Настоящата книга включва басни и 29 разказа, повечето от които излизат за пръв път на български език.

Американският писател Амброуз Биърс (1842-1914), чиято световна слава не угасва повече от сто години, е белетрист, поет и журналист, получил известност с разказите си за Гражданската война в САЩ, както и с разкази, изградени върху свръхестествени преживявания.

Под силното влияние на произведенията му са били Стивън Крейн и Ърнест Хемингуей, а много от съвременните писатели също го смятат за свой учител. Като автор на хорър той е сравняван с Едгар По и Хауърд Лъвкрафт. Животът на Биърс приключва точно както на много от неговите герои: изчезва безследно в Мексико, докато отразява Мексиканската революция.

Закованият прозорец (Откъс)

През 1830 г. само на няколко мили от мястото, където сега е големият град Синсинати, се простирала огромна и почти непроходима гора. В цялата област нарядко се заселили хора, пристигнали в Дивия запад - неспокойни сърца, които, едва вдигнали в пустошта сравнително обитаеми къщи от одялани стволове и постигнали благоденствие, което днес бихме нарекли нищета, бивали обземани от някакъв тайнствен зов на душите, захвърляли всичко и потегляли още по-надалече, за да се срещнат с нови опасности и лишения при своето усилие да си възвърнат нищожните удобства, от които доброволно се били отказали. Много от тях скоро напусналите тази област заради още по-отдалечени поселища, но сред останалите имало един човек от онези, които били пристигнали първи. Живеел сам в дървена къща, заобиколена от всички страни от стара гора, сякаш част от сумрака и тишината ѝ - никой не го бил виждал да се усмихва или да изрече случайна дума. Задоволявал простите си нужди, като продавал или разменял кожи на диви зверове в крайречния град, тъй като не отглеждал нищо върху земята, която, ако се наложело, несъмнено можел да обяви за своя собственост, без някой да му се противопостави. Имало признаци за "подобрения" - преди време дърветата върху няколко акра точно до къщата били изкоренени, но после растителността, оставена на воля, почти скрила изгнилите пънове и така заличила опустошението, причинено от брадвата. Явно човекът не поддържал огъня на своето влечение към земеделската работа и той угаснал в пепелта на разкаянието.

Малката дървена къща с комин от замазани с глина разцепени стволове, с покрив от изкорубени застъпващи се дъски, подсилени напречно с пръти и също замазани с глина, имала една врата и точно насреща ѝ - прозорец. Последният обаче бил винаги закован - никой не си спомнял време, когато е било другояче. И никой не знаел защо този прозорец винаги стои така затворен - положително не защото обитателят на къщата мразел светлината и чистия въздух, тъй като в редките случаи, когато някой ловец минел край това самотно място, обикновено виждал отшелника да седи на припек на прага, в случай че денят му е бил благословен от небесата със слънце. Мисля, че между все още живите не са много онези, които някога са знаели тайната на прозореца, но както ще разберете, аз зная тази тайна.

Казвали, че името на мъжа е Мърлок. Изглеждал седемдесетгодишен, а всъщност бил на петдесет. Нещо друго освен времето имало пръст в неговото състаряване. Косата му и дългата гъста брада били побелели, сивите му очи - помръкнали и хлътнали, а лицето му - извънредно набраздено с бръчки, които сякаш принадлежали на две преплитащи се мрежи. Бил слаб, висок на ръст, със сведени рамене - човек, обременен от живота. Не съм го виждал - научих тези подробности от дядо си, който ми разказа и историята на този човек още когато бях младеж. Познавал го, защото някога живеел наблизо.

Един ден намерили Мърлок мъртъв в къщурката му. Не било време и място за разследвания и вестници и предполагам, че се е стигнало до заключение за естествена смърт, иначе щях да науча и да запомня какво са казали. Зная само, че с разбирането, че така ще е най-редно, го погребали недалече от къщата, до гроба на жена му, която го преварила с толкова много години, че в спомените на местните жители нямало и следа от нейното съществуване. Това слага точка на тази истинска история - всъщност оставям настрани обстоятелството, че много години по-късно, придружен от един дързък като мен приятел, се промъкнах дотам, осмелих се да отида достатъчно близо до разрушената къща и я замерих с камък, а после побягнах, за да не ме стигне призракът, който, както всяко момче от околността знаеше, бродеше наоколо. Но има една предишна част от историята - тази, която добави моят дядо.

Когато Мърлок построил къщата си и започнал усърдно да размахва брадвата, за да разчисти земята за ферма, като междувременно ловувал, за да се изхранва, той бил млад, силен и пълен с надежди. В източната част на страната, откъдето идел, се бил оженил, както се очаква, за една млада жена, която във всяко отношение заслужавала искрената му привързаност и споделяла опасностите и лишенията на съдбата му с готовност и леко сърце. Не се знае някъде да е записано името ѝ; никой не помни колко привлекателна е била по душа и на външен вид, затова, който иска да се съмнява, може да го направи, но опазил ме Бог, ако аз сторя същото! Всеки следващ ден от живота на вдовеца свидетелствал повече от необходимото за любовта и щастието им, защото какво друго освен привличащият го като магнит благословен спомен е можел да прикове този неспокоен дух към подобен жребий?

Един ден Мърлок се завърнал от лов в отдалечената част на гората и заварил жена си да бълнува, повалена от треска. Мили наоколо нямало лекар, нямало и съседи, нито пък състоянието ѝ позволявало да я остави, за да потърси помощ. Затова той се заел със задачата да се погрижи за нея, докато оздравее, но в края на третия ден тя изпаднала в несвяст и явно така си и умряла, без някакъв проблясък на съзнание.

