"Момчето, което последва баща си в Аушвиц" от Джеръми Дронфийлд - изключителната история на едно еврейско семейство. Книгата е по истинската история на Фриц и Густав Клайнман.

В нацистките лагери на смъртта завършва пътят на милиони. На 27 януари 1945 г. малцината, оцелели в концентрационния лагер Аушвиц, са освободени, а техните истории продължават да ужасяват, но и да вдъхновяват човечеството.

76 години по-късно на същата дата - Международния ден в памет на жертвите на Холокоста - на пазара се появи  "Момчето, което последва баща си в Аушвиц" от Джеръми Дронфийлд - невероятната история на момче, решило да последва баща си зад стените на земния ад. Защото където има семейство, има и надежда.

Годината е 1939. Виена също е завладяна от хаоса на Втората световна война. Густав Клайнман - еврейски тапицер - попада под ударите на немската машина. Той е депортиран в Германия заедно с шестнайсетгодишния си син Фриц. Оказали се в концлагера Бухенвалд, мъченията и жестокостите, които преживяват, сякаш не могат да бъдат по-страшни.

Издателство "Сиела"

Един ден обче Густав разбира, че скоро ще бъде изпратен в Аушвиц. Решение, което означава само едно - сигурна смърт. А Фриц не може да изостави баща си в неговото последно пътешествие.

Момчето доброволно се присъединява към групата, която ще бъде отведена в Освиенцим. А за нацистите мястото на евреите е в концентрационните лагери. Без значение в кой от тях.

Изглежда, че Аушвиц е последната спирка за баща и син. И само безусловната любов един към друг и вярата им в бъдещето могат да ги спасят.

Ала колко дълго може да съхрани човек именно човешкото у себе си?

Джеръми Дронфийлд възкресява суровата картина на лагерите на смъртта от спомените на едно семейство, подложено на немислимото. Книгата е базирана на тайния дневник на Густав, прецизни проучвания на архиви, както и на интервюта с членове на семейство Клайнман. Това превръща книгата в завладяващо журналистическо разследване и смазваща хроника на времето.

"Момчето, което последва баща си в Аушвиц" е разтърсващ и емоционален разказ за това какво е да преминеш през ада и да прегърнеш живота въпреки това. История, която следва да бъде помнена и предавана във времето. За да не се повтори никога.

"Ярка, въздействаща, често шокираща и брилянтно написана реална история, която заслужава да бъде прочетена и която ще се помни дълго!"

Хедър Морис, автор на "Татуировчикът на Аушвиц"

Из "Момчето, което последва баща си в Аушвиц" от Джеръми Дронфийлд

Пролог

Австрия, януари 1945г.

Фриц Клайнман се размърда с потеглянето на влака, потрепервайки конвулсивно в минусовия вихър, ревящ над стените на открития товарен вагон. Сгушен до него, баща му дремеше изтощен. Около тях седяха неясни фигури, лунната светлина очертаваше бледите ивици на униформите им и костите на лицата им. Беше време Фриц да осъществи бягството си; скоро щеше да бъде твърде късно.

Вече беше осмият ден, откакто бяха напуснали Аушвиц за това пътуване. Изминаха първите шейсет километра пеша, подкарвани от есесовците, заедно с хиляди други затворници на запад през снега, надалеч от настъпващата Червена армия. Отзад на колоната от време на време се чуваха изстрели, тъй като онези, които не можеха да продължат, биваха убивани. Никой не поглеждаше назад.

Още

"Не се казвам Мириам" или срамът, вината и страхът от неизказаната истина (ОТКЪС)

После бяха натоварени на влакове, които да ги откарат в лагери по-навътре в територията на Райха. Фриц и баща му успяха да останат заедно, както успяваха винаги досега. Местоназначението им беше Маутхаузен в Австрия, където СС щеше да изпълни задачата да изстиска последните остатъци от сили от затворниците, преди окончателно да ги избие. Сто и четиресет мъже бяха натъпкани във всеки вагон с отворен покрив- в началото се налагаше да стоят прави, но тъй като дните минаваха и студът ги убиваше, постепенно стана възможно да седнат. Труповете бяха подредени в единия край на вагона, а дрехите им бяха взети, за да стоплят живите.

