Народният театър "Иван Вазов" ще почете 140-годишнината от рождението на Пейо Яворов с паметно утро тази събота, 20 януари, от 11.00 ч. във фоайето на Първи балкон.

Още

Яворов - воеводата, който умря заради любов

Честването на бележития поет и драматург на театъра ще е с безплатен вход за всички, които искат да се докоснат до неговото творчество, съобщават организаторите пред БТА.

Стихове от Пейо Яворов и спомени за него ще прозвучат в изпълнение на актьорите от Народния театър Йорданка Кузманова, Марин Янев и Христо Чешмеджиев. Слово за великия поет ще произнесе проф. Михаил Неделчев.

Пейо Яворов работи в Народния театър от 1908 до 1913 г. Написва и пиесите "В полите на Витоша" и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва", многократно поставяни на първата ни сцена.

"Все туй копнение в духът,/ все туй скиталчество из път,/ на който не съзирам края." Така започва едно от най-обичаните и съвършени Яворови стихотворения - "Копнение", предвещаващо неговата непомерна дарба, но все още не и "свръхземните въпроси", които ще разтърсят поезията и съдбата на големия трагически поет на България.

Пейо Яворов през 1912 г. (Снимка: Държавна агенция "Архиви")

Още

Мина, Яворов и Петко Тодоров си отиват един след друг, в рамките на 6 години

Пейо Яворов е роден в Чирпан и едва 21-годишен, като телеграфист в Анхиало, където местните неразбиращо го наричат "сянката", създава някои от своите поетични шедьоври, между които поемата "Калиопа". После е поканен в столицата, приобщен е в кръга "Мисъл" и се превръща в един от "великата четворка".

В гениалността му на поет са побрани множеството му биографични роли - редактор в сп. "Мисъл", спътник на войводата Гоце Делчев в борбата за осъществяване на националния идеал, публицист, артистичен секретар на Народния театър, където се превъплъщава и в режисьор, драматург, "стожер на най-чистата българска реч на сцената", по думите на Адриана Будевска.

За петте години, през които Яворов участва в живота на Народния театър, Будевска пише: "Той работеше скромно, мълчаливо, като всеки голям художник. Беше тактичен. Съзнаваше, че неговата задача е задачата на големия човек, който трябва да даде от себе си нещо - и има какво да даде. Той не искаше поклонение, но служеше на нещо свято, на нещо по-голямо от него - на българския театър, на българската реч в него" - припомнят от театъра.