От това, което ни е известно за личности като неговата, може да се осмелим и да нахвърлим някои подробности в очертанията на картината, нарисувана от моя дядо. Когато се уверил, че жена му е мъртва, Мърлок проявил достатъчно разум да си спомни, че мъртвите трябвало да се приготвят за погребение. При изпълняването на този свещен дълг той сегиз-тогиз бъркал, вършел някои неща не както трябва, а други, които вършел както трябва, повтарял отново и отново. Случело ли се да не успее да направи нещо съвсем просто и обикновено, обземало го изумление, каквото изпитва пияният, който се учудва, че познатите му природни закони са спрели да действат. Изненадал се също, че не плаче - изненадал се и малко се засрамил, защото не е хубаво човек да не оплаква мъртвите. "Утре - казал си той на глас - ще трябва да направя ковчега и да изкопая гроба, а после ще усетя липсата ѝ - тогава, когато вече няма да я виждам, обаче сега - е, разбира се, тя е умряла, но това е в реда на нещата, няма как да не е в реда на нещата. Не може да е толкова лошо, колкото изглежда."

Той стоял над тялото и в здрачината приглаждал косата ѝ, оправял скромните ѝ дрехи тук-там, като вършел всичко машинално - грижливо, но без душа. А дълбоко в съзнанието му продължавало да се прокрадва убедително чувството, че това е нормално, че той отново ще бъде с нея както преди и всичко ще си дойде на мястото. Не му се било случвало да изпитва скръб, поради което тази негова способност била останала недоразвита. Сърцето му не можело да побере всичко станало, а въображението му не можело да си изгради точна представа. Не съзнавал, че е толкова съсипан - съзнанието за това щяло да дойде по-късно, за да не си отиде никога. Скръбта е властелин на сили, толкова различни, колкото са инструментите, на които тя изпълнява погребалните мелодии, като изтръгва от едни най-резките и пискливи звуци, а от други - ниските, плътни акорди, трептящи последователно като бавните удари на далечни барабани. Едни се стъписват пред нея, други се вцепеняват. За някои тя идва като забиване на стрела, събуждаща всички усещания за един по-енергичен живот, докато за други е като удар с тояга, която те смазва и ти се вкаменяваш. Може да си представим, че Мърлок е изпитал последното, защото (а в това стоим на по-твърда почва, отколкото при предположенията), щом приключил богоугодната работа, отпуснал се на един стол до масата, на която било положено тялото, и като видял колко бял изглежда профилът на мъртвата на фона на падащия мрак, опрял ръце на края на масата и скрил лицето си в тях - без да пророни сълза, но неизказано изнурен. В този миг през отворения прозорец долетял провлечен вопъл, сякаш далече в дълбините на горския сумрак плачело изгубено дете! Но човекът не помръднал. Отново и по-наблизо отпреди прозвучал този неистов писък, но чувствата на Мърлок били притъпени. Може би стенел див звяр, може би това ставало насън. Защото Мърлок спял.

Няколко часа след това, както се изяснило по-късно, "бдящият", който не изпълнил задължението си да пази тялото, се събудил и като повдигнал глава от ръцете си, внимателно се ослушал, без сам да знае защо. Там, в черната тъмнина край мъртвата, той най-спокойно си припомнил всичко и напрегнал очи, за да види - и той не знаел какво. Целият бил нащрек, стаил дъх, дори кръвта му течала по-бавно, сякаш за да не наруши тишината. От какво или от кого се бил събудил, къде било това нещо?

Изведнъж масата под ръцете му се разклатила и в същия миг чул, или му се сторило, че чува, тихи, леки стъпки - една, после още една, сякаш по пода стъпвали боси крака!

Обзел го ужас, нямал сили да извика или да се помръдне. По необходимост чакал - чакал там в тъмното, и това сякаш продължило цяла вечност, защото изпитвал такъв страх, за какъвто може да се разказва само ако го преживееш. Напразно се опитвал да извика името на мъртвата жена, напразно се мъчел да протегне ръка през масата, за да провери дали тя е там. Гърлото му се било схванало, ръцете му тежали, като че били от олово. Тогава се случило нещо още по-ужасно. Сякаш някакво едро тяло със сила се стоварило върху масата и тласъкът я блъснал към гърдите му толкова рязко, че едва не го съборила, а в същия миг усетил, че нещо паднало на земята и така шумно затрополяло, че цялата къща се разтърсила от удара. Последвало боричкане и какофония от звуци, които не могат да се опишат. Мърлок се изправил. Големият страх възвърнал стократно способността му да се владее. Спуснал се да опипа масата. Там нямало нищо!

Има момент, в който ужасът може да премине в лудост, а лудостта подтиква към действие. Без определена цел, без друга причина освен своенравния подтик на безумието, Мърлок скочил към стената, пипнешком грабнал заредената си пушка и без да се прицелва, стрелял. На блясъка, който озарил стаята с ярка светлина, той видял грамадна пантера, влачеща мъртвата жена към прозореца, сключила челюсти около врата ѝ! Последвалият мрак бил по-плътен отпреди, настъпила тишина. Когато мъжът дошъл на себе си, слънцето било високо в небето, а гората звънтяла от птичи песни.

Тялото лежало близо до прозореца - там, където звярът го бил пуснал, изплашен от пламъка и гърмежа на пушката. Дрехите ѝ били в безпорядък, дългата коса - разбъркана, ръцете и краката - отметнати встрани. До жестоко разкъсаното гърло имало локва кръв, която още не се била съсирила напълно. Лентата, с която бил вързал ръцете на мъртвата, била скъсана, юмруците - здраво стиснати. Между зъбите се виждало парче от ухото на звяра.

*Текстът се публикува със съгласието на издателство "Изток-Запад".