НОВА КНИГА
"Последното, което ми каза" - трилърът, продал над 2 милиона копия по света, излиза на български език
Сензационният роман на Лора Дейв ще се появи и като минисериал на Apple TV+ с участието на Дженифър Гарнър
Редактор : / 1936 Прочита 0 Коментара
Лора Дейв (Снимка: Getty Images)
Носител на наградата за най-добра книга на годината в категория трилър на Goodreads Choice Awards, бестселър на New York Times в продължение на 48 седмици, книга на месеца на Amazon за май 2021-ва.
Това са само няколко от многобройните отличия, които сензационният роман "Последното, което ми каза" от Лора Дейв обра през изминалата година, нареждайки се сред задължителните четива на рафта на всеки любител на трилъра.
Сега романът, който скоро ще се появи като минисериал на Apple TV+ с участието на Дженифър Гарнър, излиза и на български език (ИК "Сиела").
Разказвайки историята на жена, която иска да открие истината за изчезването на съпруга си, "Последното, което ми каза" обещава да въвлече читателите във водовъртеж от главозамайващи сюжетни обрати и вълнуващи семейни взаимоотношения.
Хана Хол никога не си е представяла, че ще бъде толкова щастлива. Влюбена е до уши в съпруга си Оуен, живее в прекрасен дом в Калифорния, има много приятели, работата на мечтите си - и доведена 16-годишна дъщеря Бейли, чието одобрение е решена да спечели.
Един ден обаче мистериозна бележка с две набързо надраскани думи неусетно преобръща живота на Хана с главата надолу. "Пази я". Две кратки думи, които сякаш издърпват килимчето на сигурността изпод краката ѝ. Две думи - или последното нещо, което Оуен ѝ казва преди да изчезне.
Попаднала сякаш в сбъднал се кошмар, Хана прави всичко по силите си, за да запази разсъдъка си. Все пак такива неща се случват само по филмите, нали? Но когато многобройните ѝ обаждания остават без отговор, а ФБР и щатските шерифи се появяват в дома им и я заливат с неочаквани въпроси, младата жена бързо разбира, че съпругът ѝ не е този, за кого се е представял.
Престъпник ли е Оуен? Това ли е истинското му име? И дали някога отново ще види мъжа, който е смятала за любовта на живота си? Хана няма отговор на тези въпроси, а единственото нещо, в което е сигурна, е, че трябва да предпази Бейли на всяка цена.
Убедени, че не могат да имат доверие на никого, Хана и Бейли се впускат в стремглаво преследване на истината за изчезването на Оуен. И докато сглобяват обърканите и хаотични парченца от пъзела на миналото, двете неочаквано осъзнават, че заедно градят и своето бъдеще - такова, каквото нито една от тях не е очаквала.
С безупречен стил, шеметна динамика и богата история, посветена на семейните отношения, предаността, личните жертви и рисковете, които родителите поемат, за да предпазят децата си, този умопомрачителен роман в духа на "Малки пожари навсякъде" изстрелва Лора Дейв право сред най-обещаващите имена на съвременния трилър.
А шокиращият и сърцераздирателен обрат на финала гарантира, че първото нещо, което ще направите след като прочетете "Последното, което ми каза", е да обърнете книгата и да започнете отначало.
Из "Последното, което ми каза" от Лора Дейв
Като отваряш на непознати...
В сериалите постоянно става така. На вратата се почуква. Отваряш и виждаш човека, който чака да ти съобщи новината. Новината, която ще промени всичко. В сериалите човекът обикновено е полицейски капелан или пожарникар, или може би офицер от въоръжените сили в униформа. Но когато аз отварям вратата - когато научавам, че всичко за мен ще се промени, - вестоносецът не е полицай или федерален агент с колосани панталони. Вместо това е дванайсетгодишно момиче с футболен екип. С протектори под чорапите и всичко останало.
- Госпожа Майкълс? - казва то. Поколебавам се, преди да отговоря - както често правя, когато някой ме попита дали съм това. И съм, и не съм. Не съм си сменила името. Бях Хана Хол в продължение на трийсет и осем години, преди да се запозная с Оуен, и не виждах причина след това да стана друга. Но с Оуен сме женени от малко повече от една година. И през това време се научих да не поправям хората, и в двата случая. Защото всъщност искат да знаят дали съм съпругата на Оуен.
Дванайсетгодишното момиче със сигурност иска да знае това, което води към въпроса откъде съм толкова сигурна, че е на дванайсет години, след като през по-голямата част от живота си съм разделяла хората на две по-широки категории: деца и възрастни. Промяната се дължи на последната година и половина и на факта, че дъщерята на моя съпруг, Бейли, е на зашеметяващо недружелюбната възраст от шестнайсет години. Както и на грешката, която допуснах, когато се запознах с резервираната Бейли: да ѝ кажа, че изглежда по-малка. Това беше най-лошото, което можех да направя.
