Представяме Ви "Еуфория" - един роман, превърнал се в абсолютен бестселър на Ню Йорк Таймс и покорил безброй читатели от издаването си през 2014 г. досега. Негов автор е Лили Кинг, американска писателка, отраснала в Масачузетс. Нейната любов към литературата и писането струи от всяка страница на книгата й и това не е единствената причина, заради която си струва да я разлистите.

Снимка на Маргарет Мийд и съпруга й от Папуа Нова Гвинея/Сн. Изд. Изток-Запад

В "Еуфория" е разказана една история за антрополози. Антропологията е наука за културните, родствените, духовните и религиозните системи, които хората изграждат, когато се обединят в група. Не е достатъчно подобно определение обаче, за да бъде разбран смисъла й. Нужно е да се срещнете с антрополог. Да прочетете пламенните думи в статията му или да видите полета на духа му, когато разказва за приключенията и откритията си. Тогава неизбежно ще се заразите с еуфория.

Снимка на антрополога Маргарет Мийд от Папуа Нова Гвинея/Сн. Изд. Изток-Запад

Лили Кинг казва, че любимият момент на антрополога е "онзи миг, в който той чувства едно място напълно свое". Ще усетите сами истинността на това твърдение, когато почувствате, че "Еуфория" е най-правилното място, на което сте попадали. Това е книга, която ще ви пренесе в света на една от най-вълнуващите науки и няма да ви позволи просто да наблюдавате. Тя ще ви направи участници в експедиция, в която гостуването на няколко новогвинейски племена ще се превърне в гостуване на самите вас, на човека и човешкото изобщо.

Папуа Нова Гвинея/Сн. Изд. Изток-Запад

Един от най-великите антрополози на XX век е Маргарет Мийд. Жена, разбунила духовете на научния свят не само с книгите си, но и с личния си живот - воден в разрез с установените норми. През 1933 г. тя, заедно със съпруга си Рио Форчън и Грегъри Бейтсън (също антрополози) прекарват няколко месеца заедно при племената на река Сепик в Нова Гвинея.

Лили Кинг взима назаем късчета от тази история и ги превръща в книга, която не може да бъде определена като исторически роман, а като абсолютен триумф на въображението, възхищението и както вече се досещате - еуфорията.

Снимка на Маргарет Мийд от Папуа Нова Гвинея/Сн. Изд. Изток-Запад

Нел е героинята, около която се завърта вихрушката на страниците на "Еуфория". Етнолог и антрополог със световна слава и с характерната за професията обсебеност. Жена - смела и интелигентна, неустрашима в изборите си и блестяща в работата си. Другите двама герои са не по-малко важни. Фен - съпругът й. Този, който замръзва под сянката на жена си. За него животът с нея се е превърнал в състезание, в което желанието да спечели е станало много по-голямо от любовта към спорта. И накрая идва Банксън - учен, обхванат от ужасяваща самота и творческо безсилие.

Снимка на Маргарет Мийд от Папуа Нова Гвинея/Сн. Изд. Изток-Запад

Срещата на тези тримата е бурна, емоционална и нужна за всеки един от тях. Тя преподрежда плановете им и ги прави съучастници в серия от открития за живота на туземците и за човешката природа. Обвързва ги толкова стегнато с племенен възел, че накрая се ражда любов. Към науката, към света, към различието, към истината, към тях самите. А какво е любовта за нецивилизованите хора? За племето "там" например любовта живее в стомаха и те ходят, стиснали коремите си, когато някой им разбие сърцето. "В стомаха ми си" - това е най-интимният им израз на любов.

Лили Кинг, писател/Сн. официален сайт

"Еуфория" е един необикновен роман, който ще събуди любопитството ви, ще завладее въображението ви и ще ви провокира към размисъл.

"Еуфория", роман от Лили Кинг, издателство "Изток-Запад"

Откъс от романа "Еуфория", който Impressio публикува със съгласието на българския издател "Изток-Запад":

1/10 Мисля, че имам нов приятел. Жена, на име Малун. Днес дойде с едни прекрасни малки чашки от кокосови черупки за нас, няколко готварски съда и плетена торба, пълна със сладки картофи и пушена риба. Говори няколко местни езика, но само малко пиджин, така че най-вече си ръкомахахме и се смяхме. По-стара е, отвъд детеродна възраст, с бръсната глава като всички омъжени жени тук, мускулеста и сурова, докато не се разкиска, което сякаш се случва против силната ѝ воля. До края на гостуването си вече ми пробваше обувките.

