкото са по-малки, толкова девойката е по-желана за брак.

__________________

Откъсите от книгата "Императрицата" от Пърл Бък, публикуваме с любезното съгласие на издателя "Изток-Запад".

Коментирай 0

1/1

Авторката на романа "Императрицата" - американската писателка Пърл Бък (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Календар

Препоръчваме ви

"Психология на глупостта": Възможен ли е свят без глупаци?

Книгата е под редакцията на Жан-Франсоа Мармион и предлага аутопсия на глупостта във всичките й форми

Какъв е "Мостът на тайните" на Сергей Гризунов?

Дипломатическият роман на руския журналист и професор по международни отношения вече е и на българския пазар

Време е за приказка: "Мъдрата кралица Дагмар"

ИК "Изток-Запад" пусна на книжния пазар "Скандинавски приказки", превод и подбор на Венера Атанасова, илюстрации от Борис Стоилов (откъс)

Осем номинации за националната награда "Елиас Канети"

Победителите ще бъдат обявени на 30 октомври тази година, в навечерието на Деня на народните будители, на церемония в Доходното здание в Русе

Изненадващо двойно награждаване - Маргарет Атууд и Бернардин Еваристо са носителките на "Букър"

За първи път две писателки получават отличието за най-добър роман на английски език, а Еваристо е първата чернокожа жена носител на престижната литературната награда

Любимият Мечо Пух стана на 93

Първото издание на книгата е на 14 октомври 1926 г.