Може и да бяха на ръба на смъртта, но тези затворници бяха късметлиите, полезните работници- повечето от техните братя, сестри, съпруги, майки и деца бяха убити или принудени да маршируват на запад, докато не умрат.

Фриц беше още момче, когато кошмарът беше започнал преди седем години; той беше възмъжал в нацистките лагери, като се учеше, съзряваше, устояваше на натиска да се откаже от надеждата. Той беше предвидил този ден и се беше подготвил за него. Под лагерните си униформи той и баща му носеха цивилни дрехи, с които Фриц се беше сдобил благодарение на приятелите си от Съпротивата в Аушвиц.

Влакът беше отминал Виена, града, който някога бе техен дом, след това беше свил на запад, а сега се намираха само на петнайсет километра от местоназначението си. Бяха отново в родината си и след като се освободяха, можеха да минат за местни работници.

Фриц беше отлагал момента, притеснен за баща си. Густав беше на петдесет и три години и бе изтощен- цяло чудо беше, че бе оцелял досега. Сега, когато дойде моментът, той не можеше да направи опит за бягство. Силата вече го беше напуснала. И въпреки това той не можеше да лиши сина си от шанса да продължи да живее. Въпреки че болката от раздялата след толкова много години, в които си помагаха взаимно да оцелеят, щеше да е унищожителна, той призова Фриц да си тръгне сам. Фриц го помоли да дойде с него, но това не беше добра идея. "Бог да те пази- каза баща му.- Не мога да дойда, твърде слаб съм."

Ако Фриц скоро не направеше опит, щеше да стане твърде късно. Той се изправи и се преоблече, като се отърва от омразната униформа; след това прегърна татко си, целуна го и с негова помощ се изкатери по хлъзгавата странична стена на вагона.

Ударът на вятъра при минус двайсет градуса го зашемети. Той тревожно погледна към съседните вагони, заети от въоръжени охранители от СС. Луната беше ярка- оставаха два дни до пълнолуние,- издигаше се високо и придаваше призрачен блясък на снежния пейзаж, на фона на който всяка движеща се форма щеше да се вижда ясно.1 Влакът избуча, достигнал максималната си скорост. Като събра цялата си смелост и се надяваше да има късмет, Фриц се хвърли в нощта и във вихрещия се, смразяващ въздух.

I ЧАСТ

Виена

Седем години по-рано... 

1. "Когато еврейската

кръв капе от ножа..."

Жилестите пръсти на Густав Клайнман бутнаха плата под крачето на шевната машина; иглата изтрака, механично нанизвайки нишката в материала в дълъг, безупречен шев. До тезгяха му се намираше фотьойлът, който предстоеше да тапицира - буков скелет с опънати като сухожилия колани и пълнеж от конски косми. Когато панелът беше зашит, Густав го постави над лапата1; малкото ѝ чукче заби гвоздеите, обикновени пирони, с тракане за вътрешната част, габърчета с кръгли месингови глави - за външния ръб, плътно разположени като ред войнишки шлемове.

Още

Мелодията на дъжда, прекъсвана от музикални паузи с Владимир Набоков (ОТКЪС)

Хубаво беше, че работеше. Невинаги имаше достатъчно работа за всички и животът може да бъде несигурен за мъж на средна възраст със съпруга и четири деца. Густав беше талантлив в занаята, но не и умел бизнесмен, макар че винаги някак се оправяше. Роден в мъничко село край едно езеро в историческото кралство Галиция2, провинция на Австро-унгарската империя, той дойде във Виена на петнайсетгодишна възраст, за да се обучава за тапицер, а после се засели тук.

Призован на военна служба през пролетта на годината, в която навърши двайсет и една, той служи по време на Великата война, беше раняван два пъти и награждаван за храброст, а в края на войната се върна във Виена, за да възобнови скромната си търговия и да извърви пътя си до майстор в занаята. Беше се оженил за момичето си, Тини, по време на войната и заедно отгледаха четири хубави, щастливи деца. И това беше животът на Густав: скромен, изпълнен с работа; и дори да не бе напълно доволен, той поне беше склонен да бъде весел.

Мислите на Густав бяха прекъснати от бръмченето на самолети; то се засилваше и отслабваше, сякаш те обикаляха над града. Накрая той остави инструментите си и излезе на улицата.