Този следобед слязох да видя как върви строежът на истинската ни колиба. Харесва ми мястото, което си избрахме, точно на кръстопътя между женската и мъжката пътека (мъжете, разбира се, имат най-хубавата гледка - към водата), откъдето ще можем да следим случващото се. На този етап вече има 30 души, които работят по колибата, и Фен ги командва до един само с няколкото думи, които знае от езика им, но и с гръмкия си вик, когато е необходимо. Толкова се радвам, че не е насочен към мен.

Бавно си спечелвам няколко деца. Ходя до полето зад колибите на жените, където децата играят, или до езерото, където плуват. Клякам на земята и чакам. Днес занесох яркочервено влакче и го бутах по пясъка, за да потраква. Любопитството им надделя над страха и започнаха да се приближават, докато не казах "Пуф-паф!" и те се разбягаха; разсмях се и в крайна сметка влакчето ги примами обратно. Добавих поне петдесет нови думи в малкия си лексикон, докато седях при тях - всички части на тялото, плюс термини за пейзажа. Не се уморяват като възрастните да обясняват. Харесва им те да са експертите. Малки са, между 3 и 8 може би. И доста самостоятелни, не като киракира със своите възрастни опекуни. Тук по-големите момичета трябва да са се научили да ловят риба и да тъкат сами до 9-10-годишни, както изглежда, а момчетата чиракуват в грънчарството и рисуването. Малките деца се скитат свободно. О, мъничките Пийя и Амини, с кръглите си коремчета и коланчета от лирова кора. Иска ми се просто да ги гушна и да си ги разнасям, но засега се държат на няколко метра от мен, предпазливи са и все оглеждат плажа, за да се уверят, че има възрастен наблизо.

1/11 Този следобед Фен доведе три момчета, които да ни помагат вкъщи, в лова и в готвенето. Беше си ги избрал на строежа, макар че момчето за лов изглежда твърде крехко, че да ни донесе нещо повече от някоя патица или земеровка, а домашният помощник Уанджи си върза кухненската кърпа на главата и хукна да се покаже на приятелите си, но така и не се върна. Момчето готвач обаче видя сладките картофи и рибата и без да обели дума, се захвана за работа. Казва се Бани, сериозен и мълчалив е и май не се вписва добре сред гръмогласните приказливи мъже. Ако беше малко по-голям, щеше да е отличен информатор, само че надали е минал четиринайсетте. С Фен още не сме водили битката за информатор. Днес на обяд му казах, че може да си избере пръв. Той отговори, че нямало значение кого ще си избере, защото накрая пак ще иска моя. Затова му предложих да си избере пръв, после ще избера аз и после той ще си избере пак. Посмяхме се. Казах, че следващата ми книга ще се казва "Как да се справим с мъжа си в Дивото".

Намерих си учител по езика. Кару. Знае малко пиджин, защото бил израсъл близо до патрулната станция при Амбунти. Благодарение на него в речника си вече имам над 1000 думи и се самоизпитвам всяка сутрин и вечер, макар че донякъде ми се иска да имах повече време, без да знам езика. Само така е възможно онова внимателно, взаимно наблюдаване. Новата ми приятелка Малун днес ме заведе в една от женските колиби, където тъчаха и поправяха рибарските си мрежи. Седнахме с бременната ѝ дъщеря Сали, лелята на Сали по бащина линия и четирите дъщери на лелята. Наблюдавайки ги, започвам да опознавам накъсания ритъм на речта им, звука на смеха им, килването на главите им. Усещам отношенията, позитивните и негативните вълни в стаята, така както никога не бих могла, ако говорех. Човек не осъзнава всъщност колко езикът възпрепятства общуването, докато не се окаже без него, колко много пречи - като свръхдоминиращо сетиво. Трябва да обръщаш много повече внимание на всичко останало, когато не разбираш думите. Дойде ли разбирането, толкова много други неща изчезват. Тогава разчиташ на думите, а думите невинаги са най-надеждното нещо.