Може би не. Може би най-лошото беше моят опит да поправя нещата, като се пошегувам колко ми се иска някой да каже същото на мен. От тогава насам Бейли едва ме понася - въпреки че вече знам, че не бива да се опитвам да се шегувам по никакъв начин с едно шестнайсетгодишно момиче. И най-добре да се опитам изобщо да не говоря.
Но да се върнем на моята дванайсетгодишна приятелка, която стои на прага и пристъпва от крак на крак, и двата обути в мръсни бутонки.
- Господин Майкълс каза да ви дам това - казва тя.
После протяга ръка, в която държи сгънат лист от тетрадка. Отпред с почерка на Оуен пише ХАНА.
Взимам бележката и улавям погледа на момичето.
- Извинявам се - казвам аз. - Но явно пропускам нещо. Ти приятелка ли си на Бейли?
- Коя е Бейли?
Не очаквах положителен отговор. Между дванайсет и шестнайсет години има цяла пропаст. Но не мога да схвана цялостната картина. Защо Оуен просто не ми се обади по телефона? Защо замесва това момиче? Първата ми мисъл щеше да бъде, че с Бейли е станало нещо и Оуен трябва да е с нея. Но Бейли си е вкъщи и ме отбягва както обикновено, а от горния етаж гърми музика (днес: "Красива", албумът с песните от мюзикъла за Керъл Кинг), за да ми напомня, че не съм добре дошла в стаята ѝ.
- Съжалявам. Нещо не разбирам... ти къде го видя?
- В коридора - отговаря тя.
За момент решавам, че има предвид нашия коридор, точно зад гърба ми. Но в това няма никаква логика. Живеем в плаващ дом на брега на залива - къща лодка, както ги наричат обикновено освен тук, в Саусалито, където има цял квартал с такива. Четиристотин броя. Тук ги наричат "плаващи домове" - с остъклени стени и гледки. Тротоарът пред къщата ни е пристан, а от вратата се влиза направо в дневната.
- Значи си видяла господин Майкълс в училището?
- Нали това казах?
Тя ме поглежда, все едно иска да добави: "Къде другаде?".
- Двете с моята приятелка Клер отивахме на тренировка. И той ни помоли да предадем това. Аз казах, че не мога да дойда преди тренировката и той каза - добре. И ни даде вашия адрес.
Момичето вдига в ръка втори лист, за доказателство.
- Даде ни и двайсет кинта - добавя след това.
Не вдига в ръка парите. Може би си мисли, че ще ѝ ги взема.
- Телефонът му беше счупен или нещо подобно, така че не можел да се свърже с вас. Не знам. Почти не забави крачка.
- Значи... каза, че телефонът му е счупен?
- Как иначе щях да го знам? - отговаря тя.
В този момент звънва нейният телефон - или поне си мисля, че е телефон, докато тя не го откача от колана си и не виждам, че прилича повече на високотехнологичен пейджър. Може би пейджърите пак са на мода?
Песни от мюзикъла за Керъл Кинг. Високотехнологични пейджъри. Това сигурно е поредната причина Бейли да не може да ме понася. Има цял един свят от тийнейджърски неща, за които не знам абсолютно нищо.
Момичето се заема да набира нещо на устройството си, оставило зад гърба си и Оуен, и мисията за двайсет долара. Не искам да я пусна, защото все още не съм сигурна какво става. Може би това е някаква идиотска шега. Може би Оуен си мисли, че е смешно. Според мен не е смешно. Поне засега.
- Чао - казва тя.
После се отдалечава по пристана. Проследявам я с поглед, докато става все по-малка и по-малка. Слънцето залязва над залива, а в небето вече има шепа звезди, които осветяват пътя ѝ.
В този момент се поглеждам отстрани. Донякъде очаквам Оуен (моят прекрасен, глупав Оуен) да изскочи отнякъде, а зад гърба му да се кикотят всички останали момичета от футболния отбор и най-сетне да ми кажат каква е шегата, която явно не схващам. Но го няма. Няма никого.
Затова затварям входната ни врата. И поглеждам сгънатия лист от тетрадка, който държа в ръката си. Все още не съм го отворила.
В тишината си мисля за това колко много не ми се иска да го отварям. Не искам да знам какво пише в бележката. Една част от мен копнее да остане в този последен миг - времето, когато все още можеш да си мислиш, че всичко това е номер, грешка, едно голямо нищо; времето, преди със сигурност да се убедиш, че е започнало нещо, което вече не можеш да спреш.
Отварям листа.
Бележката от Оуен е кратка. Един ред, главоблъсканица сам по себе си.
"Пази я."
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fbukvi%2Fposlednoto-koeto-mi-kaza-trilarat-prodal-nad-2-miliona-kopiya-po-sveta-izliza-na-balgarski-ezik&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2022%2F09%2F23%2F2396044%2F768x432.jpg%3F_%3D1663915144&description="Последното, което ми каза" - трилърът, продал над 2 милиона копия по света, излиза на български език', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}