"Им Верд" беше натоварена пътна артерия, шумна от тракането и скърцането на впрегнати в коне каруци и от бученето на камиони, въздухът беше наситен с миризмите на човешки дейности, изпарения и конски тор. За един объркващ момент на Густав му се стори, че вали сняг- през март!,- но това беше виелица от хартийки, сипещи се от небето и настаняващи се върху калдъръма и върху пазарните сергии на Кармелитермаркт. Той вдигна една от тях.

Издателство "Сиела"

ХОРА НА АВСТРИЯ!

За първи път в историята на нашето Отечество ръководството на държавата изисква открит ангажимент към нашата Родина...1

Пропаганда за вота тази неделя. Цялата държава говореше за това и целият свят гледаше. За всеки мъж, жена и дете в Австрия това беше голяма работа, но за Густав като евреин беше от изключително значение- национален вот за уреждане на въпроса дали Австрия трябва да остане независима от германската тирания.

Вече от пет години нацистка Германия гледаше алчно през границата към австрийската си съседка. Адолф Хитлер, австриец по рождение, беше обсебен от идеята да вкара родината си в Германския райх. Въпреки че Австрия имаше собствени домашни нацисти, жадуващи обединение, повечето австрийци бяха против. Канцлерът Курт Шушниг беше подложен на натиск да даде на членовете на нацистката партия постове в своето правителство, като Хитлер заплашваше с тежки последствия, ако той не се съобрази- щяха да принудят Шушниг да напусне поста си, за да бъде заменен с нацистка марионетка; щеше да последва обединение и Австрия да бъде погълната от Германия. Сто осемдесет и три хиляди евреи в страната възприемаха тази перспектива с ужас.2

Светът внимателно наблюдаваше развитието. В отчаяно последно хвърляне на заровете Шушниг обяви плебисцит- референдум, на който хората от Австрия сами ще решат дали искат да запазят своята независимост. Това беше смел ход; предшественикът на Шушниг бе убит по време на неуспешен нацистки преврат и точно сега Хитлер беше готов да направи почти всичко, за да предотврати провеждането на вота. Той трябваше да се състои в неделя, 13 март 1938 година.

Националистическите лозунги ("Да за Независимост!") бяха залепени и изрисувани на всяка стена и тротоар. И днес, два дни преди вота, самолетите обливаха Виена с пропагандата на Шушниг. Густав погледна отново листовката.

... За свободна и германска, независима и социална, християнска и обединена Австрия! За мир и труд, и равни права за всички, които изповядват вярност към народа и Отечеството.

... Светът ще види волята ни за живот; затова, хора от Австрия, застанете като един човек и гласувайте ЗА!3

Тези енергични думи пораждаха смесени чувства у евреите. Те имаха собствени идеи относно германизма - Густав, безкрайно горд от службата за страната си във Великата война, се считаше за австриец на първо място и за евреин- на второ.4 И все пак беше изключен от германския християнски идеал на Шушниг. Той имаше резерви и към австрофашисткото правителство на Шушниг. Някога Густав беше учредител на Социалдемократическата партия на Австрия. С възхода на австрофашистите през 1934 година партията беше репресирана и обявена извън закона (заедно с нацистката партия).

Но за евреите в Австрия в този момент всичко беше за предпочитане пред откритото преследване, което се случваше в Германия. Еврейският вестник Die Stimme имаше следната заглавна статия в днешното си издание: "Ние подкрепяме Австрия! Всички към избирателните урни!".5 Ортодоксалният вестник Jüdische Presse отправяше същия призив: "Не е необходимо специално настояване австрийските евреи да излязат и да гласуват с пълна сила. Те знаят какво означава това. Всеки трябва да изпълни дълга си!".6

По тайни канали Хитлер беше заплашил Шушниг, че ако не се откаже от плебисцита, Германия ще предприеме действия за предотвратяването му. В този момент, докато Густав стоеше на улицата и четеше листовката, германските войски вече се струпваха на границата.

Още

"Резиденцията" или социалните патологии от Георги Тенев (ОТКЪС)

Още

"Моята прекрасна съпруга" от Саманта Даунинг - смразяващ психологически трилър (откъс)

Още

Добре дошли в "Гълъбария" – новият роман на Стефан Коспартов (откъс)

Още

"Денят, в който мама отиде на небето" - смайваща смесица между мрак и светлина (ОТКЪС)